Начало / Списание Светодавец / ЕГИПЕТ – ЛЮЛКА НА МОНАШЕСТВОТО

ЕГИПЕТ – ЛЮЛКА НА МОНАШЕСТВОТО

Ко­га­то ка­жем “Еги­пет”, в пред­с­та­ви­те на по­ве­че­то хо­ра из­ник­ват пи­ра­ми­ди­те в Ги­за, гроб­ни­ци­те в Лук­сор, Нил… Но за нас, хрис­ти­я­ни­те, Еги­пет е и стра­на­та, в ко­я­то живее ста­ро­за­вет­ният Йо­сиф, къ­де­то се раж­да ве­ли­ки­ят про­рок Мо­и­сей, стра­на­та, на чи­я­то те­ри­то­рия е пла­ни­на­та Си­най, къ­де­то Бог да­ва на Мо­и­сей за­ко­но­да­тел­с­т­во­то.

В Еги­пет Све­то­то се­мейс­т­во се скри­ва от гне­ва на цар Ирод и прес­то­я­ват око­ло три го­ди­ни и по­ло­ви­на, там Мла­де­не­цът Хрис­тос про­хож­да и про­го­ва­ря. Еги­пет е стра­на­та на Кли­мент Алек­сан­д­рийс­ки, Ди­о­ни­сий Алек­сан­д­рийс­ки, на св. Алек­сан­дър Алек­сан­д­рийс­ки и св. Ата­на­сий Ве­ли­ки, св. Ки­рил Алек­сан­д­рийс­ки и на всич­ки за­бе­ле­жи­тел­ни пред­с­та­ви­те­ли на зна­ме­ни­та­та Алек­сан­д­рийс­ка бо­гос­лов­с­ка шко­ла.

Еги­пет е и стра­на­та, в чи­и­то пус­ти­ни се раж­да мо­на­шес­т­во­то, къ­де­то се ус­та­но­вя­ват пра­ви­ла­та за ду­хо­вен жи­вот и от­къ­де­то се раз­п­рос­т­ра­ня­ват из це­лия хрис­ти­ян­с­ки свят. Това е стра­на­та на преп. Па­вел Ти­вейс­ки, преп. Ан­то­ний Ве­ли­ки, преп. Ма­ка­рий Ве­ли­ки, преп. Йо­ан Ко­лов, преп. Би­шой, преп. Мо­и­сей Му­рин, преп. Па­хо­мий Ве­ли­ки… и още хи­ля­ди знай­ни и нез­най­ни ве­ли­ки под­виж­ни­ци. Еги­пет е и стра­на­та, в ко­я­то и днес мо­жеш да се пок­ло­ниш на мо­щи­те им, да пи­еш от из­во­ри­те, от ко­и­то са пи­ли и те, да се пок­ло­ниш в па­рак­ли­си­те, ус­т­ро­е­ни в пе­ще­ри­те, в ко­и­то са се под­ви­за­ва­ли и в ма­нас­ти­ри­те, ко­и­то те са ос­но­ва­ли.

В те­зи ма­нас­ти­ри има ду­хо­вен жи­вот и днес. Там ще откриете по сто­ти­на мо­на­си, ко­и­то не са­мо съх­ра­ня­ват за­ве­ща­но­то им бо­гат­с­т­во от све­ти­ни, но и жи­ве­ят съ­об­раз­но за­ве­ща­ни­те им и пре­да­ва­ни от ав­ва на уче­ник пра­ви­ла за мо­на­шес­ко под­ви­за­ва­не и ду­хо­вен жи­вот. При­е­то е за ба­ща на мо­на­шес­т­во­то да се счи­та св. Ан­то­ний Ве­ли­ки, но до­ри от са­мо­то му жи­тие ста­ва яс­но, че ко­га­то той се от­тег­ля в пус­ти­ня­та, тя ве­че има сво­и­те на­сел­ни­ци. Един от тях ­ преп. Па­вел Ти­вейс­ки ­ ста­ва нас­тав­ник на св. Ан­то­ний.

Преп. Па­вел Ти­вейс­ки се от­тег­ля в пус­ти­ня­та, ко­га­то бил 22-го­ди­шен мла­деж и се под­ви­за­ва в пъл­но уса­мо­те­ние 91 го­ди­ни. За­се­лил се в мал­ка пе­ще­ра в пус­ти­ня­та из­точ­но от Чер­ве­но мо­ре. Наб­ли­зо има­ло из­вор с пряс­на во­да и пал­ма с фур­ми, а все­ки ден вра­на му но­се­ла по по­ло­вин хлеб­че. Поч­ти век не бил сре­щал чо­веш­ко съ­щес­т­во и не­го­во­то жи­тие и под­ви­зи би­ха ос­та­на­ли не­из­вес­т­ни за нас, ако бла­ги­ят Бо­жи про­ми­съл не от­к­рил на преп. Ан­то­ний за ве­ли­кия под­виж­ник. Мал­ко пре­ди смърт­та на преп. Па­вел, към не­го­ва­та от­шел­ни­чес­ка пе­ще­ра, скри­та в дъл­бо­ка­та пус­ти­ня, се от­п­ра­вил преп. Ан­то­ний. Там меж­ду два­ма­та мъ­же за­поч­ва дъл­га бе­се­да, по вре­ме на ко­я­то преп. Па­вел раз­ка­зал на св. Ан­то­ний жи­ти­е­то си.

Поч­ти във все­ки храм в Еги­пет ще ви­ди­те изоб­ра­же­ния на та­зи зна­ме­на­тел­на сре­ща меж­ду два­ма­та ве­ли­ки под­виж­ни­ци: преп. Па­вел, об­ле­чен в дре­ха­та от пал­мо­ви лис­та, ко­я­то след смърт­та му преп. Ан­то­ний с бла­го­го­ве­ние об­ли­чал на Ве­лик­ден и на Пет­де­сет­ни­ца, и преп. Ан­то­ний, об­ле­чен в чер­но мо­на­шес­ко оде­я­ние, над тях – вра­на­та, ко­я­то все­ки ден но­се­ла на преп. Па­вел по по­ло­вин хлеб­че, а в де­ня, в кой­то Бог из­п­ра­тил да го по­се­ти преп. Ан­то­ний, пти­ца­та до­нес­ла ця­ло хлеб­че. В но­зе­те на пре­по­доб­ни­те ­ два­та лъ­ва, ко­и­то, ре­вей­ки скръб­но, из­ко­па­ли с ла­пи­те си гроб за по­чи­на­лия св. Па­вел. Уче­ни­ци­те на преп. Ан­то­ний 33 го­ди­ни по-къс­но раз­ка­за­ли на бла­же­ни Йе­ро­ним за див­ния под­виж­ник и той със­та­вил жи­ти­е­то на пре­по­доб­ния.

Мо­щи­те на преп. Па­вел Ти­вейс­ки би­ли пре­не­се­ни от имп. Ма­ну­ил Ком­нин (1143-1180) в Ца­риг­рад, през 1240 г. ­ във Ве­не­ция, а по-къс­но ­ в Ун­га­рия. На мяс­то­то, къ­де­то се под­ви­за­вал пре­по­доб­ни­ят, мал­ко след смърт­та му би­ла ос­но­ва­на оби­тел, ко­я­то и днес съ­щес­т­ву­ва и се раз­рас­т­ва. Там оби­та­ват над 100 коп­т­с­ки мо­на­си. Те с ра­дост ще ви по­ка­жат пе­ще­ра­та на преп. Па­вел, мяс­то­то, къ­де­то св. Ан­то­ний с по­мощ­та на два­та лъ­ва го пог­ре­бал, из­во­ра, от кой­то е пил пре­по­доб­ният и кой­то про­дъл­жа­ва през сто­ле­ти­я­та да бли­ка нас­ред пус­ти­ня­та до днес.

