Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Замлъкни, любезни езико. И ти, перо мое, пиши безмълвни слова, разказвай на очите вещанията на сърцето!
Когато, принасяйки тайнствена жертва на човешките страдания на Бога, та и самият аз да умра за живота, вързах плътта за четиридесет дни, по законите на Царя Христа, тъй като изцеление се дава на очистените тела, тогава, първо, приведох в непоколебимост ума, живеейки сам далече от всички, обгърнал се с облак от скръб, събрал се целият в себе си и неразсейван от мисли, и после, следвайки правилата на светите мъже, поставих врата пред устата си. Причината за това е, като се въздържам от всяка дума, да се науча да спазвам мяра в думите.
Който вдига поразяващо копие против мнозина, с лекота усмирява малцина. Който отдалеч изстрелва крилати стрели право в целта, отблизо никога не ще я пропусне. И морски кораб, който е преплавал обширни морета, смело може да бъде изпращан на плаване надалече от пристанището. За този, който надделее в малкото, все още е съмнително дали ще успее и в голямото, дори и силно да желае. Но за този, който върши голямото, няма съмнение, че ако поиска, лесно ще надмине другите и в малкото. Затова и аз завързах напълно силата на словото си, понеже се надявах че след това от устата ми вече не ще излезе изслишна дума.
Езикът е най-гибелен от всичко за хората.
Това е винаги избягващ напред кон, това е винаги готово оръжие. Някой вижда всичко; но ръцете му достигат твърде малко неща, или по-точно – тези, които са му под нозете, а нозете му не са обходили цялата земя. И убиецът трябва да се бори с трудности; прелюбодеецът трепери от лудата си страст; за крадците най-страшен от всичко е денят. И богатството е обременяващо; притежавам едно, а друго вече съм изгубил; задържам в ръцете си толкова, колкото течност може да се задържи в шепа. Кораб, далечно пътуване, разбойници, несит човек, който отправя жаден поглед към чуждо имущество – ето колко много противници има всеки златолюбец! И за лошите не е без трудности, и за добрите. Но нищо не възпира бързия на слово език – нито човек, нито сняг, нито поток, нито скала. Стрелецът е наблизо; безмилостната стрела е поставена в лъка и тетивата е опъната като дъга; мисълта е изстреляла стрелата; тя е полетяла и поваля всички – небесни и земни, живи и още неродени, внимателни и невнимателни, добри и лоши, неприятели и приятели, далечни и близки. За тази стрела навсякъде е цел; и на този, който я изстрелва, принадлежи първото място сред мъдреците.
Много срамни неща изрича езикът на похотливите.
За да възбуди в хората наудържим смях, достойният за смях позволява да го замерят и сам замеря с думи, безчести Божия образ и излива много скрити неща в ушите на другите, и често сипе във всички посоки кипяща пяна от бурен гняв; и нерядко от вътрешността на замислящото зло сърце изнася поздрав, и има едно в душата, а друго – на устата, именно – лъжа, ласкателни думи и убийства. Кой ще изброи всички огорчения, които езикът причинява? Ако поиска, без никакви трудности, само за миг ще накара дом да враждума против дом, град против град, народ против владетел, цар против поданици, като искра, мигновено разпалваща слама. Лесно наостря един против друг всички – плаващите на един кораб, сина, бащата, брата, приятеля, съпругата, съпруга. Прави лошия добър, а добрия, обратно, ще погуби, и отново ще преиначи всичко това. Кой ще надделее над словото? Езикът е малък; но нищо няма такова могъщество. О, да би могъл начаса да онемее у злите хора!
У всеки неразумен езикът е зло, но особено голямо зло може да бъде той у посветените в тайните на небесната жертва.
