Беше февруари 1910 година, когато Божията благодат подтикна сърцето ми да дойда на това благословено място (Св. Гора, Атон) на мир и молитва.
Желанието ми беше да отида в скита Кавсокаливия, където свети Акакий, който бе роден в моето родно място бе се подвизавал и където двама братя също от моето родно място се подвизаваха като йеромонаси. Единият от тях бе отец Пантелеймон, който бе най-достопочтеният и изключително добродетелен монах, а може би и най-възрастният сред живите атонски старци, на 103 години.
Решението ми бе след като пристигна на Св. Гора да пристигна да живея и да се подвизавам там, така че тръгнах пеша от Дафни, за да отида до Кавсокаливия. Но, когато минавах през обителта на свети Дионисий, видях порядъчността на отците, по време на опелото на един възрастен йеродякон. Бях толкова впечатлен от подвижническата атмосфера на обителта и от природната красота, че останах, поверявайки надеждата за моето спасението на нашия благ Бог и Честния Предтеча Йоан (на когото е посветен манастирът).
Беше Великият пост, когато ме приеха в манастира и ми дадоха послушанието да служа като помощник в манастирския архондарик. По това време скитовете бяха пълни с монаси и манастирите ги приютяваха. В събота вечер подвижниците и отшелниците идваха да присъстват на бдението и да получат своята „милостиня“, както е предписано.
Изпитвах естествено привличане и преклонение към тях, но от уважение се въздържах от въпроси, въпреки че се опитвах да слушам техни беседи, когато сядах до тях. Исках да чуя нещо от това, което казваха, за да науча повече за духовния им живот. Вечерта се спускаше и чакахме звука на клепалото за бдението. Обичайното кафе, което се сервираше за монасите и за гостите, бе изпито и аз седях и си почивах в архондарика в очакване да започне бдението за петата неделя на Великия пост.
Изглеждаше така сякаш добрият Господ искаше да ми покаже и да науча повече за поста на подвижниците, както и да ме освободи от вътрешното ми недоволство, което имах. Оплаквах се първо, защото тъй като бях сред най-младите бях изпращан два пъти седмично с други на моята възраст да събирам цветовете на дивата тиква и заради това пропускахме богослужението; и второ, защото не можех да се накарам да ям тези треви, които бяха много горчиви. И така Господ уреди, че двама отшелници да дойдат и да седнат на пейката отвън. Единият попита другия как се справя с Великия пост.
– По твоите молитви и с Христовата благодат, добре. Живея близо до светия отец Матей. Той ни служи литургия и се причастяваме в сряда и събота. Старецът ме изпрати да занеса хляб и вино за причастие и няколко свещи.
– А как си със здравето? – попита първият.
– „Слава на Бога“, отговори вторият монах. „Тази година Бог се смили над нас и мястото ни е пълво с дива тиква до такава степен, че почти не сме усетили Великия пост. Всеки ден варим по малко ориз, през събота и неделя олио и сме доволни. Слава на името Господне.
Когато чух това се успокоих и излекувах страстта на възроптанието си, защото в манастира готвехме само веднъж или два пъти седмично, а имахме и маслини, смокини на трапезата, докато в скитовете сигурно нямаше.
Автор: старец Гавриил, игумен на светия Дионисиев манастир на Св. Гора, Атон
Източник: pemptousia.com