В пе­ще­ра­та на пре­по­доб­ния днес има ус­т­ро­ен па­рак­лис. Към нея се сли­за по тес­ни ви­ти стъл­би под ма­нас­тир­с­кия храм. В под­зем­ния па­рак­лис са по­ло­же­ни за пок­ло­не­ние час­ти­ци от мо­щи­те на све­те­ца, не­пос­ред­с­т­ве­но до не­го е гро­бът му. Там ни­ко­га не прес­та­ват бо­гос­лу­же­ни­я­та и по­то­кът от пок­лон­ни­ци.

До­ка­то сим­па­тич­ни­ят мо­нах ви раз­веж­да, за да ви по­ка­же всич­ко в ма­нас­ти­ра: из­во­ра, от кой­то е уто­ля­вал жаж­да­та си пре­по­доб­ни­ят, вът­реш­на­та кре­пос­т­на ку­ла, в ко­я­то при на­па­де­ния са се ук­ри­ва­ли мо­на­си­те, гро­би­ща­та и ма­нас­тир­с­ки­те сгра­ди ­ до обо­ня­ни­е­то ви ще дос­тиг­не ми­ри­с на пряс­но опе­чен хляб. И днес в ма­нас­тир­с­ка­та фур­на пе­кат от оне­зи мал­ки кръг­ли хлеб­че­та, ко­и­то вра­на­та, изоб­ра­зе­но и на ико­ни­те, е до­на­ся­ла в клю­на си на два­ма­та пре­по­доб­ни. Неп­ре­мен­но ще ви да­дат от те­зи не­ве­ро­ят­но вкус­ни хлеб­че­та за бла­гос­ло­ве­ние и до­ка­то ви чер­пят с чай в ма­нас­тир­с­ка­та при­ем­на, ще ви раз­ка­жат жи­ти­е­то на пре­по­доб­ния и мно­го­ве­ков­на­та ис­то­рия на ма­нас­ти­ра.

Ма­нас­ти­рът на св. Ан­то­ний Ве­ли­ки съ­що е от­во­рен за по­се­ще­ние. На­ми­ра се на ня­кол­ко ки­ло­мет­ра от За­фа­ра­на на­вът­ре в пус­ти­ня­та, ко­я­то пък е на око­ло 1/3 път от Су­ец към Хур­га­да. Св. Ан­то­ний ста­ва от­шел­ник ед­ва на 20 го­ди­ни. От­тег­ля се пър­во­на­чал­но в Нит­рийс­ка­та пус­ти­ня, юж­но от Алек­сан­д­рия, но на ня­кол­ко пъ­ти сме­нял оби­та­ли­ще­то си, ка­то нав­ли­зал все по-на­вът­ре в пус­ти­ня­та.

По оно­ва вре­ме в Еги­пет пус­тин­ни­чес­т­во­то още не би­ло раз­п­рос­т­ра­не­но. Все­ки, кой­то же­ла­ел да слу­жи на Хрис­тос и да се спа­ся­ва, се уса­мо­тя­вал ня­къ­де наб­ли­зо до сво­е­то се­ли­ще, за да се уп­раж­ня­ва в хрис­ти­ян­с­ки­те доб­ро­де­те­ли. Св. Па­вел Ти­вейс­ки е пър­ви­ят из­вес­тен ни пус­тин­ник, а св. Ан­то­ний е то­зи, кой­то ус­та­но­вя­ва пра­ви­ла­та на ас­ке­ти­чес­кия жи­вот и ги пре­да­ва не­пос­ред­с­т­ве­но на сво­и­те мно­гоб­рой­ни уче­ни­ци, а чрез жи­ти­е­то и по­у­че­ни­я­та си ­ и на под­виж­ни­ци­те, стре­мя­щи се към ас­ке­ти­чес­ки жи­вот от цял свят.

От­на­ча­ло той се за­се­лил в ед­на из­се­че­на в ска­ли­те еги­пет­с­ка гроб­ни­ца, след то­ва ми­нал на Из­ток от ре­ка­та Нил и жи­вял 20 го­ди­ни на пла­ни­на­та Кол­зим при пъл­но уса­мо­те­ние и мъл­ча­ние в ед­на изос­та­ве­на пос­т­рой­ка, ка­то за­зи­дал вхо­да й. На то­ва мяс­то не­гов при­я­тел ид­вал два пъ­ти в го­ди­на­та, за да му спус­не от пок­ри­ва за­пас от хляб, без да ви­ди до­ри ли­це­то му. След два­на­де­сет­го­ди­шен под­виг Ан­то­ний, ве­че пос­тиг­нал ду­ше­вен мир, ста­ва ав­ва (от си­рийс­ки ­ – отец) на мно­жес­т­во мо­на­си. По окол­ни­те пла­ни­ни из­ник­ват ма­нас­ти­ри ­ от­дел­ни ке­лии на пус­тин­но­жи­те­ли, ко­и­то се съ­би­ра­ли при своя ду­хо­вен ба­ща и слу­ша­ли не­го­ви­те мъд­ри бе­се­ди. Ко­га­то без­по­койс­т­во­то от хо­ра­та зап­лаш­ва­ло да ли­ши под­виж­ни­ка от не­го­во­то без­мъл­вие, той ос­та­вял то­ва мяс­то и по­тъ­вал в още по-да­леч­на­та “вът­реш­на пус­ти­ня”, на мно­го дни път от Нил. Там той жи­ве­ел от тру­да на ръ­це­те си, об­ра­бот­вай­ки ма­лък оазис.

Св. Ан­то­ний на два пъ­ти по­се­тил шум­на­та сто­ли­ца на Еги­пет ­ Алек­сан­д­рия. Пър­вия път прис­тиг­нал в 311 г., за да укрепи хрис­ти­я­ни­те по вре­ме на го­не­ни­е­то при им­пе­ра­тор Мак­си­мин. Св. Ан­то­ний Ве­ли­ки по мол­ба­ на са­мия св. Ата­на­сий Алек­сан­д­рийс­ки по­се­тил Алек­сан­д­рия и в 335 г., за да по­мог­не в бор­ба­та сре­щу ари­ан­с­т­во­то. Пре­по­доб­ни Ан­то­ний Ве­ли­ки жи­вял до 105-го­диш­на въз­раст в добро здра­ве и си­ла. По­чув­с­т­вал бли­зост­та на своя край, той за­ве­щал да го пог­ре­бат тай­но, за да не уз­нае ни­кой къ­де е не­го­ви­ят гроб. По­чи­нал на 17 яну­а­ри 356 го­ди­на. При смърт­та си за­ве­щал своя же­зъл на св. Ма­ка­рий Ве­ли­ки, а ямур­лу­ка си ­ на св. Ата­на­сий Алек­сан­д­рийс­ки.

При ед­но от бяг­с­т­ва­та си от го­не­ни­я­та на Кон­с­тан­ций II св. Ата­на­сий Ве­ли­ки се ук­рил в пус­ти­ня­та и там на­пи­сал жи­ти­е­то на св. Ан­то­ний. За­не­съл го в Рим, пре­ве­ли го на ла­тин­с­ки и то­зи мо­на­шес­ки при­мер за­ра­зил хрис­ти­я­ни­те. Хи­ля­ди по­же­ла­ли да под­ра­жа­ват на то­зи пус­тин­ник, да пре­би­ва­ват в уса­мо­те­ние, мо­лит­ве­но съ­зер­ца­ние и бо­го­об­ще­ние. Днеш­ни­те мо­на­си от ма­нас­ти­ра на све­ти Ан­то­ний твър­дят, че то­ва е пър­ви­ят ма­нас­тир в све­та. Ос­но­ван е след от­тег­ля­не­то му през 305 г. от Алек­сан­д­рия в пус­ти­ня­та.