Аз съм Божи орган и в благозвучни песнопения принасям славословие на Царя, пред Когото всичко трепери. И възпявам не Троя, неблагополучно плаване на някакъв си гораб „Агро“, не свинска глава, не могъщия Херакъл, не обширния кръг на земята, как той е опасан от морета, не блясък на камъни, не пътищата на небесните светила. Възпявам не яростта на страстите, не красотата на юношите, в чиято чест е свирела изнежената лира на древните. Не, аз възпявам царуващия на небето велик Бог или сиянието на Пресветлата ми съчетавана в едно Троица. Възпявам високите гръмогласни песни на ангелските хорове, които те, стоейки пред Бога, възгласят, раздайки се. Възпявам стройността на света, още по-съвършена от сегашната, стройността, която очаквам, защото всичко бърза към едно. Възпявам нетленната слава на Христовите страдания, чрез които Христос ме обожи, като съедини човешкия образ с небесния. Възпявам смесването, което виждам в мен; защото не съм някакво разбираемо създание; аз съм създание, в което смъртният е съчетан с небесните. Възпявам дадения на човеците Божи закон и всички дела на света, както и намеренията и целта на единия и на другите, за да пазиш единия в сърцето си, а от другите да бягаш колкото се може по-далече и да трепериш от идващия ден. За всичко това езикът ми трябва да бъде като гусла.
Но внимавайте, свещеници, за не би той да прозвучи някак нестройно. Ще пазя езика си чист и за чисти жертви, посредством които привеждам великия Цар в общение със земнородните. И ще отправям към Чистия животворяща жертва не с чужд език, не с осквернен ум. Един извор не дава и сладка, и горчива струя. На пурпурночервена дреха най-малко прилича нечистота. В древността необикновен огън погубил синовете на жреца, които докоснали нечисто жертвата. А за свещения кивот на великия Бог чувам, че някога и наклонен, с опасност да падне, той убил докосналия го (за да го задържи). Затова силно треперя и се боя да не би да претърпя нещо подобно, като докосна нечисто чистата Троица.
О, да бих могъл, пък макар и с юзда от верига, да доведа негодния си и непостоянен ум, който постоянно се мята в много суетни пориви тук и там, по-близо до целта и да го задържа в сърцето си напълно свободен от заблуда! Или по-добре да кажа, ако бъде по-близо до великославния Христос, той ще бъде озарен от лъчите на великата Светлина. Но и сега, заключен вътре, върши по-малко зло, макар понякога да блуждае далече от Бога. Когато пламък или поток е заграден с твърди камъни, макар да бушува вътре, не унищожава храстите или нивата, а скривайки се в камъните, живее полумъртъв. Но словото, щом се откъсне от многозвучния език, буйства неудържимо и не се връща обратно. Впрочем, ако лекичко огънеш с ръце криво клонче в противоположната посока, от насилието на ръката, то става право и не възвръща предишната си кривина. Така и аз, като забелязах, че устремът на бързото слово не знае нито тегло, нито мяра (за мен имаше живот само тогава, когато имаше слово), изобретих много добро лекарство, като задържах напълно словото в горделивото сърце, та езикът ми да се научи да наблюдава какво може и какво не бива да говори. Като усвои пълното мълчание, той усвои доброречието. Лиших го от всичко и той не ще презира мярата. Нека това се превърне в постоянен закон за неумерените!
Голяма придобивка е и това, когато удрят отвън сърцето ти, да сдържаш готовото да се развали слово.
Укротявайки словото, ти укротяваш и вълнението на гнева; и акар и не без тудности, но все пак ще го укротиш. Ако не даваш свобода на езика си, когато той се големее и изпада в дива ярост, а го държиш с юзда, ще предотвратиш щетата. С покоряването на водача царят на страстите ще се покори и ще отдъхнеш от мъчителното вълнение.
За всичко това е нужно ръководството на великия Цар Христос, но освен това е нужно и кормилото на нашия ум. Ако Христос не е твоят управител, то напълно безполезни са и мълчанието ти, и дори още по-голямото ти търпение. Ако, след като сме затиснали с ръце тесния изход на езерото, го отворим отново, той веднага ще потече. – Обратно, пресветлото слово ти заповядва, добри мой, като започнеш оттук, да задържиш течението на всички злини.
