Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Нито през вашия живот, нито пък през моя сме ставали свидетели на такова масово обръщане към Светото Православие, – провъзгласи Митрополит Филип Салиба в началото на проповедта си в катедралния храм Св. Николай в Лос Анджелис през онова февруарско утро на 1987 г.
В действителност, беше следобед. Поради ръкоположенията на шейсет души от нас за дякони и свещеници плюс приемането в Църквата на повече от двеста миряни, богослужението се беше проточило повече от четири часа!
Свещеници и християнски водачи от цяла Северна Америка бяха пристигнали, за да станат свидетели на събитието. Приятели и роднини също взеха участие. Присъстваше и Епископ Максимос от Питсбъргския диоцез на Гръцката Православна Църква, който изнесе реч на последвалото празненство.
Но тържеството продължаваше вече цяла седмица. Приемането на новите членове, както и ръкоположенията бяха започнали предната седмица, на осми февруари, в църквата Св. Михаил в Лос Анджелиското предградие Ван Ньойс. Онези, които на днешния ден, петнайсти февруари, трябваше да бъдат ръкоположени за свещеници, тогава получиха дяконско ръкоположение.
В Православната църква не можеш да станеш от мирянин свещеник на един скок.
– Миналата седмица аз казвах на евангелисти „Добре дошли у дома!“ – продължи Архиепископът. – Днес казвам „Върни се у дома, Америка. Върни се у дома при вярата на Петър и Павел!“
Хвърлих поглед през обширното олтарно пространство към вътрешността на храма, а после и в очите на шейсетимата други, които заедно с мен току що бяха получили благодатта на ръкоположението в свещен чин. Миризмата на тамян все още се стелеше от честването на Божествената литургия, а свещите върху величествения мраморен олтар още не бяха догорели.
Много от православните свещеници, които бяха пропътували огромни разстояния, за да могат да участват, имаха сълзи в очите си, както и мнозина от нас – новоприетите в Църквата.
– Нашите бащи донесоха Православието в Америка, – прошепна свещеникът – ветеран Джеймс Мина по отношение на своите арабски християнски предци. После се усмихна и добави: – Сега е ваш ред да приведете Америка в Православието.
А защо й е на Америка православното хриситянство? Защо й е дори да се интересува от него? То е толкова древно, толкова чуждо, толкова „католическо“, че и толкова сложно на всичко отгоре. Би ли могло то, както казваме, изобщо да вирее в Пеория?
Но, на второ място, и от много по-непосредствена важност, какво би могло така да обсеби две хиляди вярващи в Библията, изкупени с кръвта, проповядващи Благовестието, основани на Христа и дългогодишни евангелски протестанти, че те да прегърнат православната вяра с такъв ентусиазъм? Да не би това да е нова форма на религиозен бунт? Да не би жизнените, изпълнени с Духа християни някак си да са излезли от релсите и да са затънали в застоялия и безжизнен закостенял мрак на тайнствата? Или още по-лошо, да не би това да е една от лукавите измами на нечестивия?
Онези от нас, които станаха водачи на това пътешествие се срещнаха в Студентски Поход за Христа [1. В нашата страна тази организация носи името „Агапе България“ и разполага с клонове в София и Пловдив (бел. прев.).]. Макар да бяхме продукт на Петдесетте, ние се превърнахме в нещо като прилив към кръговъртежа на Шейсетте: разочаровани, или по-скоро недоволни, от статуквото на онова, което възприемахме като блудкаво деноминационно американско християнство.
Дръзки, открити, радикални и максималистично настроени – ние не харесвахме установената църква, не харесвахме и световния ред и се бяхме нагърбили да ги променим и двете.
Какви велики дни бяха това! Не бихме ги заменили за нищо на света. Не бихме заменили за нищо на света и мястото, къде се намираме в момента. Съвсем определено едното ни доведе до другото.
– Има един университет в Америка, където вие, момчета, никога няма да пробиете, – каза ми един приятел, бизнесмен и евангелист, докато обядвахме веднъж в Чикаго в края на 1965 г.
– И кой точно? – изстрелях в отговор, като вече си бях наумил, че това ще е следващото място, където ще отида.
– Нотр Дам, – подсмръкна той.
– Хайде да се обзаложим, – казах му аз. Приключихме обяда си в общи приказки и се разделихме.
Побързах да се прибера и телефонирах в канцеларията на капелана в Саут Бенд.
– Бих искал да се срещна с него колкото се може по-скоро, – настоях пред секретарката му, след като се представих.
– Ще ви запиша среща с отеца за утре в девет часа сутринта, – отговори ми тя, след като се консултира с разписанието му.
– Добре. Там съм.