Ма­нас­тир­с­ки­ят ком­п­лекс е ог­ро­мен и про­дъл­жа­ва да се дос­т­ро­я­ва. Днес в не­го се под­ви­за­ват 107 мо­на­си и 7 пос­луш­ни­ци. По сте­ни­те на ста­рия ма­нас­тир­с­ки храм яс­но се виж­дат изоб­ра­же­ни­я­та на еги­пет­с­ки под­виж­ни­ци: ав­ва Би­шой, св. Ан­то­ний, св. Па­вел, св. Се­ра­пи­он, св. Иса­ак, св. Па­вел (Препрос­ти), св. Са­му­ил, св. Йо­ан (Ко­лов), св. Си­сой, св. Ар­се­ний Ве­ли­ки, св. Вар­со­ма, св. Па­хо­мий и св. Ша­ну­да, св. Мо­и­сей Му­рин, св. Ма­ка­рий и св. До­ме­тий (ос­но­ва­те­ли­те на ма­нас­ти­ра “Ба­ра­мус”), св. Ма­ка­рий Ве­ли­ки, св. Ма­ка­рий епис­ко­па, св. Ма­ка­рий Алек­сан­д­рийс­ки… Сте­но­пи­си­те са дос­та по­тъм­не­ли. В на­ча­ло­то на V в. ма­нас­ти­рът е ра­зо­рен от бе­ду­и­ни, ко­и­то ос­та­на­ли да ста­ну­ват ту­ка, гот­ве­ли в цър­к­ва­та и сте­ни­те се пок­ри­ли със саж­ди. Три пъ­ти на ден бие ма­нас­тир­с­ка­та кам­ба­на: в 4 ча­са за ут­рин­на, в 6 ча­са за Ли­тур­гия и в 17 ча­са за ве­чер­ня. До­ка­то оби­ка­ля­ме в тес­ни­те про­хо­ди меж­ду сте­ни­те на ма­нас­тир­с­ки­те сгра­ди, се на­тък­ва­ме на шум­но ли­тий­но шес­т­вие на коп­т­с­ки­те мо­на­си, ко­и­то би­ят с ким­ва­ли и ви­кат по един ха­рак­те­рен за те­зи мес­та на­чин. Всич­ки са праз­нич­но об­ле­че­ни, сред тях е и епис­ко­път на ма­нас­ти­ра. А при­чи­на­та за то­ва ве­се­лие ­ – ръ­ко­по­ло­же­ни­е­то на два­ма но­ви йе­ро­мо­на­си.

В ком­п­лек­са в под­но­жи­е­то на пла­ни­на­та е и из­во­рът, от кой­то е пил св. Ан­то­ний. От не­го и днес се за­до­во­ля­ват нуж­ди­те на це­лия ма­нас­тир. Де­би­тът му ­ 100 ку­би­ка днев­но ­ не се е про­ме­нил от 17 ве­ка на­сам. Пе­ще­ра­та, в ко­я­то се е под­ви­за­вал све­те­цът, е ви­со­ко в ка­ме­нис­та­та пла­ни­на­та над ма­нас­ти­ра. Има ня­кол­ко цър­к­ви и ха­рак­тер­на­та за ту­каш­ни­те ма­нас­ти­ри вът­реш­на ох­ра­ни­тел­на ку­ла-кре­пост, в ко­я­то при вра­жес­ки на­па­де­ния от­шел­ни­ци­те са се съ­би­ра­ли, за да за­па­зят жи­во­та си. От най-ран­ни вре­ме­на у хрис­ти­я­ни­те съществувал стре­меж да ос­та­вят гри­жи­те по всич­ко су­ет­но в све­та и да се от­да­дат из­ця­ло на Бо­га, на под­виж­ни­чес­ки жи­вот. Но мо­на­шес­т­во­то и в три­те му поз­на­ти фор­ми се за­раж­да и раз­цъфтя­ва в Еги­пет. По ду­ми­те на ба­ща­та на цър­ков­на­та ис­то­рия Ев­се­вий Ке­са­рийс­ки (ок. 260/4- ок. 340): “Ни­къ­де сло­ва­та на еван­гел­с­ко­то уче­ние не про­я­ви­ли над ни­ко­го сво­я­та си­ла та­ка, как­то в Еги­пет”.

Още до­ка­то бил жив све­ти Ан­то­ний Ве­ли­ки, Ти­ва­ид­с­ка­та пус­ти­ня за­поч­на­ла да се за­сел­ва с от­шел­ни­ци, ко­и­то се стре­ме­ли да му под­ра­жа­ват в бла­го­чес­ти­е­то. Те жи­ве­е­ли от­дел­но, на из­вес­т­но раз­то­я­ние един от друг, в ки­лии, ко­и­то, спо­ред сви­де­тел­с­т­во­то на цър­ков­ни­ят ис­то­рик Еваг­рий “има­ли та­ка­ва ши­ро­чи­на и ви­со­чи­на, че в тях ни­то мо­же да се стои прав, ни­то сво­бод­но да се лег­не” (Църк. ист. Т. I). Преп. Ан­то­ний не пред­пис­вал вън­ш­ни пра­ви­ла за мо­на­шес­ки жи­вот, а да­вал ду­хов­ни нас­тав­ле­ния за ис­тин­с­ко бла­го­чес­тие. С ум­но­жа­ва­не­то на от­шел­ни­ци­те оба­че, въз­ник­на­ла нуж­да­та и от пра­ви­ла и ус­та­нов­ле­ния, ко­и­то да ук­ре­пя­ват во­ля­та в бор­ба­та с из­ку­ше­ни­я­та. По­я­ви­ло се об­ще­жи­тий­но­то мо­на­шес­т­во ­ с ус­тав, чи­е­то на­ча­ло би­ло пос­та­ве­но по Бо­жие вну­ше­ние от св. Па­хо­мий на един ос­т­ров на Нил. Още до­ка­то бил жив св. Па­хо­мий, има­ло 8 ма­нас­ти­ра с 3 000 мо­на­си, а след смърт­та му в 348 г., тях­но­то чис­ло дос­тиг­на­ло 50 000 ду­ши. Поч­ти ед­нов­ре­мен­но въз­ник­на­ли и жен­с­ки оби­те­ли, ус­т­ро­е­ни по ус­та­ва, до­не­сен из­пи­сан на дъс­ка на преп. Па­хо­мий от един ан­гел. В те­зи об­ще­жи­тий­ни ман­с­ти­ри ­ ки­но­вии, от­шел­ни­ци­те жи­ве­е­ли за­ед­но. Тра­пе­за­та им, със­то­я­ща се от мал­ко су­ро­ви зе­лен­чу­ци и пло­до­ве, би­ла об­ща, ня­ма­ли до­ри соб­с­т­ве­ни дре­хи ­ всич­ко им би­ло об­що. Ки­но­ви­я­та се уп­рав­ля­ва­ла от ав­ва, на ко­го­то всич­ки бе­зус­лов­но се под­чи­ня­ва­ли в пъл­но пос­лу­ша­ние. Ко­га­то не би­ли на бо­гос­лу­же­ние, мо­на­си­те се за­ни­ма­ва­ли със зе­ме­де­лие, пле­те­ли ро­гоз­ки, кош­ни­ци, въ­же­та и неп­рес­тан­но се мо­ле­ли.