Такива са, предраги, поуките от моето безмълвие. Така ти говори изразяващата ми мисли ръка. Това е моето плаване. А ти бързай към друго плаване. Всеки се носи по собствена посока на вятъра.
Но ако някой от враговете или доброжелателите ми пожелае да чуе другата причина за мълчанието ми, ето я.
Някога притежавах голяма твърдост на характера. Царят Христос ме водеше срещу противника, а вярата в сърцето ми бе по-твърда от диамант. Отвсякъде се ограждах с яки стени, укрепявах неосквернения си ум с Божието слово, като извличах дух от свещената буква; а заедно с това изхвърлях от себе си солената горчилка на четените преди това книги, тази красота, блестяща с изкуствена украса, а кипящата си плът, докато цъфтеше от младост, изнурявах от многобройни и чести усилия. Отнех на стомаха наглостта на преяждането и свързаната с него наобузданост, укрепх окото в клепачите с целомъдрие, преселих гнева, вързах членовете, заградих смеха. Тогава всичко се покори на Словото, всичко в мен умря. Голата земя ми беше легло. Болката в хълбоците и грубите дрехи ми служеха като помощник в бдението и извличаха от мен сълзи. Денем прегъвах гръбнака си и при всенощните песнопения стоях изправен, не познавайки присъщата за хората превързаност към житейските удобства. Така бе тогава. Защото плътта, която обикновено се напряга да спре великата светлина в небесното й изкачване, още кипеше в мен. Свалих от себе си и тежкото бреме на земната собственост, та като се отърся от всяка тежест, олекотен да се възнасям към Бога.
А сега, когато ме постигна жестока болест и старостта ме изнури, ме сполетя ново страдание. Имам неукротим и доброречив език, и точно той винаги ме е предавал на множество беди от ръцете на завистника. Не съм нападал ничии престоли, не съм изгонвал никого от родната му страна, не съм кроил козни, не съм поразявал със злоречие, не съм вършил нищо противно на закона за нашите жертви (това е известно на Словото), не съм оскърбявал нито епископ, нито някого другиго; защото негодувам против всеки народен водач, за когото се носи подобна мълва (а сега, за съкрушение на сърцето ми, морето и обширните предели на земята са пълни с такива водачи). Но ми навреди недобро слово. По-рано не мислех така, но то ми навреди; защото възбуди във всички приятели завист към мен.
А за да се възползваш с нещо от мен и ти, завист, замлъкни, любезни езико, замлъкни задълго. Няма да те вържа завинаги. Омразникът на словото няма да получи това от мен.
За един самоски цар (Поликрат), който имал успех във всичко, се говори, че за да угоди на завистта, сам си причинил огорчение и хвърлил любимия си бащин пръстен в морето. Но рибата, когато го глътнала, попаднала в една рибарска мрежа. Рибарят занесъл рибата на царя. Царят я предал на слугата си заедно с пръстена, който бил във вътрешностите й; и стомахът приел рибата, а ръката получила пръстена. Удивителна случка! Царят искал огорчение, но не го получил.
Така е и с мен. Завистта винаги гледа с диви очи към словото ми. Затова избрах дълбината на мълчанието и досега подражавам на самосеца. Но не зная със сигурност какво ще стане утре – дали ще ме срещне лош или добър край.
Ти, Изцеление на човеците, спри завистта, и като ме освободиш от жестоките езици, ме въведи в Твоята светлост, където да мога, величаейки Те, заедно с вечноживите светлини, да възгласям с уста стройна песен.
Приеми тези безгласни слова на ръката ми, за да има по-голям паметник на моето безмълвие.
Автор: Св. Григорий Богослов
Из „Творения“, том 3.
