Начало / Uncategorized / Как да превърнем болката и страданието в молитва – отговаря архим. Захариас Захару

Как да превърнем болката и страданието в молитва – отговаря архим. Захариас Захару

Изправени пред болката и страданието мнозина изпадат в състояние на меланхолия, депресия или агресивни пориви поразяват сърцето и душата им. Как да превърнем болката и страданието в молитва и как да си помогнем в духовния живот? Предлагаме ви кратък разговор с архим. Захариас Захару по темата. 

– Как да превърнем болката и страданието в молитва?

– Без Бога не можем да направим нищо и поради това няма по-безопасен и добър начин от този винаги да сме с Него и да Го имаме като наш спътник, съработник в труда на нашето спасение. Представяме Му всичко, в което и както живеем: ако е радост – представяме я с благодарност и прослава; ако е тъга – изливаме сърцето си пред Него, умолявайки Го за помощ и утеха; ако имаме трудна задача за изпълнение – разчитаме на Неговата помощ. Естествената реакция на страданието е самосъжаление и оплакване. Не е лесно тази естествена и нормална реакция да бъде трансформирана в нещо добро.

Живеейки под хомота на греха, се превръщаме в егоисти и сме способни да извършим всяко прегрешение, за да оцелеем в този свят.

„Всичко, що не е от вяра, е грях“ (Рим. 14:23), но ако чрез вярата се предадем изцяло на Божията воля, всичко се променя. Понякога може заболяването ни да е по-тежко. Ние се молим на Бога и макар че може да не получим изцеление, все пак получаваме благодат и утеха, които ни помагат да се издигнем над страданието, което ни притеснява. Благодарим на Бога за честта, която ни е дал да издържим изпитанието и следователно да станем близки на Неговия дух. Дори, когато страданието е причинено от нашите собствени грехове, ние все още можем да благодарим на Бога за това, че понася нашите грехове и търпеливо чака нашето обръщане, така че волята Му да възтържествува в живота ни. 

– Какво да правим ако най-голямата ни злочестина е нашият характер, който не се уподобява на Христовия? 

– Когато дойдох за първи път в манастира казах на отец Софроний: „Не харесвам характера си, не съм достатъчно сериозен“. Той се засмя и отвърна: „Е, ако отидеш в лудница ще откриеш величествена сериозност“. Тогава разбрах, че може да имаме труден характер, но ако живеем в покаяние, благодатта ще засенчи всичките наши недостатъци и няма да пострадаме. Накрая ще имаме само мир и кротост. Точно както в случай на сериозно заболяване – ние се молим и въпреки че може да не бъдем излекувани, все пак ни се дава благодат, за да се издигнем над болката и да преодолеем дори естествените слабости на нашия характер, защото Божията благодат е свръхестествена. 

– Какво можем да направим, когато ни се струва, че хватката на страстите е по-силна от Христовата любов? Как преминаваме от смърт към живот? 

– Като коленичим и изповядаме пред Бога точно това, което се случва в нас: „Господи, виждаш, че аз съм слаб и не мога да устоя на тези страсти без Твоята помощ. Но Ти, Господи, ела и се всели в сърцето ми и чрез силата Си ме направи силен не само да устоя на тези страсти, но и да приема Твоята воля като закон за мен, който ще издигне живота ми над този свят и неговите страсти“.

Винаги, когато се чувстваме слаби, трябва да изповядваме своята немощ пред Бога и да призовем Неговата помощ, предавайки се смирето Нему.

Трябва да помним, че чрез Неговата помощ можем да победим дори собствената си слабост. Победата е Негова, но Той е доволен да я сподели с нас. 

– Как да придобием Христовия мир по време на изпитания? 

– Преди всичко чрез смирение и непрекъсната благодарност към Бога. Благодарението са смирението, кротостта, които съпътстват живота ни. В посланието си апостол Павел до коринтяните казва, че просветлението, което дойде чрез Христос, ни прави склонни да станем слуги на нашите братя:

„Защото не себе си проповядваме, а Христа Иисуса Господа; колкото пък за нас, ние сме ваши слуги заради Иисуса“ (2 Кор. 4:4-5).