Ос­но­ва­те­ли на тре­тия вид мо­на­шес­т­во ­ лав­ри­те ­ бил св. Ма­ка­рий Ве­ли­ки, кой­то се под­ви­за­вал в Скит­с­ка­та пус­ти­ня, бли­зо до гра­ни­ца­та на Еги­пет с Ли­бия, и преп. Амон, по­се­лил се в Нит­рийс­ка­та пус­ти­ня. Лав­ри­те би­ли не­що сред­но меж­ду от­шел­ни­чес­т­во­то и об­ще­жи­ти­е­то. От­шел­ни­ци­те се под­ви­за­ва­ли в от­дел­ни ки­лии пръс­на­ти око­ло ки­ли­я­та на ав­ва­та на из­вес­т­но разс­то­я­ние един от друг. Би­ли ка­то го­ле­ми гра­до­ве (лав­ра – ­ път, ули­ца). В пър­вия и пос­лед­ния ден на сед­ми­ца­та се съ­би­ра­ли за об­що бо­гос­лу­же­ние, об­ща тра­пе­за и по­у­че­ние, а пос­ле се от­тег­ля­ли в пус­тин­ни­те си ки­лии. Ако ня­кой не дой­дел на те­зи об­щи съб­ра­ния, оз­на­ча­ва­ло, че е по­чи­нал или теж­ко бо­лен и из­п­ра­ща­ли ня­кой брат да се пог­ри­жи за не­го. Спо­ред сви­де­тел­с­т­во­то на преп. Ки­рил Ски­то­пол­с­ки (525-559) “встъ­пи­ли­те в мо­на­шес­т­во жи­ве­е­ли в на­ча­ло­то в ма­нас­тир и из­пъл­ня­ва­ли в не­го мо­на­шес­ки­те за­дъл­же­ния, а те­зи, ко­и­то ве­че са дос­тиг­на­ли ня­как­во съ­вър­шен­с­т­во в под­виж­ни­чес­кия жи­вот, се пре­мес­т­ва­ли в ки­лии”. През VII век Араб­с­ки­ят ха­ли­фат за 50 го­ди­ни ус­пя­ва да зав­ла­дее 2/3 от Рим­с­ка­та им­пе­рия, в то­ва чис­ло Све­ти­те зе­ми (611-614) и Еги­пет (616 г.). Нас­та­ват теж­ки вре­ме­на за хрис­ти­ян­с­кия Еги­пет. Коп­ти­те, мес­т­но­то на­се­ле­ние на Еги­пет, ко­и­то са око­ло 10 ми­ли­о­на, отто­га­ва са под ино­вер­на власт. Коп­т­с­ка­та хрис­ти­ян­с­ка цър­к­ва е па­зи­тел­ка не са­мо на хрис­ти­ян­с­ка­та вя­ра, но и на тях­на­та на­род­нос­т­на иден­тич­ност и то­ва я пра­ви из­к­лю­чи­тел­но ува­жа­ва­на, це­не­на и под­к­ре­пя­на от коп­ти­те. Коп­ти­те се стре­мят да по­лу­чат ви­со­ко об­ра­зо­ва­ние, дей­ни са и ам­би­ци­оз­ни. Мно­зи­на от тях са за­мож­ни и за­е­мат ви­со­ки пос­то­ве в уп­рав­ле­ни­е­то на стра­на­та. То­ва им да­ва въз­мож­ност щед­ро да об­да­ря­ват коп­т­с­ки­те ма­нас­ти­ри, ко­и­то са ду­хов­ни и прос­вет­ни сре­ди­ща, къ­де­то коп­т­с­ки­те де­ца се обу­ча­ват, къ­де­то се пе­ча­та ли­те­ра­ту­ра. Всич­ки мо­на­си са ви­со­ко­об­ра­зо­ва­ни. Сред тях има ле­ка­ри, ар­хе­о­ло­зи, ико­но­мис­ти, пра­вис­ти… Оби­чай­на глед­ка е пред вхо­да на ма­нас­ти­ра да са спре­ли де­се­ти­на ав­то­бу­са с го­ле­ми гру­пи де­ца на раз­лич­на въз­раст, мно­го ко­ли с це­ли се­мейс­т­ва. Хра­мо­ве­те и це­ли­ят ком­п­лекс са пре­пъл­не­ни с хо­ра, сред ко­и­то ние сме един­с­т­ве­ни­те ту­рис­ти. Всич­ко то­ва ня­как ми на­пом­ня за ро­ля­та на на­ша­та Цър­к­ва и нашите ма­нас­ти­ри по вре­ме на тур­с­ко­то роб­с­т­во.

Св. Ма­ка­рий Ве­ли­ки е един от уче­ни­ци­те на св. Ан­то­ний Ве­ли­ки, от не­го ус­во­ил из­кус­т­во­то на мо­на­шес­кия под­виг. За­ед­но с още два­ма от Ан­то­ни­е­ви­те уче­ни­ци при­със­т­вал на кон­чи­на­та на пре­по­доб­ния и по­лу­чил от не­го же­зъ­ла му. Под­ви­за­вал се в Нит­рия. При­ел све­ще­ни­чес­ки сан и бил ав­ва на всич­ки мо­на­си в Нит­рийс­ка­та пус­ти­ня и Ски­тия. Над 50 000 мо­на­си се под­ви­за­ва­ли под не­го­вото ду­хов­но ръ­ко­вод­с­т­во. За да мо­же при то­ва да се от­да­ва на уеди­не­ние и бо­го­мис­лие, той из­ко­пал под ки­ли­я­та си дъл­бо­ка пе­ще­ра, къ­де­то се скри­вал от пос­то­ян­но ид­ва­щи­те при не­го хо­ра. При пре­по­доб­ни Ма­ка­рий Еги­пет­с­ки от­в­ся­къ­де ид­ва­ло мно­жес­т­во на­род: ед­ни ­ за ду­шев­на пол­за, за да по­лу­чат от не­го нас­тав­ле­ние, дру­ги ­ за из­це­ле­ние от не­дъ­зи­те си. За­то­ва се по­я­ви­ла не­об­хо­ди­мост­та от пос­т­ро­я­ва­не­то на стран­нопри­ем­ни­ци, къ­де­то да мо­гат да на­ми­рат под­с­лон път­ни­ци­те и бол­ни­те. То­ва и нап­ра­вил пре­по­доб­ни Ма­ка­рий. Той имал оби­чай все­ки ден да из­це­ля­ва по един бо­лен, ка­то го по­маз­вал с ос­ве­тен елей и го пус­кал съв­сем здрав у до­ма.

За пре­по­доб­ни Ма­ка­рий от­ци­те раз­каз­ва­ли, че той ста­нал ся­каш зе­мен бог, за­що­то, как­то Бог, ма­кар и да виж­да це­лия свят, но не на­каз­ва греш­ни­ци­те, та­ка и пре­по­доб­ни­ят Ма­ка­рий пок­ри­вал чо­веш­ки­те не­мо­щи, ко­и­то виж­дал. Ма­нас­ти­рът, кой­то но­си не­го­во­то име, е ос­но­ван през 360 г., мно­гок­рат­но е опус­то­ша­ван и за­пус­тя­вал. През 1970 г. е въз­с­та­но­вен от шес­ти­ма мо­на­си, ко­и­то се по­се­ли­ли на то­ва мяс­то. Ста­ри­ят ма­нас­тир от VII в. бил зат­ру­пан от пя­съ­ци­те на пус­ти­ня­та и се­га по­па­да ед­но ни­во по-нис­ко от но­ви­те сгра­ди на ма­нас­ти­ра. Към не­го се сли­за по ши­ро­ка стръм­на стъл­ба. Тух­ле­на ар­ка от VII в. де­ли но­ва­та, вну­ши­тел­на по сво­и­те раз­ме­ри мо­дер­на сгра­да и ста­ра­та, дол­на част на ма­нас­ти­ра.

