Начало / Списание Светодавец / Отблизо за Патриарх Неофит

Отблизо за Патриарх Неофит

Наблюдавах, по време на дните за поклонение и в деня на опелото и погребението на Негово Светейшество Българския патриарх Неофит уважението, което беше изразено по отношение на личността му и си мислех, че той в своята изключителна скромност и смирение, така и не си даде сметка колко важен е за всички нас, колко важна за всеки човек е и най-мимолетната среща с него.

Той така и не си даде сметка за това какво впечатление произвеждаше у хората, какъв мир и вдъхновение носеше в душите им и колко трайно бележеше живота им и паметта им. Така и не си даде сметка каква изключителна и богато надарена личност е, колко прекрасен и вдъхновяващ е всъщност, и колко важен е със самото си присъствие в нашата действителност за всеки човек, докоснал се по какъвто и да е начин до личността му, особено, ако е имал привилегията да е в най-близкото му обкръжение.

През всичките тези години като главен редактор на „Църковен вестник“, редактор на официалния сайт на БПЦ и особено по време на неговото патриаршеско служение като началник отдел „Връзки с обществеността“ съм имала възможност да прекарвам понякога часове наред в рамките на един ден с него във връзка с работата ми. Наблюдавах отблизо как се отнася към хората Негово Светейшество, как преминава през една или друга ситуация в своя живот и в живота на Църквата и обществото, наблюдавах го в ежедневието му и разбирах какво наистина означава „смирение“, какво наистина означава „търпение“, какво наистина означава „кротост“… Той беше като учебник по християнска нравственост, като жива проповед.

Често ми се е случвало още от постъпването ми в Синода преди повече от 20 години, когато той беше Русенски митрополит, но и член на Просветната комисия към Светия Синод и близък сътрудник на патриарх Максим, както и след възкачването му на патриаршеския престол, да работя с него върху слова, доклади, становища, послания… Отделяме например два, три и повече часове в работа върху някой текст и междувременно, докато обсъждахме текста, си говорехме на различни теми, споделяхме виждания и спомени. Сами разбирате, че и за мен, както и за всеки човек, всяка минута прекарана с него, в близост до него, е дар, нещо изключително. А той в своето смирение, дори в качеството му на патриарх и мой началник, нямаше разбирането, че някой нещо му дължи. След такава няколко часова работа, благодатно време, ми казваше нещо от рода на: „толкова време Ви отнех!“ или „толкова време Ви загубих“ и неизменно благодареше „Благодаря Ви за времето, което ми отделихте! “, „Благодаря Ви за добрата работа!“… Той благодареше за абсолютно всичко, което правиш за него, дори, ако това, дето се казва, ти е работа и служебно задължение.

Мисля си, по този повод, че в годините на патриаршеското си служение Негово Светейшество беше наистина така дълбоко и искрено смирен, че поставяше по-високо от себе си всеки човек. Ценеше високо талантите, качествата и трудовете на другите хора, и, по мое мнение, несправедливо подценяваше себе си, своите качества, таланти и заслуги. Считаше за незаслужена популярността си и отдаваше на сътрудниците си заслугата за успехите си. Той беше искрен и дълбоко убеден в това без никакво притворство – характеристика и свойство на истински смирения и благороден в отношенията си с другите човек.

Наблюдавах това негово отношение и то ми действаше като изобличение към самата мен. Наблюдавах го и съзнавах колко егоцентрични сме и как, без дори да си даваме сметка за това, очакваме другите да ни даряват внимание, да ни даряват грижа, да ни даряват уважение, да ни даряват време… Сърдим се, когато не го правят и изобщо не се сещаме да благодарим за тези дарове. А той го правеше. Нашият патриарх за всичко благодареше. Както ни е заповядано (вж. 1Сол. 5:18).

Той се отнасяше с изключително внимание към всеки човек независимо какво положение заемаше той в Църквата и в обществото, независимо дали мимоходом го срещаше по пътя си или е част от неговото близко обкръжение, дали е високопоставен или съвсем скромен… Беше изключително деликатен и внимателен във всичко, което касаеше друг човек.

Правило ми е впечатление с какво внимание подбираше всяка своя дума, всяка дума, която изричаше или пишеше. Не само в Послания, Изявления, Становища, публични слова, които подготвяхме и които достигаха до много хора. Наистина до много хора.
В онези времена и по екраните в метрото и в медии – по телевизията, по първите страници на вестниците, навсякъде се тиражираха и човек можеше да прочете и да чуе посланията, които Патриархът е отправил. Хората ги следяха, четяха, цитираха… Те отекваха у много човешки души и той много внимаваше за това какво ще предизвикат тези думи в умовете и сърцата на хората, до които достигат. Но беше точно толкова внимателен в подбора на думите и в ежедневието си, в обикновените си отношения с всеки човек, с когото общуваше. Изобщо не му бяха присъщи тона на назиданието, на осъждането, на укор, раздразнение, гняв… Никога не съм го чувала да изрази недоволство или разочарование, дори, ако е наранен, сякаш, за да не натовари с вина другия човек, за да не се притесни той, да не се смути душата му. Понасяше всичко с мълчание, вероятно с вътрешна молитва, с търпение, с кротост, но никога не изричаше обвинение към никого. Нещо повече, забелязвала съм колко дълбоко го наранява всяка проява на грубост от другите, независимо дали е насочена към него или към някой друг, но и в такива случаи не изричаше дума на упрек, не правеше забележки. Всяка дума, която подбираше и изричаше, беше дума на утеха, дума, която да те ободри, дума, с която да ти благодари, да те накара да се почувстваш важен, да те насърчи, да ти даде увереност, че нещата, които правиш са значими, важни, че се справяш добре, да те ободри, да те подкрепи, да те успокои, ако си разстроен…