Когато имаме това разположение да отдаваме повече почит на другите, отколкото на себе си, ние винаги сме радостни, защото това и духът, който придружава Господа през цялото Му дело на спасението. Наскоро чух едни красиви думи от нашия архиепископ Никита: „Ние, свещениците на Църквата, трябва да бъдем „граждани втора категория“. „Първокласни граждани“ трябва да бъдат всички хора, които идват при нас за помощ“. Тези прекрасни думи са еквивалентни на това, което казва свети апостол Павел: „нищо не вършете от обич към препирня или от пустословие, но от смиреномъдрие смятайте един другиго за по-горен от себе си… Понеже вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос (Филип. 2:3,5).

„Умът Христов“ е точно това смирение, в което да държим всички други на по-голяма почит от самите себе си.

Човекът трябва да има голяма свобода, за да има такова отношение. Отец Софроний казваше, че „да бъдеш убит заради братята си е най-доброто възможно оръжие за особождаването им от робството на дявола“. Това е произходът на Христовите ученици и по-специално на Неговите свещеници и епископи. Ако свещеникът не се смири пред всеки един човек, който дойде при него, той не може да им предаде духовна полза. Словото на нашия архиепископ насърчава определен дух сред епископите и духовенството и е в същата линия с това, което често казваме за призванието на всеки свещеник: „Защото кой е по-голям: който седи на трапезата ли, или който слугува? Не е ли оня, който седи? Пък Аз съм среди вас като прислужник“ (Лук. 22:27). 

– Защо човек достига до срив, когато другите започнат да го критикуват? Заради егоизма ли е това? 

– Има слабост, но не забравяйте, че имаме и врагове, които използват всяка наша слабост, за да ни навредят. Ако искаме да напреднем в духовния живот, трябва да се научим как да пазим сърцето си от мислите на врага. Ако тази борба стане „хронична“, тогава естествено, с едно мигване на окото, можем да отблъснем всяко едно изкушение.

Учим се на това, като се молим постоянно на Бога, като се изповядваме често и молим за помощ духовните отци, които могат да ни закрилят и да ни посветят в това да разпознаваме хитростите на врага (вж. 2 Кор. 2:11).

Няма лесен начин за възнасяне на небето. Добър войник е този, който се освобождава от грижите на този живот, за да угоди на Този, Който го е призовал (2 Тим. 2:4). Като войни Христови ние трябва да се научим на простотата на сърцето, за да се предпазим от мислите, които врагът държи постоянно пред очите ни, докато не ги приемем и не извършим греха. Ако ги избягваме от самото начало, ще станем по-силни от мислите си…

– След като Господ е отворил за нас портата на вечния живот чрез смъртта, защо все още се страхуваме толкова от смъртта и страданието? 

– Страхуваме се, защото все още не сме се променили напълно, не сме се предали напълно на Неговата воля. Тези, които са се предали, не се страхуват; те дори искат да бъдат освободени и да бъдат с Господ завинаги (Филип. 1:23). Свети Игнатий Богоносец умолява римляните да не спират мъченичеството му. Той копнеел да бъде погълнат от зверовете и да стане подобен на царевицата, събирана по нивите, смилана и изпечена като хляб, който предлагаме в Литургията и който се претворява в Хлаба на живота. Той искал цялото му тяло да бъде смачкато и смляно от зверовете, за да стане хляб за Божия слава. Ако вече сме придобили такова единение с Бога, ние не се страхуваме от смъртта; дори желаем да достигнем до пълнотата на този копнеж, когато преминем от този живот към другия, когато тази завеса на нашата плът вече не ни пречи да имаме ясен поглед към Божието Лице. 

*Текстът се публикува със съкращения. 

Източник: pemptousia.com

За Ангел Карадаков

Виж още

Проф. Димитър Попмаринов: Патриархът ще поведе българската църква и хората

„Той е сериозен, зрял човек, с опит“, каза преподавателят в интервю за Nova news.  Патриарх ...