Ма­нас­ти­рът има ня­кол­ко хра­ма. Най-го­ля­ма­та и ста­ра цър­к­ва е “Св. Ма­ка­рий”. В не­пос­ред­с­т­ве­на бли­зост до нея са “Св. Ис­хи­рон”, ко­го­то изоб­ра­зя­ват по­доб­но на св. Ге­ор­ги с ко­пие на кон, и цър­к­ва­та, пос­ве­те­на на 49 мъ­че­ни­ци, мо­на­си от ма­нас­ти­ра, из­би­ти от бер­бе­ри, нах­лу­ли от за­пад през V в. (пре­ди раз­де­ле­ни­е­то). В та­зи цър­к­ва е гро­бът на мъ­че­ни­ци­те с тях­на­та ико­на и име­на­та им. В съ­щия храм се съх­ра­ня­ват мо­щи и на св. Мо­и­сей Му­рин (IV в.) и на св. Йо­ан Ко­лов (в прев. джу­д­же).

Св. пре­по­доб­ни Мой­сей Му­рин (Мой­сей Чер­ни) (330-405) е ро­ден ка­то роб в Ети­о­пия. Об­ви­нен в краж­ба, соб­с­т­ве­ни­ци­те му го из­гон­ват и той се при­съ­е­ди­ня­ва към бан­да раз­бой­ни­ци. По-къс­но на­ми­ра убе­жи­ще в един скит. След сре­ща­та си със св. Ма­ка­рий и св. Иси­дор той при­е­ма хрис­ти­ян­с­т­во­то и ста­ва мо­нах, а по-къс­но и през­ви­тер. За­ги­ва мъ­че­ни­чес­ки за­ед­но с шес­ти­ма свои уче­ни­ци през 405 г., ко­га­то бер­бе­ри на­па­дат ма­нас­ти­ра, в кой­то се под­ви­за­вал. Йо­ан, на­ре­чен Ко­лов по­ра­ди мал­кия му ръст, бил ис­тин­с­ки ис­по­лин по дух. В края на IV и на­ча­ло­то на V в. е бил един от най-из­тък­на­ти­те от­шел­ни­ци в Скит­с­ка­та пус­ти­ня в Еги­пет, ко­го­то коп­т­с­ки жи­ти­е­пис­ци прос­ла­вят за­ра­ди ви­со­кон­рав­с­т­ве­ния му и доб­ро­де­те­лен жи­вот. Мо­же би тук е мяс­то­то да спо­ме­нем, че коп­т­с­ка­та цър­к­ва се от­де­ля от све­то­то Пра­вос­ла­вие след V все­лен­с­ки съ­бор през 451 г. и свет­ци­те, про­си­я­ли в еги­пет­с­ка­та зе­мя пре­ди то­ва раз­де­ле­ние са по­чи­та­ни и от нас. В ма­нас­тир­с­кия храм “Св. Ма­ка­рий” ре­дом с мо­щи­те на св. Ма­ка­рий Ве­ли­ки се съх­ра­ня­ват мо­щи­те на св. Ма­ка­рий епис­коп и св. Ма­ка­рий Алек­сан­д­рийс­ки, не­го­ви съв­ре­мен­ни­ци. Ма­ка­рий Алек­сан­д­рийс­ки бил през­ви­тер в ма­нас­ти­ра, но­сещ наз­ва­ни­е­то “Ке­лий”. Мес­т­ност­та Ке­лия се на­ми­ра­ла в пус­ти­ня­та меж­ду Нит­рия и Ски­тия. Бла­же­ни­ят Ма­ка­рий Алек­сан­д­рийс­ки чес­то ид­вал при Ма­ка­рий Еги­пет­с­ки, с ко­го­то го свър­з­ва­ла сил­на лю­бов.

Нит­рия, Ке­лия и Ски­тия са об­лас­ти в Еги­пет­с­ка­та пус­ти­ня. От там ид­ват и на­и­ме­но­ва­ни­я­та “ке­лия” и “скит” за мяс­то за уса­мо­тя­ва­не, къ­де­то се от­тег­лят под­виж­ни­ци­те. На за­пад от Нил в Ли­бийс­ки­те пла­ни­ни, на поч­ти рав­но раз­с­то­я­ние меж­ду Алек­сан­д­рия и Кай­ро се на­ми­ра Нит­рийс­ка­та пус­ти­ня, на­ри­ча­на та­ка за­ра­ди със­та­ва на поч­ва­та си. Още по-ди­ва и страш­на би­ла Скит­с­ка­та пус­ти­ня, на­ми­ра­ща се бли­зо до Нил. Ко­га­то оби­ка­ляш по те­зи зе­ми, имаш усе­ща­не­то, че всич­ко свър­за­но с мо­на­шес­т­во­то е взе­то от­там. В глав­ния храм на едноименния манастир “Св. Ма­ка­рий” се пок­ло­них­ме и на мо­щи­те на св. про­рок Ели­сей и св. Йо­ан Кръс­ти­тел. Там под го­лям стък­лен пох­лу­пак мо­на­си­те по­каз­ват крип­та, в ко­я­то при об­нов­ле­ни­е­то на ма­нас­ти­ра през 1970 г. от­к­ри­ват мо­щи. Те твър­дят, че спо­ред на­ме­рен в ма­нас­ти­ра ръ­ко­пис то­ва са мо­щи на св. Йо­ан Пред­те­ча. Тук има и ков­чег с мо­щи­те на 10 коп­т­с­ки пат­ри­ар­си.

Коп­т­с­ка­та цър­к­ва е ед­на от т. нар. древ­ни из­точ­ни до­хал­ки­дон­с­ки мо­но­фи­зит­с­ки цър­к­ви. Спо­ред пре­да­ни­е­то е ос­но­ва­на от св. еван­ге­лист Мар­к. Не­го­ви изоб­ра­же­ния на фо­на на три­те пи­ра­ми­ди има в поч­ти все­ки храм. Пред­с­та­ви­те­ли­те на Коп­т­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва не при­е­мат ре­ше­ни­я­та на Чет­вър­тия все­лен­с­ки съ­бор (Хал­ки­дон­с­ки) и така се от­де­ля от Пра­вос­ла­ви­е­то. След араб­с­ко­то на­шес­т­вие и при­ну­ди­тел­на­та ис­ля­ми­за­ция нас­та­ват теж­ки го­не­ния и дис­к­ри­ми­на­ция за коп­т­с­ки­те хрис­ти­я­ни, свър­за­на с мно­го ог­ра­ни­че­ния. Хрис­ти­я­ни­те са счи­та­ни за вто­ра ръ­ка хо­ра. Не им е поз­во­ле­но да про­по­вяд­ват, да из­да­ват кни­ги, но на­пос­ле­дък власт­та е от­с­ла­би­ла кон­т­ро­ла. За го­ля­ма ра­дост на хрис­ти­я­ни­те в Еги­пет, от три го­ди­ни на­сам Ко­ле­да е по­чи­вен ден. Но не и Въз­к­ре­се­ние, защото ­ мю­сюл­ма­ни­те приз­на­ват раж­да­не­то на Хрис­тос и Го счи­тат за ве­лик про­рок, но не и Въз­к­ре­се­ни­е­то Му.

