Начало / Списание Светодавец / Синай – едно пътуване през времето

Синай – едно пътуване през времето

Вече смътно си спомням това пътуване от Зафарана -­ хотелския комплекс, в който нощувахме на брега на Червено море, до Синай. Ще ми се да можех да опиша сменящите се картини, да предам усещането, да кажа как завинаги са се запечатали тези картини в съзнанието ми, но истината е, че помня съвсем малко от това многочасово пътуване.

Дори не съм сигурна, че имаше какво да се запомни ­ когато и да погледнех, през прозорците виждах все едно и също: вляво ­ камениста пустиня, вдясно ­ Червено море и курортни комплекси край брега му – ­ страннокрасиви, цветни, зелени на фона на пустинята. Изглеждаха пусти и май наистина пустееха. Цветни изкуствени оазиси завихрени около водните помпи и оградени с високи стени, отделящи ги от пустинята. Впечатляващо бе и преминаването през тунела под Суецкия канал, а над главите ни ­ плава кораб?! „И пак същата картина: вляво ­ – камениста пустиня, вдясно -­ Суецкият залив. Само дето вече сме на другия му бряг, на Синайския полуостров, и ние пътуваме в южна посока към едноименния планински масив.

Докато пътуваме, се връщам към мислите, които ме занимават от часове. Опитвам се да подредя в съзнанието си обърканите си частични спомени за всичко, което съм чела някога и знам за Синай. И сега като си помисля, това пътуване от Зафарана до манастира “Св. Екатерина” не беше пътуване от една точка до друга, а едно пътуване през времето, едно нeколкодневно странстване между ХV в. пр. Хр. и ХХI в. след Хр. на колелата на откъслечните ми неясни спомени.

Синайският полуостров е разположен на предела между Азия и Африка, има форма на триъгълник, чиито граници са пустинята Тих, Суецкият залив и заливът Акаба. Сурова камениста пустиня, сред която се извисяват високи, непроходими и негостоприемни, доста зловещи на вид планински масиви: Синай (2 244 м), Ум-Сомар ­ планината, на която са намерени мощите на св. Екатерина (2 602 м), Сербал (2 052 м) и Св. Епистимий.

В епохата на патриарсите тук са живели родствените на Израил племена, потомци на Медиам и Амалик. В книга Изход се разказва как пророк Мойсей бягал от Египет от гнева на фараона и намерил убежище на Синай. Там, край извора, който и днес тече в пределите на манастира “Св. Екатерина”, той срещнал Сепфора ­ дъщерята на медиамитянина Йотор, от която му се родили двама сина ­ – Гирсам и Елиезер.

Там, в подножието на планината Хорив, Бог говорил на Мойсей от горящата и неизгаряща къпина и му заръчал да изведе от Египет израилския народ и да го отведе в обещаната му от Бога земя при р. Йордан (Изх. 3:2-12). Тук след много перипетии Мойсей довел избрания народ при храста, наричан от нас Неопалимата къпина, да стануват в подножието на планината, а сам той се изкачил на върха й, където получил от Бога скрижалите с Десетте заповеди.

Четиридесет години еврейският народ се скитал в Синайската пустиня, докато всички родени в робство измрели и едва тогава Бог ги привел в Обетованата земя край водите на Йордан. В Трета книга Царства (гл. 19) се разказва как по-късно (в VII в. преди Р. Хр.) друг велик пророк -­ Илия, бягайки от преследванията на царица Йезавел, дошъл на Синай и тук се удостоил да беседва с Бога. Пещерата в параклиса на Мойсеевата планина, посветен на прор. Илия, традиционно се счита за мястото, където той се укривал от гнева на цар Ахав и царица Йезавел, и където беседвал с Бога.

Паметта за местата, където са се случили тези библейски събития, и почитта към тях се е запазвала от поколение в поколение. Когато през първите векове на християнството тук се заселвали Христови последователи, бягащи от гоненията, а по-късно монаси подвижници потърсили тук уединение и тишина за непрестанно молитвено общение с Бога, те съвсем естествено се заселили в близост около тези свети за всеки човек места на богообщение.