При него идваха от малки деца до политически лидери и дипломатически лица. С всеки намираше общ език. И присъствайки на тези срещи, ми правеше впечатление, че у него нямаше притворство и двуличие. Какво беше отношението му, каквото говореше по време на самата среща, същото беше отношението му и след като си тръгне неговият гост. Нямаше разлика между поведението му по време на самата среща и след това. Нещо, което като че ли е обичайно за нас – по един начин изглеждаме и говорим, когато сме очи в очи с някого, а зад гърба му, когато той си тръгне, говорим друго. Патриарх Неофит не правеше така. Ако е изразил радост и задоволство от нещо, което му е споделил неговият събеседник по време на срещата, същото изразяваше и след неговото тръгване. И обратното, ако нещо от казаното е предизвикало в него безпокойство, съчувствие, скръб – същото изразяваше и след срещата. При него наистина идваха много хора, програмата му беше натоварена.

Имало е дни, в които сме провеждали по две, по три официални срещи на ден. Много често при срещи, които са от така наречените „протоколен тип“ – знаете, по протокола на държавата Българския патриарх е четвърти в йерархията – затова често високопоставени лица, които идват на официални посещения в България, както и посланици на различни държави, по протокол идваха и при нашия Патриарх. За него, тези срещи от протоколни се превръщаха винаги в нещо много лично като контакт. Той много скоро излизаше от този протоколен начин на поведение и на говорене и заговаряше своя гост, независимо кой е той, за него лично, за неговия живот, за неговото служение, за семейството му, опознаваше ги и много скоро довеждаше разговора дотам да ги попита: „А вие посетихте ли Рилския манастир, поклонихте ли се в Троянския или друг манастир?“ и ги насочваше да го направят, като ги уверяваше колко прекрасни манастири и храмове имаме в България. Сещаше се примерно за най-близкото богослужение, което предстои да оглави той и ги канеше лично да присъстват. И те го правеха. Независимо от вярата им. Много често тези, уж протоколни срещи, прерастваха, смея да кажа, в едно топло приятелство и тези хора някак си се преобразяваха в негово присъствие, споделяха му много лични свои притеснения, трудности и радости, разбира се, оценяваха и обикваха Православието и съм абсолютно сигурна, че и те си тръгваха от това общуване и от предстоя си в България, от срещата с нашия Български патриарх променени, с един хубав, топъл спомен.

Що се отнася до ролята му на духовен пастир на българския народ. Светейшият Неофит встъпи в патриаршеското си служение в доста сложни времена. От деня на неговата интронизация около патриаршеската катедрала и Синодалната палата имаше протести. Беше време на политическка криза и срив на държавността, не бяха останали действащи институции в България, цареше хаос, безпътица и българският народ имаше остра нужда от истински лидер, който да напъти стъпките им, който да ги утеши да ги окуражи в този момент и Негово Светйшество, в онези смутни дни и във всички останали дни на своето служение, правеше именно това.

Той започна и чрез интервютата си за различни медии, и чрез специални обращения, възвания, изявления да отправя такива послания – послания за единство, за мир, послания, с които носеше тази утеха, тази светлина, тази посока от която хората се нуждаеха. Неслучайно, много скоро, месеци след неговата интронизация, тази негова роля беше оценена и той беше отличен и като „Лидер на годината“.

Години наред неизменно във всички социологически проучвания патриарх Неофит се ползваше с най-висока степен на доверие сред българския народ. Връщайки се във времето, си мисля, че с нарастването на неговия личен авторитет като патриарх, като предстоятел на Българската православна църква, като личност, с която хората всъщност отъждествяваха Българската православна църква, този негов личен авторитет, доверието, което будеше личността му, се прехвърлиха и върху цялата Българска православна църква. Институциите в България също започнаха да гледат с по-голямо доверие и уважение към цялата Българска православна църква и да се допитват и съобразяват с нейната позиция по един или друг въпрос от общонародно значение. Във всички случаи, в които се гледаха законопроекти, които касаят целия български народ, преди да бъде гласуван съответен закон, от Народното събрание искаха да бъде изразена позицията на Българската православна църква и Светият Синод откликваше с богословско обосновани становища.

Тепърва ще е необходима дистанция на времето, за да определим мястото и ролята на патриаршеското служение на п. Неофит в историята на БПЦ, на България и светото Православие. Но вероятно най-важното ще остане неизследвано и непроанализирано – личните спомени на стотици и хиляди хора за това как е повлиял на живота им, какви следи е оставил в душите им с думите си, с делата си, с примера си и със самото си присъствие.

Вечна и блажена да бъде паметта му!

Текст: Александра Карамихалева 

Светодавец, бр. 3-4, 2024 г.

За Ангел Карадаков

Виж още

Отец Кирил Попов: Патриарх Неофит бе колос на Българската църква

– Отец, на 13 март ни напусна Негово Светейшество Българският патриарх Неофит. Благодарим за възможността ...