Коп­т­с­ки­те хрис­ти­я­ни са око­ло 58 ми­ли­о­на в све­та, а око­ло 11 ми­ли­о­на жи­ве­ят в Еги­пет. В то­ва чис­ло са и око­ло 40 ми­ли­о­на ети­оп­с­ки хрис­ти­я­ни, ко­и­то приз­на­ват за свой гла­ва коп­т­с­кия еги­пет­с­ки па­па, за­ра­ди ате­ис­ти­чес­кия ре­жим, влас­т­ващ в Ети­о­пия. Се­гаш­ни­ят копт­с­ки пат­ри­арх Ша­ну­да III е 117 по­ред след ос­но­ва­те­ля на Цър­к­ва­та в Еги­пет ­ св. ап. Марк. Мо­щи­те на св. ап. и еван­ге­лист Марк са във Ве­не­ция, но са вър­на­ли на коп­ти­те част от мо­щи­те, ко­и­то се съх­ра­ня­ват в ед­но­и­мен­на­та ка­тед­ра­ла в Алек­сан­д­рия. За срав­не­ние ­ пра­вос­лав­ни­те хрис­ти­я­ни в Еги­пет, чий­то гла­ва е Алек­сан­д­рийс­ки­ят пат­ри­арх, са око­ло 280-300 хи­ля­ди ду­ши, от ко­и­то око­ло 40 хи­ля­ди са с гръц­ки про­из­ход. При кръ­ще­ни­е­то си коп­ти­те та­ту­и­рат на вът­реш­на­та стра­на на кит­ка­та си кръст, кой­то тай­но ни по­каз­ват, за да се ле­ги­ти­ми­рат ка­то хрис­ти­я­ни. Имат соб­с­т­вен цър­ко­вен ка­лен­дар, чи­е­то ле­тоб­ро­е­не за­поч­ва от 284 г. след Р. Хр., от ера­та на мъ­че­ни­ци­те при уп­рав­ле­ни­е­то на Ди­ок­ле­ти­ан. В Коп­т­с­ка­та цър­к­ва слу­жат Ли­тур­гия на из­лез­лия от упот­ре­ба коп­т­с­ки език и на араб­с­ки. А в пра­вос­лав­на­та еги­пет­с­ка Цър­к­ва ­ на гръц­ки. Кръс­тят се от ля­во на дяс­но, как­то ка­то­ли­ци­те. Коп­т­с­ки­те хра­мо­ве, както в древност, имат по­ве­че от­де­ле­ния от на­ши­те, имат от­де­ле­ние за ог­ла­ше­ни, за вер­ни, но и за ка­е­щи се. Прег­ра­де­ни са с дър­ве­ни ре­ше­тес­ти де­ко­ра­тив­ни прег­ра­ди. По­дът на хра­мо­ве­те е зас­т­лан с ки­ли­ми и в тях се вли­за без обув­ки. Та­ва­нът на­по­до­бя­ва обър­на­та с дъ­но­то на­го­ре лод­ка. Ол­та­рът в по-но­во вре­ме е прег­ра­ден с дър­ве­ни ре­шет­ки с кра­си­ви ин­к­рус­та­ции със сло­но­ва кост.

Мо­щи­те на свет­ци­те са зак­ри­ти в ци­лин­д­рич­ни ту­бу­си от кадифе­но сук­но с при­ши­та на тях ико­на на све­те­ца и над­пис с име­то му. На прак­ти­ка не ста­ва яс­но це­ли мо­щи ли се съх­ра­ня­ват вът­ре, или час­ти­ци. В коп­т­с­ка­та аз­бу­ка има 24 гръц­ки бук­ви и още 7 допълнителни. Коп­т­с­ки­те мо­на­си но­сят стран­ни шап­чи­ци, на­по­до­бя­ва­щи ка­чул­ки, по ко­и­то са из­ве­за­ни мал­ки коп­т­с­ки кръс­т­че­та. Съ­ща­та, как­ва­то е но­сил св. Ан­то­ний Ве­ли­ки ­ с шест кръс­т­че­та от ед­на­та стра­на на гла­ва­та и шест ­ от дру­га­та, об­що два­на­де­сет, кол­ко­то са Хрис­то­ви­те апос­то­ли, а на те­ме­то още ед­но кръс­т­че, за Иисус Хрис­тос. Сам Бог от­к­ри­ва на св. Ан­то­ний та­зи шап­ка. По сре­да­та на шап­ки­те на коп­т­с­ките мо­на­си от че­ло­то към ти­ла пре­ми­на­ва шев. Пи­там един от тях как­во оз­на­ча­ва то­зи шев и той ми при­пом­ня след­на­та ис­то­рия. Дя­во­лът, кой­то зна­ел кол­ко го­ля­ма си­ла се крие в мо­на­шес­ка­та ка­чул­ка на св. Ан­то­ний, раз­къ­сал ка­чул­ка­та на под­виж­ни­ка, а той си я за­шил и пак я сло­жил на гла­ва­та си. На днеш­ни­те сле­дов­ни­ци на св. Ан­то­ний то­зи шев им на­пом­ня за пос­то­ян­ни­те на­па­де­ния от вра­га на спа­се­ни­е­то ­ – дя­во­ла. Ко­ло­ни­те, ко­и­то под­дър­жат ам­во­на в коп­т­с­ки­те хра­мо­ве са 12, 12 са и край­ща­та на коп­т­с­кия кръст ­ ка­то броя на Хрис­то­ви­те апос­то­ли.

Брат­с­т­во­то на ма­нас­ти­ра на св. Ма­ка­рий Ве­ли­ки днес наб­ро­я­ва 130 мо­на­си. Ма­нас­тир­с­ко­то сто­пан­с­т­во да­ва по­ми­нък и на око­ло 700 ра­бот­ни­ци, ко­и­то ос­та­ват да жи­ве­ят и ра­бо­тят в ма­нас­ти­ра по 1-2 ме­се­ца, по­лу­ча­ват зап­ла­та, след ко­е­то се връ­щат при се­мейс­т­ва­та си. От­г­леж­дат се мас­ли­ни, фур­ми, ло­зя, кра­ви, пти­ци, из­да­ват се и се пе­ча­тат кни­ги, мо­на­си­те съ­що имат сво­е­то пос­лу­ша­ние. Во­да­та в ма­нас­ти­ра е от под­зем­ни кла­ден­ци на 100 мет­ра дъл­бо­чи­на. Впро­чем, бе­ше ис­тин­с­ка Бо­жия ми­лост, че ни пус­на­ха да вле­зем в ма­нас­ти­ра, за­що­то бе­ше пър­ви­ят ден на трид­нев­ния пост в чест на про­рок Йо­на и трид­нев­ния му прес­той в ко­ре­ма на ки­та. То­ва е вре­ме за осо­бе­но усър­ден пост и мо­лит­ва и ма­нас­ти­ри­те зат­ва­рят вра­ти­те си за по­се­ти­те­ли. Как­то при нас по вре­ме на Страс­т­на­та сед­ми­ца. След­ва­щи­ят ма­нас­тир, кой­то по­се­тих­ме бе ма­нас­ти­рът на св. Би­шой. Той съ­що се под­ви­за­ва през IV в. Уче­ник е на ав­ва Пам­во и съб­рат на св. Йо­ан Ко­лов. Жи­вее към 97 го­ди­ни (320-417). След смърт­та на ав­ва Пам­во св. Би­шой се мо­ли Бог да го на­пъ­ти ко­го да слу­ша. Явя­ва му се ан­гел, кой­то му по­со­чил ра­йо­на на ма­нас­ти­ра, днес но­сещ не­го­во­то име, къ­де­то да се по­се­ли и как да се под­ви­за­ва. Хрис­тос му се явя­ва два пъ­ти ­ ко­га­то мие но­зе­те на един Стран­ник и от­к­ри­ва по тях ра­ни­те от гвоз­де­и­те; и ко­га­то по­доб­но на св. Хрис­то­фор тряб­ва да пре­не­се един ста­рец през Нил. Явя­ва му се и св. Кон­с­тан­тин Ве­ли­ки, кой­то му каз­ва, че ако е зна­ел как­во е мо­на­шес­т­во­то, е щял да ос­та­ви цар­с­т­во­то и да ста­не мо­нах.

­- За­що, Бог не въз­наг­ра­ди ли и те­бе? ­- по­пи­тал го св. Би­шой.

­- Да ­- от­вър­нал им­пе­ра­то­рът, ­- но и най-пос­лед­ни­ят мо­нах е по-ве­лик от ме­не в цар­с­т­во­то Бо­жие.