Стремежът да бъдат по-близо до Бога и по-далече от преследванията и езическата развала на римското общество, довел много от първите християни на п-в Синай. Те търсели там уединение, тишина и святост, преобразявайки себе си в нова богоподобна твар. От началото на III в. мнозина отшелници, по подобие на египетските пустинници св. Антоний Велики, св. Павел Тивейски, св. Макарий Велики, се заселили в каменистата пустиня на Синайския полуостров на неголеми групи. Монашеският живот по тези земи възниква твърде рано. Първите отшелници се заселват около планината Синай в ср. на III в. Възникнали монашески общности при планината Хорив, на мястото на Неопалимата къпина, при Фаран и други места на Южен Синай. Манастирите на Синай, монашеските поселения в оазиса Фаран, Каир, Хозр били тясносвързани с манастирите в Египет и Палестина. И тук, както и при духовните старци в Египет идвали любители на безмълвието, аскетизма и богосъзерцателния живот и се отдавали на духовно подвизание.

Това били отшелници, които живеели в уединение в пещери и колиби, в крайно лишение и постоянна молитва. Само в празнични дни се събирали при Неопалимата къпина, за да послушат Словото Божие и наставленията на своя духовен старец, да отслужат света Литургия и да се причастят с Тайните Христови.

Тук се отдавали на практикуване на умната молитва такива духовни колоси като: 40-те Синайски мъченици (между 300 и 311 г.); преподобните Нил Синайски, Йоан Лествичник, Синайският игумен Филотей, Анастасий, Григорий Синаит и неизброим сонм незнайни свети отци подвижници.

Духоносните аскети очиствали душите си от страстите, съкрушавали несметни пълчища от демони и достигали духовно съвършенство, наследявайки Царството Божие и неговата слава. Някои от тях, особено след набезите на арабите през VII в., отивали на запад ­ на Света Гора или в пределите на Гърция, България, Румъния, Сърбия, и предавали своя духовен опит. Там древната практика на исихията била предадена на всички, които искали да усвоят нелекото изкуство на невидимата бран с безпощадните бесове. Чрез разпространението му учението на великите исихасти изиграло изключително важна роля за развитието на монашеството и белязало културата и писмеността на православните народи.

Синайският полуостров постепенно се осеял с десетки манастири, скитове, храмове и параклиси. Подвигът от тежките аскетически лишения бил утежняван и от ожесточени преследвания от страна на варварските племена. Най-вече блемиямите (или влемиами), които принасяли в жертва на езическите си богове своите камили, но и християнски монаси, когато им се удавала такава възможност. Монах Амоний Египетски написал “Слово за светите отци убити на планината Синай и в Раита Египетска”, преведено на гръцки от монах Агапий от Крит. През V в. преп. Нил Синайски пък пише “Повест за убитите монаси на планината Синай и за пленяването на неговия син Теодул”, преведено на гръцки от Атанасий Коттакис под заглавие “Плач по Теодул”.

Мъченичеството и убийствата на блажените отци от Синай и Раита (съврем. Тор) при император Диоклетиан, от агаряните и блемиямите не спрели развитието на монашеството по тези земи. Напротив, числеността му в южната част на Синайския полуостров прогресивно нараствала и то се разпространявало и на Изток, и на Запад.

Още през IV в. монасите от Синай се обърнали към царица Елена за поддръжка и защита от набезите на бедуините. През 330 г. по заповед на равноапостолната царица Елена върху корените на Неопалимата къпина била издигната малка църква, посветена на Божията Майка. Построили и кула, в която синайските монаси да се крият при разбойническите нападения. Поклонници от края на IV в. съобщават за голяма и процъфтяваща монашеска общност на това място. От открит през 1884 г. ръкопис узнаваме за поклонническо пътешествие на испанската благородничка Еферия с придружаващи я клирици през 372-374 г. по тези места. В ръкописа се упоменават малката църква при къпината, една при планината Хорив и друга на връх Синай. Писмени източници от ср. на V в. говорят, че епископът на Фаран отстъпил първенствуващото си положение на Синайския епископ.

Синайските монаси имали значима роля в борбата срещу еретиците и за утвърждаването на православната вяра. Паметта за нападенията и опустошенията от бедуини и разбойници срещу манастирите на полуостров Синай е запечатана в годишния кръг на църковния календар. На 14 януари честваме Първото избиване на преподобните отци на Синай и Раита през IV в. и Второто избиване на преподобните отци в Раита през V век. Тогава в “Св. Екатерина” се подвизавали преп. Нил Синайски и синът му Теодул. Те двамата отишли в Раита да навестят тамошните братя, когато станало варварското нападение. Преп. Нил успял да се спаси и описал това бедствие.

