Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
В условията на днешната епоха духовническото служение е свръхчовешка задача. Трудно е спасението във време на всеобщо отстъпление от вярата.
Съвременниците на Иисус „излезли с ножове и колове, за да Го хванат…“ а Господ им казал: „Сега е ваше времето и властта на мрака“ (вж. Лук. 22:52-53). Дали този адски „мрак“ не е станал още по-дълбок в наши дни? Отчаянието на населниците на нашата планета непрестанно нараства, и е мъчително до кръв да се молиш за света такъв, какъвто е. Ето една от молитвите ми към Вишния Бог:
„Открий на сърцето ми Твоите тайни; яви на мене, грешния, скритата Си от векове Премъдрост; с Твоя Свети Дух просвети умните очи на сърцето ми, за да съзирам благия Ти промисъл за целия човешки род дори в най-ужасните събития на нашето време. Дай на душата ми сили за търпелива любов, понеже изнемогвам в тленната си плът, като виждам, и още повече като чувам за непоносимите изтезания по цялата земя над пленените ни събратя… Ти неведнъж си ми давал сигурност в окончателната победа на Твоята Светлина, но, виждаш, въпреки това съм изнурен в служението си“.
От младини живея в мъчително недоумение от разкриващата се пред мен картина. Но имаше и моменти на особено тържество, когато пределното безумие на всичко ми даваше увереността, че неизбежно съществува и друг „полюс“ в битието на света – Премъдростта. Не можех да я постигна, но тя вливаше в душата ми надежда за преобразяването на творението, и молитва за целия свят се раждаше отново в сърцето ми, и незалязващата Светлина изцеляваше душата.
Когато принасяме на Бога молитва за хората, сърцето често усеща тяхното духовно или душевно състояние. Така духовникът може да преживява „съдбините“ на другите: удовлетвореността и щастието в любовта, изнемогата в труда, страха от сполетелите ги беди, ужаса от отчаянието и пр.
Споменавайки пред Господа болните, той се навежда с духа си над одъра на милиони хора, всеки един миг изправени пред лицето на смъртта, преживяващи мъчителна агония. А когато насочи вниманието си към починалите, йереят естествено навлиза с ума си в отвъдния свят и става съпричастен или на спокойната преданост на душата на Бога, или на страха пред непознатото, което поразява въображението, преди да настъпи самият миг на напускане на този свят.
И ако, седейки край леглото само на един човек в предсмъртна агония, виждаме неща, потресаващо различни от представите ни за първозданния човек, то мисълта на духа ни за всички страдащи на земята превишава издръжливостта на психиката и на тялото ни. За свещеника и духовника това е изключително отговорен момент: какво да прави? Дали да затвори очи за всичко поради естествения за човека инстинкт за самосъхранение, или да продължи нататък? Ако не е преминал през подвига на дълбокото покаяние по дар свише, това „по-нататък“ е недостатъчно. Всъщност това означава да последваме Христос в Гетсиманската градина и на Голгота, за да преживеем заедно с Него и с Неговата сила трагедията на света като своя лична; да обгърнем с духа си отвъд времето и пространството със състрадателна любов целия човешки род, потънал в неразрешими конфликти. Сърцевината на всемирната трагедия е в това, че сме забравили и дори сме отхвърлили нашето изначално призвание. Всепогубващата страст на гордостта се преодолява единствено с всецяло покаяние: чрез него върху човека слиза благословението на Христовото смирение, което ни прави чеда на небесния Отец.
Не само телесно-душевният ни състав отказва да се включи в мироизкупителната молитва и жертва на Христовата любов. Духът също се страхува от това събитие, а умът няма сили да се изкачи „там“ – на планината, надвишаваща духовно всички други планини – където Господ е предал духа Си в ръцете на Отца. „За човеците това е невъзможно, ала не и за Бога; защото за Бога всичко е възможно“ (Марк. 10:27). Изкачването „там“ се извършва без да имаме предварителна представа за това събитие. Душата сякаш естествено се издига в молитвата на покаяние за собствените си грехове, за собственото падение, което чрез това състояние съединява душата с изминалите векове на човешката история; това става изведнъж, неочаквано, непреднамерено. В напрегнатия плач за самата себе си душата по дара на Светия Дух битийно е въведена в същността на греха в неговите метафизични измерения: грехът е отпадане от блажения нетленен живот в Светлината, която изхожда от Лицето на Отца на всичко съществуващо. Това не е философско съзерцание, нито интелектуално богословстване. Това е факт на нашето битие: в падението на Адам човечеството е отхвърлило Бога.
Това, което наистина е страшно, е че в слепотата си ние не виждаме своя грях. Неговата същност започва да ни се открива чрез вярата в Божествеността на Христос.
Иисус е казал: „Аз отивам, и ще Ме търсите, и в греха си ще умрете. Където аз отивам, вие не можете да дойдете… вие сте от долните, Аз съм от горните; вие сте от тоя свят, Аз не съм от тоя свят. Затова ви казах, че ще умрете в греховете си; наистина, ако не повярвате, че съм Аз (Този, Който ви е сътворил), ще умрете в греховете си. Тогава Му рекоха: кой си Ти? Иисус им отговори: Аз съм това, което ви и говоря отначало“ (вж. Иоан. 8:21-25).
