Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
– Професор Тонева, кончината на Българския патриарх Неофит потопива в тъга цялата Българска православна църква. Духовните връзки между патриарх Неофит и Богословския факултет са много силни. Как загубата, неговата кончина, всъщност се отрази на Богословския факултет, на студентите в факултета?
– Аз мога да говоря от свое име. При всички положения за нас от това поколение, тази загуба е лична. И като всяка лична загуба, изчакваме да мине време, за да можем да я изкажем като думи, като разговори за Негово Святейшество. Може би заради това и нашето участие беше по-слабо, в по-малка степен, тъй като тази загуба е лична. Защо е лична? Защото, макар да бяхме огромен курс над 400 човека, всъщност той беше нашия ректор тогава, в 1990-та година. И след това, след връщането ни в университета, той беше нашият първи декан. Бяхме огромен курс, той е който водеше богослуженията и сутрин и вечер, и който при цялото множество, което бяхме, знаеше имената и проявяваше отношение към всеки един от нас. Много интересно беше, че ние го разпознавахме като духовен авторитет. И това не са просто думи. Сега, когато често хора се изказваха за Негово Светейшество след кончината му, те казваха, че е благ. Да, той беше такъв. Не само очите му, цялостното му излъчване, но интересното е, че ние го разпознавахме като авторитет и никога не се наложи той да прояви своята строгост към нас, студентите, които бяхме над 400, което означава, че неговият авторитет е облагодатен. Той е отвътре. Мисля, че той е най-яркият пример за това какво представлява авторитет. Авторитетът е човек, не който е авторитарен, а човек, който реално служи на другия. И Негово Светейшество беше именно такъв за нас.
– Какъв е вашия спомен за патриарх Наофит и как всъщност срещите с него след това се отразиха и на Вашия път в богословието и в науката?
– Аз съм от Кюстендил и бях, може би, около 16-годишна, когато вървейки към моето училище, което беше в покрайнините на града, минавах покрай централния ни храм и тогава видях един мъж, ще кажа хубав, облечен с пълно одеяние, с одежите си. И аз влязах по него в църквата. И всъщност влязах в църквата и след това започнах редовно да ходя на там, което така събуди нездрав интерес в учителите, включително притесни до някъде и майка ми, помня. Защо ходя на църква? Какво се случва? Всъщност Него Светешеството беше този, който внимателно и чрез отец Борис, Царство му Небесно, отец Стоян, Царството Небесно, постепенно и внимателно помогнаха да ме въведат във вярата. И всъщност аз от Него Светешеството научих, че приемат в Богословския факултет вече и жени и записах богословие не толкова водена от любов към знанието, но колкото до това, което беше посял Негово Светешество при разговорите ни с него. Той тогава беше протосингел и като такъв много често идваше в Кистендил и служаше в този централен храм. След това той беше и първият изповедник на голяма част от студентите тогава. Много се говори за неговия уникален глас, но това, което аз никога пък няма да забравя е, че той беше великолепен в словото си. Не зная дали сте слушали негови по-дълги размисли и изказвания, но той имаше едно прецизно слово с особена звучност на езика, с едни дълги, включително вметнати изречения, но той никога не губеше центъра на изречението. Великолепен като оратор. Това е, което винаги ме е впечатлявало, освен великолепният му глас. А след смъртта му сега, след кончината му, за мен, с дните, които минават, изкристализираха няколко много важни неща, върху които аз размисшлявам.
Едното е темата за авторитетите, действителните духовни авторитети. Онези, които реално служат на другия, а не онези, които са авторитарни и ние насила трябва да разпознаем като авторитети, но виждаме, че насила авторитети не става. Това проличава и в днешната политическа обстановка. Второто, което научих е какво да бъде отношението ми към богословието. Говоря като преподавател в Богословския факултет, защото всъщност Неговото Светейшество ни научи, и то главно с примера си, че нашето отношение към богословието трябва да е църковно или казано простичко – богословие, което е откъснато от църквата е безплодно. Тоест не, че не трябва да проявяваме творчество в своите изследвания, но ние винаги трябва да съзнаваме, че нашата свобода е в църквата и нашата свобода е именно там, а не е свобода от църквата. Колкото и да сме смели в изследваметата си, това църковно разбиране за богословието, че то е пряко свързано с църквата, за мен остана един от уроците, които тези дни и за себе си избистрих. И другото, което си мисля, пак той ни е научил, включително и за себе си говоря. Това е, с оглед на усилващия се днес проблем за кривото разбиране на индивидуалната религиозна свобода. Тъй като непрекъснато слушам, че човек има своята свобода религиозна, но нашата религиозна свобода, нашата индивидуална религиозна свобода се проявява само през другия.
Това, което научих от Негово Светейшество, е че нашата идентичност, включително тук като студенти, като млади хора тогава, не може да бъде формирана на основата на нас самите. Тя винаги минава през другия, през ближния. И това са всъщност онези уроци, които той не насила, а главно с примера си, с думите си ни преподаде. Той говореше много благо. Винаги беше усмихнат. Много интересно в младите му години, изправен, усмихнат, много обаятелен, много представителен като излъчване, като осанка, като походка. Това ни учеше с благост. Пак казвам, той никога не ни се скара. Правехме пакости като всички млади хора тогава по 19 години, но никога не ни укори, просто защото не се наложи. Не се наложи, защото ние наистина реално го разпознавахме като авторитет. И надявам се, никога не сме го огорчили в нашата младост.
– Единадесет години патриарх Нофит бе предстоятел на БПЦ. Как можем да ги охарактеризираме и определим, въпреки че е трудно да го направим? Как можем да охарактеризираме тези негови години? Какво различаваше неговото служение от служението на предишните наши предстоятели?
– На мен ми е трудно като редови вярващ да преценя и аз да давам оценки, но въпреки всичко тези 11 години не са и много, не са и малко. Струва ми се са достатъчно време обаче, за да се опитаме да помислим. Тези години не бяха леки. Имаме продължаваща в момента, струва ми се, усилваща политическа несигурност и криза. Виждаме колко поредни избори, колко несигурност. Не, че вероятно не заслужаваме тези, които ни управляват, но все пак е трудно. Имахме пандемията, която показа реално лицата ни т.е. маските паднаха, както се казва. Тя обостри всичко това, което латентно като проблем дремеше у нас т.е. това са години за мен на едно кротко, но трудно управление. Защото не е нужно да имаш ярки катаклизми, за да проявиш характер. Войната в Украйна, която продължава. Новата война, която започна. Това са, определям ги за себе си, усилни времена, които са и драматични по особен начин и които изискват в голяма степен мъжество. Изискват сила, за да бъдеш адекватен. Просто защото за нас, Негово Светейшество е корективът и пример. Скръпта по него, която видяхме… Това поклонение, което часове наред продължаваше и което и сега продължава, ако отидем до гроба му. Това е показател, че той е заслужил.
С проф. Клара Тонева разговаря Ангел Карадаков.
Светодавец, брой 3-4, 2024 г.
Интервютата в броя са свалени на текст от паметния брой на подкаста „Духовни полета“ за Българския патриарх Неофит, излъчен по телевизия „Епархийски глас“.