Свидетелство за тези варварски нападения и последвалите ги мюсюлмански нашествия са и руините, с които днес е осеян Синайският полуостров. В руини е манастирът в Раитската пустиня, който бил основан на мястото на един от становете по пътя към Синай. В Библията този стан се нарича Елим. При него имало 12 извора и 70 финикови палми (Изход 15:27). В руини е и някогашният манастир, в който са се подвизавали светите безсребреници и чудотворци лечителите Козма и Дамян. Намира се на около 60 километра от “Св. Екатерина” в оазиса Фаран. От върха на хълма, който някога е служел за основа на манастирския храм, ясно се виждат основите на някогашните манастирски сгради: килии, пекарна, складове, работилници, цистерна за вода. Трудно е от днешните развалини да “изградиш” в съзнанието си някогашната Велика горна лавра, така живописно представена в описанията на св. Йоан Лествичник. Според пътепоказателя неговата пещера на подвизание се е намирала съвсем наблизо. Когато говорим за Фаран, не можем да не си спомним и за библейската история за слугинята ­ египтянката Агар, която родила първородния син на Авраам – ­ Измаил. Изгонена по-късно по молбите на жена му Сарра, Агар очаквала в пустинята смъртта на малкия си син, плачещ от жажда. Тогава Бог се смилил от сълзите и молитвите й и отворил извор, чиито води спасили от смърт и нея, и бъдещия праотец на дванадесетте колена на агарянския народ, от името на Агар, което е еднозначно с “измаилтяни”. Това са бедуините и арабите, населяващи Близкия изток и Северна Африка. По-късно под “агаряни” започват да се разбират изобщо мохамеданите, последователите на Мохамед, изповядващи исляма. Оазисът Феран, или Фаран, е на мястото на онзи библейски извор, който Бог дал на Агар и сина й. Някога там е имало голям град, а в центъра му ­ – манастир, разрушен от потомците на същия онзи Измаил, първородния син на Авраам.

От коляното на другия син на Авраам от жева му Сарра, Исаак, пък произхожда еврейският народ. Много руини свидетелстват за продължаващата и до днес вражда между потомците на Исаак и потомците на Измаил и ни напомнят за тази библейска история.

Синайският манастир “Св. Екатерина” винаги се е ползвал с особен статут и по Божий промисъл се е съхранил непокътнат през вековете, въпреки превратностите на времето. Както царица Елена, така и император Юстиниан станал благодетел и закрилник на манастира при Неопалимата къпина. През 521 г. той построил дебели стени, с които опасал отвред манастирските постройки и изпратил войници, които да бранят монасите. Дебелата 2-3 м стена е изградена от дялани гранитни блокове. Тя е с размери: на запад ­ 75 м, на север ­ 88 м, на изток ­ 75 м и на юг ­ 80 м, а височината й варира от 8 до 25 метра.

Построил и голям храм, в олтарната част на който бил вписан и параклисът на Неопалимата къпина. Юстиниановата трикорабна базилика също е изградена от гранит. Тя е с размери 40 на 19,20 м и включва параклисите на Неопалимата къпина, на св. Яков и на Синайските св. отци. По 6 двойки гранитни колони, всяка с различно оформен капител, разделят храмовото пространство. Между тях – дървени столове, по които стоят монасите по време на служба. Иконостасът датира от началото на 17 век. Изработен е в Синайското подворие на остров Крит. Драгоценни и редки икони от различни времена висят по стените.

Първоначално манастирът бил посветен на Пресвета Богородица – Неопалима къпина. Както равноапостолната царица Елена и император Юстиниан посветил построената от него църква на Пресвета Богородица, за чийто предобраз църковната традиция счита Неопалимата къпина. Както къпината, която като приела Бога, горяла, но не изгаряла, така и Пресвета Богородица приема Невместимия Бог в утробата си, но остава Приснодева.

Вкрая на VI в., след смъртта на император Юстиниан, в абсидната част на храма била създадена, вероятно от самите монаси, прекрасна мозайка, изобразяваща Христовото Преображение – изображение на онази духовна висота, която по подобие на Христа и мнозина от братята съумели да достигнат приживе чрез непрестанната молитва на сърцето. Затова и църквата започнали да наричат “Преображение Христово”.

През VI в. ангели възвестили на монасите от този манастир, че на най-високия връх на Синайската планина се намират светите мощи на великомъченица Екатерина, пострадала през 307 г. в Александрия, Египет, при император Максимиан. С голяма мъка братята се качили на върха, който до днес носи името на св. Екатерина, и пренесли нетленните мощи на мъченицата в манастира.