Св. Би­шой е из­вес­тен и с то­ва, че е плел кош­ни­ци с три дръж­ки в чест на Све­та Тро­и­ца. В манастира е ця­ло­то нетлен­но тя­ло на св. Би­шой, об­ви­то в ту­бус и из­ло­же­но за пок­ло­не­ние, по­ло­же­но в спе­ци­а­лен ков­чег в ля­во от ол­та­ра. В ков­че­га има час­ти­ци от мо­щи на още че­ти­ри­ма свет­ци. Ма­нас­ти­рът е уни­що­жа­ван че­ти­ри пъ­ти. В не­го жи­ве­ят 161 мо­на­си и 200 ра­бот­ни­ци. Ма­нас­тир­с­ки­ят ком­п­лекс включ­ва осем цър­к­ви и ре­зи­ден­ци­я­та на нас­то­я­щия коп­т­с­ки пат­ри­арх Ше­ну­да III. В цър­к­ва­та “Св. Би­шой” пра­ви впе­чат­ле­ние зи­да­ни­ят ико­нос­тас с два ре­да сте­но­пис­ни изоб­ра­же­ния. Зад ол­та­ра е раз­по­ло­жен па­рак­лис, пос­ве­тен на ста­ро­за­вет­ния пат­ри­арх Ве­ни­а­мин, от чий­то род е и св. апос­тол Па­вел. Хра­мът е с фрес­ки от IХ век.

В ма­нас­тир­с­кия ком­п­лекс вли­за и ха­рак­тер­на­та за еги­пет­с­ки­те ма­нас­ти­ри вът­реш­на кре­пост ­ – три­е­таж­на ку­ла с кла­де­нец, чи­я­то во­да е на 18 мет­ра под зем­но­то ни­во, во­де­ни­ца и ки­лии за мо­на­си­те. (При опас­ност мо­на­си­те се кри­е­ли в нея и вди­га­ли под­виж­ния мост, през кой­то се вли­за.) Кре­пост­та е стро­е­на от рим­с­кия им­пе­ра­тор Зе­нон, кой­то имал три дъ­ще­ри. Ед­на­та от тях, Ила­рия, по­же­ла­ла да ста­не от­шел­ни­ца в та­зи пус­ти­ня. Под­ви­за­ва­ла се 15 го­ди­ни тук де­ги­зи­ра­на ка­то мо­нах. Но по Бо­жия во­ля вто­ра­та дъ­ще­ря на им­пе­ра­то­ра се раз­бо­ля­ла и би­ла из­п­ра­те­на в то­зи ма­нас­тир с на­деж­да­та, че мо­на­си­те ще из­мо­лят от Бо­га ней­но­то из­це­ле­ние. Стар­ци­те въз­ло­жи­ли на мо­на­ха (сес­т­ра й) да се мо­ли за бол­на­та прин­це­са. Той хем се мо­лел за нея, хем я це­лу­вал и ко­га­то то­ва стиг­на­ло до зна­ни­е­то на им­пе­ра­то­ра, ис­ти­на­та се раз­к­ри­ла. Три де­на праз­ну­ва­ли по­я­ва­та на пър­во­род­на­та прин­це­са, а пос­ле тя по­же­ла­ла да се вър­не в ма­нас­ти­ра си. По за­по­вед на им­пе­ра­то­ра във всич­ки еги­пет­с­ки ма­нас­ти­ри би­ли из­г­ра­де­ни та­ки­ва ку­ли-кре­пос­ти, къ­де­то при опас­ност да се ук­ри­ват мо­на­си­те-от­шел­ни­ци, ко­и­то се под­ви­за­ва­ли в окол­ни­те пе­ще­ри и ко­ли­би в пус­ти­ня­та.

Ма­нас­ти­ри­те имат и вън­ш­ни сте­ни. Над мал­ка­та вход­на вра­та има ста­ич­ка за вра­та­ря, кой­то наб­лю­да­вал пус­ти­ня­та за на­па­да­те­ли.
На вън­ш­на­та сте­на за­дъл­жи­тел­но ще ви­ди­те мал­ко про­зор­че с камбан­ка до не­го, от ко­я­то се спус­ка дъл­го въ­же. Ако но­щем при зат­во­ре­ни вра­ти на ма­нас­ти­ра от пус­ти­ня­та дой­де път­ник, дър­па въ­жен­це­то и кам­бан­ка­та из­звъ­ня­ва. Вра­та­рят не му от­ва­рял, за да не нах­лу­ят с не­го и раз­бой­ни­ци, но му спус­кал с въ­же хра­на и во­да. Не­да­леч се на­ми­ра ма­нас­ти­рът “Су­ри­ам” (в прев. си­рийс­ки), за­ра­ди св. Еф­рем Си­рин, кой­то е ид­вал при св. Би­шой, но и за­ра­ди си­рийс­ки­те мо­на­си, ко­и­то оби­та­ва­ли ма­нас­ти­ра из­вес­т­но вре­ме, от­ко­га­то са ос­та­на­ли над­пи­си на си­рийс­ки. Ос­но­ван е през IV век. Из­вън ма­нас­ти­ра стро­ят ог­ром­на цър­к­ва за­ра­ди при­иж­да­щи­те за праз­ни­ци­те мно­гоб­рой­ни ми­ря­ни, ко­и­то ма­нас­тир­с­ки­ят храм със скром­ни­те си раз­ме­ри не мо­же да по­бе­ре. Из­вън ма­нас­ти­ра се виж­дат и мал­ки ки­лии, в ко­и­то оби­та­ва­ли ав­ва­та с по ня­кол­ко пос­луш­ни­ци.

В ста­ра­та цър­к­ва са за­па­зе­ни цен­ни фрес­ки от VII и Х век. Мо­же би най-ста­ри­те за­па­зе­ни. След ка­то Коп­т­с­ка­та цър­к­ва се от­де­ля от Пра­вос­ла­ви­е­то, цър­ков­но­то й из­кус­т­во зам­ръз­ва в раз­ви­ти­е­то си и ста­ва дос­та по-при­ми­тив­но. Ико­ни­те и сте­но­пи­си­те ста­ват слад­ни­ка­ви, на­ив­ни, гу­бят ду­хов­но­то си из­ме­ре­ние и па­дат на ни­во ду­шев­ност, ко­я­то ус­лаж­да ду­ша­та, но не я из­ви­ся­ва към Бо­га. В то­зи храм, къ­де­то има за­па­зе­ни ста­ри сте­но­пи­си, пос­те­пен­ни­ят упа­дък е оче­ви­ден. Те­че рес­тав­ра­ция на сте­но­пи­си­те от хо­лан­д­с­ки спе­ци­а­лис­ти. Сва­лят гор­ни­те плас­то­ве и от­к­ри­ват по-ста­ри­те, ко­и­то по­ра­ди су­хия кли­мат в Еги­пет са иде­ал­но за­па­зе­ни, но са умиш­ле­но очу­ка­ни с тес­ла, за да хва­не ма­зил­ка­та вър­ху плас­та от саж­ди. Ко­га­то раз­бе­рат, че сте пра­вос­лав­ни хрис­ти­я­ни, сър­деч­ни­те и ви­со­ко­об­ра­зо­ва­ни коп­т­с­ки мо­на­си ще ви уве­рят, че те всъщ­ност не са мо­но­фи­зи­ти и из­по­вяд­ват две­те при­ро­ди в Лич­ност­та на Гос­под Иисус Хрис­тос ­ – бо­жес­т­ве­на­та и чо­веш­ка­та, ще ви уве­рят, че раз­де­ле­ни­е­то меж­ду на­ши­те Цър­к­ви е плод на глу­па­во не­до­ра­зу­ме­ние и по-ско­ро е проб­лем на ези­ка, от­кол­ко­то на вя­ра­та. Как­ва е ис­ти­на­та, аз не мо­га да оп­ре­де­ля. Но до­кол­ко­то цър­ков­но­то из­кус­т­во из­ра­зя­ва ду­хов­ния уро­вен на да­де­на Цър­к­ва, от­де­ля­не­то на Коп­т­с­ка­та цър­к­ва от Пра­вос­ла­ви­е­то, без съм­не­ние, се е ока­за­ло па­губ­но за нея. 

