Начало / Uncategorized / Прот. Антоний Милушев: Да се смиряваме не само по празници

Прот. Антоний Милушев: Да се смиряваме не само по празници

На Велики Петък, когато отново отправяме поглед към разпнатия Христос и си спомняме за Неговите страдания, претърпяно унижение, смърт, но и възкресението и победата над смъртта си задаваме въпроси като защо е важно да се смиряваме пред другите? Как да намерим пътя обратно един към друг и как в обществото ни любовта да не оскъдява? Отговорите намираме в разговора ни с протойерей Антоний Милушев?

– Отец Антоний, на Разпети Петък отново обръщаме поглед към Кръста и към Страданията Христови. Какво е посланието на Църквата на този ден? Към какво трябва да насочим духовния си взор? 

– През цялата Страстна седмица, а и през Великия пост духовният поглед трябва да бъде обърнат към смирението. Защото то е, което ни спасява. Гордостта ни погубва. Тя ни кара да вършим зло, да имаме високо самомнение, да се чувстваме зле, когато е наранена гордостта ни и да се опитваме да отмъстим. С една дума да погубваме душата си.

Смирението е лекарството против гордостта и е това, което всъщност ни спасява. 

Смирението, показано от Спасителя на Кръста, който е допуснал да бъде разпнат, да претърпи тази позорна смърт, ни дава пример колко много трябва да претърпим, за да спасяваме душите си. 

– Почти 2000 години след Христовото Възкресение това чудо удивлява и приковава духовните очи на всеки един от нас и променя човешката история. Как обаче съвременният човек гледа, според Вас, на чудото на възкресението? 

– На едно масово ниво забелязвам, че хората въобще приемат Християнството като някакви морални закони. Приемат религията като нещо измислено, за да може човечеството да има „една посока на движение“. В по-голямата си част хората казват – то това е добро, но е измислено. И тези истории се считат едва ли не приказки, за съжаление.

Интересното е наистина, че когато човек повярва, то установява в един момент и вижда, че чудесата, които му се дават и всичко, което е написано, е самата истина.

Доказателство, че Господ бива познаваем не чрез ума, а чрез сърцето, чрез душата, е именно това: в този съвременен свят когато имаме толкова много неща като здравеопазване на добро ниво и всички лакомства, които задоволяват стомасите ни, човек по-скоро се отдалечава от Бога.  А когато стомахът е празен, но душата е отворена към Него, Той бива познат. 

– В едно от песнопенията на празника – тропара на Възкресение, се казва: „Със смърт смъртта победи“. Какво означават тези думи? 

– Преди Христовото възкресение човешката душа, след смъртта на човека, е отивала не в Рая, след изгонването на Адам и Ева от Райската градина, които вкусили от греха. Човек умира и душата му отива не при Бога и не в Рая. Когато Христос като човек умира, то Той  отива не в Рая. Но като истински Бог Той не може да не бъде в Рая и така всъщност побеждава смъртта. Можем да кажем, че с това Той я отравя отивайки там, където са душите на отвека отишлите си още от грехопадението. Смъртта обаче не може да приеме Христос и Той бидейки Бог, който е непогрешим, взима и душите на праведниците от ада и ги води там, където е първоначалната им родина – в Рая. По този начин Той със смърт смъртта побеждава. 

– На празници като Възкресение Христово често чуваме хората да споделят, че трябва да бъдем по-добри, да имаме любов помежду си. А виждаме, че от година на година любовта като да оскъдява в света. Какво да направим?

– Трябва да се смиряваме и то не само по празници. Когато някой ни обижда; когато някой ни върши зло; когато си мислим, че сме прави, но нещата се случват по друг начин –  да не реагираме грубо, да не настояваме непременно на своето, защото възможно е да не сме прави. Пък и дори да сме прави, то другият срещу нас няма да се убеди от нашата правота в своята неправота.

Да го кажем така – да не правим война непременно от всяко едно нещо, с което не сме съгласни, тъй като съвременният човек, а и ние включително, сме свикнали за всичко да сме прави и винаги да се случва по нашата воля.

Това е обаче гордост и именно тя ни погубва и унищожава взаимоотношенията помежду ни. Когато човек отстъпва, то изведнъж се оказва, че и другият срещу него е готов и той да направи същото. Тогава вече се появява и това благоволение между хората. По този начин и истината излиза наяве, и човек е готов да си признае грешките. Смирението ни спасява не само за живота след смъртта, но и в сегашния ни живот.