Това беше начинът, по който работехме. Колкото по-голямо беше предизвикателството, колкото по-високо беше поставена летвата, толкова повече ни харесваше. И толкова по-добре се представяхме. Хвърлих малко дрехи в един куфар, сбогувах се със съпругата и децата си, потеглих от задръстения със сняг булевард в Еванстън и се отправих надолу по околовръстното шосе към Саут Бенд. Настаних се в един мотел до университета с молитвата по някакъв начин да ми се отворят вратите към ирландците.
Няколко месеца по-късно ние бяхме събрали близо две хиляди и петстотин студенти от Нотр Дам и съседния университет Св. Дева Мария в чисто новия конгресцентър на територията на университета, за да слушат в продължение на две последователни вечери Джон Браун и Нов Човек – нашият вокално – проповеднически тим. Преди това аз бях обещал на капелана:
– Не сме дошли да ги правим протестанти, а да ги призовем към едно по-дълбоко посвещение на Иисус Христос.
И бях напълно убеден във всяка своя дума.
Откликът беше невероятен. В онези дни ние раздавахме едни картончета от десет на петнайсет сантиметра, с молба студентите да сложат знак срещу името си, ако са се помолили с нас да отворят живота си за Христос. Знак бяха сложили над двеста от тях.
Бяхме пробили в Нотр Дам.
После дойде калифорнийският Бъркли. „Блицът Бъркли“, както го бяхме нарекли. Това се случи през зимата на учебната 1966 – 1967 година. Бяхме решили, че ни е писнало от движението за свобода на словото и Бетина Аптекер. „Нека ударим университета и го разтърсим из основи“, казвахме си един на друг. Стотици студенти – и то студенти от Бъркли! – се отказаха от обяда си, за да чуят словото на Били Греъм в университетския амфитеатър, след неговата сутрешна среща с десетки от членовете на факултетското тяло. На следващата сутрин Джон Браун говори от стълбището пред голямата аудитория и буквално затвори устата на един, който го апострофираше от тълпата. Никой друг не се осмели да го предизвика и ние спечелихме.
Макар че не получихме същият оптимистичен резултат, на който се бяхме надявали, и в Бъркли, поне се бяхме преборили с радикалните на собствената им почва и бяхме успели да сторим онова, за което бяхме пристигнали.
Едновременно, ние обичахме и мразехме всичко това. Манталитетът на десантчик е вълнуващо удоволствие, но може да носи и горчиви разочарования. Въпреки че донякъде показвахме същия кураж, който виждахме в първите християни от книга Деяния, дългосрочната прогноза за постоянството на онези, които повлиявахме, беше мрачна. Повечето от решенията за Христос, честно казано, не се потвърдиха.
Нашият девиз беше: „Ако днес спечелиш университета за Христа, утре печелиш за Него света“. Но колкото и да не искахме да си го признаем, докато се улисвахме в печеленето на университетите, светът отиваше от зле към по-зле. През десетилетието на шейсетте години бяхме успели да установим клонове на Студентски Поход за Христа в много от по-важните американски университети, но именно през същото това десетилетие университетите на нашата нация се разложиха. Те се поквариха морално, политически и културно. Ние си бяхме свършили работата, а нещата вместо да се подобрят, се бяха влошили. Университетският свят през 1970 г. беше далеч по-малко християнски, отколкото през 1960-та.
– Онова, което правим, не работи, – признавахме си ние един на друг. – Получаваме решенията, получаваме посвещенията на Христос, изграждаме организацията и набираме персонала, но не можем да доведем до промяна. Проваляме се насред собствените си успехи.
Доктор Джак Спаркс не можеше да си избие Бъркли от главата. Преди да се присъедини към Студентски Поход за Христа, за да ръководи системната програма за работа с хората чрез компютъризирано разпределение на литература, той беше преподавал статистика и разработване на изследователски проекти в университетите Пен Стейт и Колорадо Север. Сега, след блицът, той излезе с молба и получи неколцина утвърдени служители на Студентски Поход за Христа, които да се присъединят към него, след което потегли към Бъркли.
Там той надмина всички ни. Смени си деловите костюми с дънки и работни ризи, пусна си брада и удари университета с по-голямо посвещение на Христа, отколкото радикалните изобщо някога са имали към техните каузи. Той дори кръсти неколцина от обърнатите от него студенти в небезизвестния фонтан в пазарния център на Бъркли!
Стилът, който той използваше, литературата, която изнамираше и животът, който той и съпругата му, Естер, водеха, пресякоха новите антикултурни бариери и започнаха да раждат нещо, което даваше надежди за постоянство. Приличаше на нещо, което бихте съзрели в книга Деяния. То изглеждаше все по-малко като Студентски Поход за Христа и все повече като наченките на една християнска общност или, ако мога да се осмеля да го кажа, на една църква.
Автор: Питър Гилкуист
Източник: pravoslavieto.com