През VII в., когато по тези земи нахлули мюсюлманите, завзели Светите земи и Египет, опустошили манастирите по тези земи и избили монасите, този манастир останал непокътнат. Бранела го от посегателствата охранителна грамота, която лично Мохамед дал на манастирското братство.

Легендата разказва, че в юношеска възраст, когато Мохамед пътувал с търговски керван по тези земи, бил подслонен от гостоприемните монаси в манастира. Затова, когато през 625 г. игуменът на манастира изпратил в Медина при пророка делегация с молба за закрила, те донесли от Мохамед тази грамота. Султан Селим I, завладявайки Синай през 1517 г., взел със себе си атинамето на Мохамед, а на монасите оставил копие, което и до днес се пази в манастира.

През 641 г. в манастира нахлули араби-мюсюлмани, но той не пострадал. Монасите продължили обичайния си живот, но броят им постепенно намалял и през IХ в. достигал едва 30 човека.

В началото на ХI в. в манастира била построена джамия. Този ход предпазил манастира от погрома, който му вещаел фанатичния халиф Хаким. Предупредени от бедуините за нашествието, братята само за три дни преустроили едно от помещенията в джамия и халифът, като видял полумесеца, бил принуден да отстъпи.

Кръстоносците също проявили особено пристрастие към този манастир. Бил създаден специален орден, който охранявал манастира и многобройните поклонници, които през Средновековието се стичали от Европа, за да се поклонят на мощите на св. Екатерина. Светицата станала особено почитана из целия християнски свят. Именно тези европейски поклонници дали новото име на манастира “Света Екатерина” (Santa Catarina).

През ХIII в. започнал тежък за манастира период при управлението на мамелюците, които били изместени от престола на Египет от османо-турците едва през 1517 година. По време на турската власт манастирът и неговият игумен отново се ползвали с особен статут.

От Русия два пъти изпращали сребърна рака с позлата за мощите на света Екатерина, през 1689 и 1860 година. С дарения от цар Иван Грозни била построена през 1582 г. църквата на св. вмчца Екатерина. Камбанарията на манастира и 9-те камбани също са от руски пожертвования.

След египетската афера на Наполеон манастирът не само се сдобива с декларация за покровителство, но Бонапарт и възстановил разрушената при ураган през 1798 г. северна стена и постройките по нея.

През втората половина на ХIХ в. манастирът “Св. Екатерина” загубил имотите си в Турция, Румъния, Русия… Отслабнал материално, но духовната му роля в християнския свят се съхранила и до днес.

Още Петият вселенски събор през 553 г. определил специален статут за манастира, който бил провъзгласен за автокефална Синайска православна църква, независимо управлявана от игумен-архиепископ, настоятел на Света Гора Синайска. Игуменът се избира от братството на манастира, а епископската хиротония върху него се извършва само от Йерусалимския патриарх. Ежедневното богослужение там се извършва по Юлианския календар. А благочестивите монаси не просто пазят драгоценното наследство от най-старите в света запазени икони и редки ръкописи, които по численост отстъпват само на Ватиканската библиотека, но и безценното духовно съкровище на православната традиция, съхранена ненакърнена през вековете, въпреки превратностите на времето.

Днес почти всяко поклонническо пътуване към Светите земи включва и посещение на Синайския манастир. За да не пречат многобройните туристи и поклонници на отшелническия покой на монашеското братство, тук са създадени строги правила. Посещението е разрешено пет пъти в седмицата само по за един час, от 11 до 12 ч., по строго определен маршрут: в района с Неопалимата къпина, предната част на храма с дървената врата, датираща от Юстинианово време, и поклонение на мощите на св. Екатерина.

Къпината наричана “Неопалима” сама по себе си е едно чудо. Този храст е от Мойсеево време, т. е. ХV-ХIII в. преди Христа, и е единствен от този вид на целия Синайски полуостров. Освен това много пъти са правени опити да бъде присаден на други места, но никъде не се е прихващал. В Преображенския храм има параклис на Неопалимата къпина, олтарът на който е върху самите корени на къпината. В него се влиза бос в спомен на думите на Бога към Мойсей: “Събуй нозете си, защото мястото е свято” (Изх. 3:5).

Част от програмата за туристическия поток в манастира е поклонение на мощите на св. Екатерина. На всички докоснали се до мощите на мъченицата монасите дават за спомен сребърен пръстен. Но ние като православни поклонници направихме нещо различно от обикновените туристи – ­ отидохме на богослужение.