Чет­вър­ти­ят ма­нас­тир, който посетихме “Ел Ба­ра­мус” или “На рим­ля­ни­те”, за­що­то по пре­да­ние е ос­но­ван от два­ма рим­ля­ни ­ Мак­сим и До­ме­тий. Те съ­що са от уче­ни­ци­те на св. Ма­ка­рий Ве­ли­ки. Как­то ве­че спо­ме­нах­ме, мо­на­шес­т­во­то се за­раж­да в Еги­пет­с­ка­та пус­ти­ня от­въд Алек­сан­д­рия, в об­ласт­та Уади ат Нат­рум ­ – Нит­рия. Още по-на­вът­ре в пус­ти­ня­та на юг е об­ласт­та Ски­тия, къ­де­то от­шел­ни­ци­те нав­ли­зат, тър­сей­ки още по-го­ля­мо уса­мо­те­ние. Тук пър­во се от­тег­ля св. Ма­ка­рий, но пос­те­пен­но око­ло не­го се съ­би­рат мно­го мо­на­си, меж­ду ко­и­то и два­ма­та рим­ля­ни, то­га­ва св. Ма­ка­рий се от­тег­ля на мяс­то­то на днеш­ния ма­нас­тир, но­сещ не­го­во­то име.

Ма­нас­тир­с­ки­ят храм има три ол­та­ра: цен­т­рал­ни­ят – ­ пос­ве­тен на Све­та Бо­го­ро­ди­ца, се­вер­ни­ят – ­ на св. Мо­и­сей Му­рин, и юж­ни­ят ­ – на два­ма­та рим­ля­ни. Хра­мът има че­ти­ри от­де­ле­ния, как­то при всич­ки мес­т­ни хра­мо­ве: ­ ол­тар, от­де­ле­ние за вер­ни­те, от­де­ле­ние на ка­е­щи­те се или на теж­ко съг­ре­ши­ли­те, ко­и­то се ка­ят за гре­хо­ве­те си, и от­де­ле­ние на ог­ла­ше­ни­те, ко­и­то още не са при­е­ли кръ­ще­ние. В ма­нас­ти­ра се па­зят мо­щи­те на св. Мо­и­сей Му­рин, за­ги­нал мъ­че­ни­чес­ки в то­зи ма­нас­тир при на­па­де­ние на раз­бой­ни­ци. При мо­щи­те му ста­ват мно­го чу­де­са. 

Тук днес са 90 мо­на­си. Към брат­с­т­во­то се чис­лят и 30 мо­на­си, ко­и­то са в ко­ман­ди­ров­ка в зад­г­ра­нич­ни ми­сии. Око­ло 40 са йе­ро­мо­на­си. Ма­нас­ти­ри­те се уп­рав­ля­ват от епис­коп. Ня­мат пис­мен ус­тав, а се учат на мо­на­шес­т­во от нас­тав­ни­ци­те. Нап­ра­во от хра­ма в за­пад­на­та му стра­на по те­сен тъ­мен ко­ри­дор се оти­ва в ста­ра­та тра­пе­за­рия, око­ло чи­я­то ка­мен­на ма­са са се съ­би­ра­ли на скром­на тра­пе­за от­шел­ни­ци­те от окол­ност­та. Те ид­ва­ли за Ли­тур­гия в ма­нас­тир­с­кия храм, при­час­тя­ва­ли се, а пос­ле оти­ва­ли в тра­пе­за­ри­я­та за ага­пия – трапеза на любовта. Игу­ме­нът че­тял от Пи­са­ни­я­та, а те се хра­не­ли на дъл­га­та ка­мен­на ма­са с ка­мен­ни пей­ки от две­те й стра­ни. Пос­ле взе­ма­ли про­дук­ти и ма­те­ри­а­ли за сво­и­те ръ­ко­де­лия и пак се от­тег­ля­ли в пус­ти­ня­та. Всич­ко е тол­ко­ва добре за­па­зе­но и ав­тен­тич­но в та­зи тра­пе­за­рия, че ми се стру­ва: ако по­се­дя там дос­та­тъч­но дъл­го, мо­на­си­те пус­тин­ни­ци ще дой­дат и мъл­ча­ли­во ще на­ся­дат око­ло дъл­га­та ма­са.

Но ние трябва да тръгваме. Потегляме към манастира “Св. Мина”, който се намира близо до Александрия. Той е построен през 60-те години от предишния патриарх Кирил VI с дарения на богатите коптски търговци, пръснати по целия свят. Пристигаме там вече по здрач. Огромен е, богат, модерен, пищен и с размерите си, и с великолепната си украса от витражи, мозайки и релефни украси като фина дантела по стените на храма и сградите. Целият е облян в неонови светлини. Но най-голямото му богатство са мощите на св. мъченик Мина, на които се поклонихме. Мощите са разположени в специален параклис в югозападната част на огромния и благолепен едноименен храм. Свети мъченик Мина бил египтянин и служел във войската. Изповядвал християнската вяра и като не желаел да гледа ширещото се безчестие и идолослужение, се оттеглил в пустинята, където се поучавал в Божия Закон и очиствал душата си с пост и молитва. При царуването на Диоклетиан и Максимиан (284-305) приел мъченическа смърт, свидетелствайки за вярата си пред езичниците. След тежки мъчения воините отвели свети мъченик Мина извън града, където отсекли главата му, запалили голям огън и хвърлили в него тялото му. Когато огънят изгаснал, вярващите дошли на това място и събрали останалите мощи на светеца. Впоследствие на това място била построена църква на името на светия мъченик и по молитвите към светеца в нея станали множество чудеса.

В този манастир няма и помен от скромността и уюта на другите манастири, които посетихме и аз бързам мислено да се върна към тях. Отново бродя по тесните проходи между пясъчножълтите сгради със заоблени форми и срещам коптските монаси със забързаните им походки. Силно съм впечатлена от монашеските им шапчици и символиката им. Бях чела навремето за шапката на св. Антоний, бях виждала и коптски монаси и техните качулки, но не знаех за връзка между тях, а връзката е – запазената традиция.
Впечатлена съм от вътрешното разпределение на храмовете отделенията и прекия преход към трапезарията. Впечатлена съм от вътрешните крепости-кули с кладенци, килии, сервизни помещения и параклис. От килийките на вратаря и прозорчето със звънчето. Впечатлена съм от характерния цвят на манастирските постройки – цвета на пустинята, плавните овали на кирпичените куполи, от палмите, от националната дреха на местните мъже, която е със същата кройка като на подрасниците на нашите монаси. Впечатлена съм от изобилието от мощи на ранни светии, подвижници и от тубусите, в който ги съхраняват. Изумена съм от всичко видяно. За жалост не мога да кажа за себе си, че вървя уверено и бодро по духовния път на тези велики подвижници, но по Божия милост се сподобих да стъпя по земята, която са газили те, и по нозете ми да полепне същия пясък. И макар да нямам техните духовни очи, видях гледки, които са съзерцавали и те. Гледките, които никога няма да забравя и към които мислено се връщам.

Светодавец, бр. 1-2/ 2024 г.

За Ангел Карадаков

Виж още

Египет – люлка на монашеството – тема в новия брой на списание „Светодавец“

Уважаеми читатели, в новия брой на списание „Светодавец“ основната тема е свързана с Египет, като ...