Така осъзнаваме, че нашият личен грях е грях на целия човешки род. И свещеническата молитва за прошка на греховете на света е покаяние за цялото човечество. Простете ми, че не намирам подходящ словесен израз на това, за което става дума. Всеки, който истински се кае за своите престъпления срещу любовта на Отца, от силата на Самия Бог се пренася в онази тайнствена сега за нас сфера. Аз съм един малък човек, но принадлежа на огромното тяло на човечеството, и не мога да се изтръгна от него. Отначало живея греха си като единствено мой; но по-късно ми се открива, че това е абсолютно същият грях, който е описан в Библията в книга Битие (вж. Бит., гл.3.) Аз съм нищожен, но онова, което става вътре в мене съвсем не е нищожно; то не е нищожно и в очите на моя Създател. Той Самият е „понизил“ Себе Си до пределно, непостижимо за нас „унижение“. Той е извършил това, макар по Своята същност да е безкрайно велик Бог; и то само, за да ни спаси.
Години наред се опитвам да внуша на хората, които идват при мен, да възприемат постигащите ги изпитания не само в рамките на индивидуалното си съществуване, а и като откровение за това как живее и е живяло през изминалите хилядолетия цялото човечество.
Всяко преживяване на радост или болка може да се превърне в ново познание, необходимо ни за нашето спасение. Когато живеем чрез себе си целия човешки род, цялата история на човечеството, разкъсваме омагьосания кръг на нашата „индивидуалност“ и излизаме в просторите на „ипостасната“ форма на битие; ставаме победители на смъртта и причастници на божествената безкрайност.
Този удивителен път е известен само на християните. В началото опитът на това излизане от тесния затвор на индивида може да ни се стори парадоксален: самите ние пребиваваме в съкрушително страдание – от къде да намерим духовни сили, за да обгърнем със състрадание милионите хора, които в същия момент страдат като нас, а може би и повече? Ако изпитваме радост, това е малко по-достъпно за нас, но когато не сме в състояние да се справим със своята болка, то състраданието към мнозина само ще засили и без това непоносимото ни мъчение. И все пак, опитайте да постъпите така и ще видите, че в дълбокия плач на молитвата за цялото страдащо човечество ще се появи енергия от друг порядък, която не е от този свят. Този нов вид съ-страдание, което слиза върху нас свише, се различава от предишното страдание, което ни затваря в себе си: то не ни убива, а ни животвори. Хоризонтите на личния ни живот безкрайно се разширяват и много думи от Евангелието и посланията стават разбираеми, сякаш са написани за самите нас… Нещо повече: те се превръщат в наше слово. Ето един пример: „Всяко наказание изпърво не се показва да е за радост, а за скръб; но отпосне на обучените чрез него то принася мирен плод на праведност (Евр. 12:11). Или: „… Имайки пред очи началника и завършителя на вярата – Иисуса, Който, заради предстоящата Нему радост, претърпя кръст, като презря срама, и седна отдясно на престола Божий“ (Евр. 12:2). Когато се отваряме за още по-голямо страдание в духа, ние по този начин преодоляваме индивидуалните си изпитания. Така ще бъде особено накрая: смъртта ще победи смъртта, и силата на Възкресението ще възтържествува.
На всички нас ни е необходимо да се молим много, за да може чрез горещата и дългогодишна молитва, особено чрез покайната молитва, да преобразим нашата паднала природа така, че тя да стане способна да усвои открилата ни се Безначална Истина.
И това да стане преди да напуснем този свят. Христос, Който ни е явил в нашата плът тази Истина, ни привлича към Себе Си и ни призовава да Го последваме. Нашето вечно пребиваване с Него в непоклатимото Царство зависи от отговора ни на този призив. Безкрайното величие на задачата, която стои пред нас, вдъхва страх в сърцето и ума. Страх от любов, защото може да се окажем напълно недостойни за Бога. Страх от болезнения подвиг, защото царството небесно се превзема със сила (вж. Мат. 11:12). Тази битка е неописуема. Над човека, победен от злата гордост или низките страсти, виси заплахата от „външната тъмнина“ (вж. Мат. 8:12; 13:41-43). И от друга страна: „На оногова, който побеждава, ще дам да седне с Мене на Моя престол, както и Аз победих и седнах с Отца Си на Неговия престол. Който има ухо, нека чуе, що Духът говори на църквите“ (Откр. 3:21-22). Предстои ни гигантска битка. Но това е особена, свята битка, съвсем различна от братоубийствените войни, които изпълват историята на нашия свят от момента на първото убийство на Авел от неговия брат Каин. Общият за всички ни и единствен истински враг е нашата смъртност. Трябва до болка да се борим със смъртта, която живее в нас, започвайки от самите себе си. Евангелието на Господ принадлежи на друг, по-висш, надмирен план: нищо в него „не е човешко, нито е от човек“ (вж. Гал. 1:11-12). Престъпление е да се принизяват неговите вечни измерения, защото тогава то ще загуби силата си да привлича хората, а дори и смисъла си. Христовите заповеди: „обичайте враговете си“ и „бъдете съвършени, както е съвършен Небесният ваш Отец“ (Мат. 5:44, 48) – надвишават ума и силите ни. Но Христос ни е явил това съвършенство в нашата плът: „Той е победил света“. Следователно и на нас може да ни бъде дадена тази победа, ако ние сме с Него. Христос казва за Своето слово, че е семе: „семето е словото Божие“ (Лук. 8:11). Нека това слово пребъдва в нас като семе не от този свят. След смъртта, когато попадне в сродни на него условия, то ще принесе нетленен плод.
Автор: Св. Софроний Сахаров
Превод: Мила Игнатова
Из книгата „За молитвата“, издание на Руенския манастир