В подстъпите на Хорив пристигнахме привечер. Автобусът спря на няколко километра от манастира пред хубав хотел, чийто лукс шокира в контекста на каменистата пустиня наоколо. От терасата на просторната ни стая тъмният зъбер на Планината на Мойсей и обленият в мека светлина манастир “Св. Екатерина” стояха като ефектен декор, прибавящ още една звезда към категорията на хотела ни.

Хапнахме в ресторанта на хотела и се оттеглихме в стаята си. Дълго съзерцавах манастира. Толкова бях слушала и чела за него! Не съм се надявала, че някога ще отида там. Струваше ми се като нереален.

Станахме много рано на следващия ден и отидохме на сутрешната служба. Пристъпваме в полу-мрака на храма. Службата вече е започнала. Неколцина монаси стоят от двете страни по столовете между колоните и участват в службата. Един от тях подрежда службата, отваря книги на различни страници и посочва на един или друг монах какво да пее или чете. Освен нас в храма има и една руска група. Служи се на гръцки, но този ден се чуват и възгласи на църковнославянски.

Погледът ми ту следи службата, ту се плъзва по иконите по стените. Икони от VI-VII в. висят на пирони по стените на храма. Същите онези, които съм виждала в скъпите албуми и наивно смятах, че се съхраняват някъде заключени и със стабилна охрана. Прочутата мозайка на Преображение Христово е скрита зад мрежа, защото е в процес на реставрация и консервация. Усещането за нереалност тук е още по-силно. Като пратениците на княз Владимир мога да възкликна, че не знам на земята ли съм била, или на небето.

След службата влизаме един по един в параклиса с мощите на св. Екатерина. Подават ми нещо в изтръпналите шепи, когато поднасям ръце за благословение – ­ пръстенчето, за което съм чувала, но за което от вълнение забравям.

После постояхме в храма. Един монах ни заговори и когато чу откъде сме, ни заведе в музея, за да ни покаже ръкопис на църковнославянски. В манастира се съхраняват два скъпоценни старобългарски пергамента ­ Синайски псалтир и Синайски требник. В музея откриваме и други ценни ръкописи, прочутата Синайска икона на Господ Иисус Христос, пред която стоя дълго до забрава, и иконите на Мойсей с Неопалимата къпина, които отново ми напомнят на какво свято място стъпват нозете ми.

После се разхождахме в лабиринта между сградите. Уж всичко ми е познато, но някак е по-малко, по-компактно, отколкото съм си го представяла.
От време на време срещаме забързана фигура на монах или бедуин. Бедуините в манастира и около него са много. Странна е тази дълбока връзка между бедуинското местно население и манастирското братство. Александрийският патриарх Евтихий (IХ в.) пише, че император Юстиниан изпратил 200 семейства от Понт и Александрия, за да прислужват на монасите. Чела съм и предположения, че населението около манастира са потомци на римските войни, изпратени навремето от Юстиниан да бранят манастира. Чела съм, че и те почитат света Екатерина и често кръщават момичетата си на нейно име; че участват в ежегодните празненства на мястото, където са открити мощите; че са известявали монасите за вражески нашествия. Не знам доколко всичко това е истина, но че бедуините са неразривна част от живота на манастира, се убедих с очите си.

Един от тях със знаци ни приканва да го последваме и ние доверчиво тръгваме след него. Възнаградени за доверието си, се оказваме в костницата на манастира. Купчинки с грижливо подредени черепи и кости и… нетленните мощи на блажени Стефан Синайски, облечен в схимническата си дреха, замлъкнал в безконечната безмълвна молитва.

Притихваме пред това свидетелство за нетление и вечен живот, а аз отново не мога да повярвам, че съм тука и гледам това, което виждат очите ми!

Разхождаме се още известно време и ни приканват да напуснем манастира. Дошъл е часът за влизането на туристите. Излизаме за минути извън вътрешните му стени, колкото да си купим книги от магазинчетата отпред. После влизаме с всички останали групи, говорещи разни езици. Като Вавилонско стълпотворение. Този път е различно. Бърз бегъл обход и докато влезеш, се оказваш излязъл.

За пореден път се убеждавам ­ – манастирите са манастири извън времето за посетители.

Светодавец, бр. 1-2/ 2024 г.

За Ангел Карадаков

Виж още

Египет – люлка на монашеството – тема в новия брой на списание „Светодавец“

Уважаеми читатели, в новия брой на списание „Светодавец“ основната тема е свързана с Египет, като ...