Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Културата на човека от новото време не предполага тление. У модерния човек се култивира почитание към него самия. Висша форма нарцисизъм, себелюбие, самообожаване и най-вече егоизъм.
Ти си тук и сега е твоят момент. Живееш за мига. „Каквото ядем и каквото пием – това ще ни остане“, казва народът. Човекът днес е приучен да трупа, да събира, да складира, защото подсъзнателно (макар и да го осъзнава) се старае да отрече смъртта. Ти ще векуваш тук на земята. Опитваш се да забравиш за тленността на този свят и да се отдалечиш мисловно от своята обремененост, която се явява плътта. Но за разлика от плътта, която е тленна – душата е нетленна, вечна.
В евангелието от св. ап. Лука чуваме една притча, която Христос изрича пред събрало се множество народ. Притчата разказва за един човек, който имал нива, а в нивата много плод. Човекът разсъждавал в себе си как да направи така, че да побере всичкия тоя плод в своите житници и решил да ги събори и да построи по-големи от предишните, а на душата си казал: „душо, имаш много блага, приготвени за много години: почивай, яж, пий, весели се“. Тогава обаче Бог му казал: „безумнико, нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане?“.
И така, днес в 21-и век, толкова години след произнасянето за първи път на тази притча от Христос, сме свидетели, че този принцип е все още жив и дори се е превърнал в масова култура. Духовният упадък обаче бива оголен от днешната трагична ситуация, в която се намира целият свят. През последните години (заради пандемия и няколко войни) отново трябваше да се научим, че сме, да го кажем така временно явление. Ние сме полски цвят, както пише в книга Псалтир. „Духва вятърът и няма го, и мястото му вече го не познава“. Ние обаче сме и съграждани на светиите и свои на Бога, както пише св. ап. Павел до ефесяните. Със своето кръщение, живота в Тайнствата на Църквата, покаяние и молитва към Бога се превръщаме в съработници Христови. За нас християните смисълът на живота е ясен и у нас липсва екзистенциалната криза на съвременния човек. Ние сме Христови – „синове на светлината и синове на деня“ (I Сол. 5:5); „храм на живия Бог“ (II Кор. 6:16); „род избран, царствено свещенство, народ свет“ (I Петр. 2:9); „храм Божий, и Духът Божий живее в нас“ (I Кор. 3:16). Нас ни води не почивката, но подвигът, не храната – но постът, не пиенето – но жаждата по Бога, не веселието в страстите – но радостта в Св. Дух.
И целия си живот отдаваме на това да се намерим някога в Дома на Отца ни, да вкусим вечните райски блага, които око не е виждало, ухо не е чувало и на човек на ум не е идвало.
Светът в своята непостоянност и несигурност ни показва, че това, което истински трябва да желаем е едно единствено нещо – да спасим своята душа и да станем граждани на небесния Йерусалим. В това се заключава нашата свобода и нашата сила – изборът за своето вечно пребиваване.
Автор: Ангел Карадаков