– От няколко години насам Вие сте предстоятел на Църковното настоятелство на новостроящия се храм „Св. Пимен Зографски“. До къде сте стигнали в построяването на храма? Какво още Ви остава до това храмът вече да бъде завършен и в него да може да се извършват и богослуженията?

– Стигнали сме до доста напреднал етап. Сега очакваме майсторите да се освободят, тъй като предстоят още ремонтни дейности. В самия храм вътре в момента се правят мазилките и на сутерена, и на горния етаж. Електрическата инсталация почти изцяло е сложена. Иконостасът вече е изработен, но не може още да бъде монтиран, тъй като има други неща, които трябва да се свършат преди това. По проект действа изписването на купола и на абсидата над олтара. Едновременно с това много дейности се извършват. Силно се надявам, че ще успеем да съберем необходимите средства. Има възможност до края на тази година, на 3 ноември, да осветим храма. Сумата, която ни липсва, не е малка. Една от причините е, че през последните две години цените се увеличиха неимоверно, но се надяваме на Божията помощ.

– Защо е важно за столичани и за страната да има такъв храм на св. Пимен Зографски в София? 

– Името на свети Пимен и неговото дело са забравени от съвременния българин, а то за нас и за нашия народ е изключително важно. Може да се каже, че във време на османското владичество по нашите земи той е личността, от която започва едно духовно възраждане в България. Той като монах от Зографския манастир на Св. Гора – Атон, се завръща в земята, в която е роден, а това е Средец.

Връща се в родното си място, започва да обновява църкви, манастири. Прави огромна школа, в която има много негови последователи, които му помагат в това дело по възстановяване на храмовете и манастирите.

Обикаля по цяла България, знаем че стига чак до Силистренско и това огромно дело, което той прави из целите български земи, намиращи се под османско владичество тогава, е едно страхотно духовно възраждане, от което в момента също ние имаме нужда. Църквата която строим, е единствена за район „Изгрев“ – това са кварталите „Дианабад“, „Изток“ и „Изгрев“. Там никога не е имало църква, а това е район, който до преди десет години беше населен от 30 000 души. Вече мисля, че са над 60 000. Самият аз съм роден там и живея там с проблемите на този район. Искахме още преди 30 години да имаме храм там, веднага след падането на комунизма.

За мен е много важно самото име на свети Пимен да се популяризира в българското общество отново.

Знаем, че преди 1944-а година той е бил покровител и на изкуствата, имало е негова статуя в двора на Художествената академия, а в частност за нашия квартал, то не случайно църквата е със сутеренно помещение, за да има там и просветителски център.  

Ако желаете и вие да помогнете за изграждането на храм „Св. Пимен Зографски“, може да направите дарение за храма на сметката на Църковно настоятелство към новостроящ се православен храм „Св. Пимен Зографски“, район „Изгрев“, гр. София.

Дарителска сметка
Общинска банка
IBAN- BG80SOMB91301064474201
BIC – SOMBBGSF

С протойерей Антоний Милушев разговаря Ангел Карадаков. 

Свети Пимен е възстановил десетки храмове и манастири в България

Преподобни Пимен Зографски бил благодатен плод от продължителните молитви на неговите родители. Роден в деня на първовърховните апостoли Петър и Павел, отрокът при св. Кръщение бил наречен Павел. Родителите му го дали да се учи на писмо, иконопис, църковно пение и Свещ. Писание при техния духовник, зографския йеромонах Тома, който служел тогава в древната градска църква „Св. великомъченик Георги“. Починали майката и бащата на младия Павел, починал и неговият наставник. На 40-я ден от смъртта той се явил в слава на своя ученик и го посъветвал да отиде в Света Гора Атонска, която ще бъде мястото на неговото спасение. Павел раздал на бедните останалото от родителите имущество и се отправил в българския атонски манастир „Зограф“. Там скоро го постригали в монашество с името Пимен. Младият монах така бързо преуспявал в монашеските добродетели, че братята започнали да го наричат „младия авва (отец)“. За да не се възгордее от голямата почит, която всички братя му отдавали, той получил благословение от игумена да излезе от манастира и да се предаде на уединен живот. Построил си в гората най-простичка колиба, хранел се с кестени и различни треви, а в манастира дохождал само за да се причасти. Когато бил на 55-годишна възраст, явил му се във време на молитва небесният покровител на Зографската обител, св. великомъченик Георги Победоносец, и му съобщил Божията воля – да бъде пастир на своя еднокръвен народ, който е останал без пастири. Поради страх да не бъде измамен, преподобни Пимен се посъветвал с един прозорлив старец и след като получил неговото съгласие, се отправил за България, по това време страдаща под османско иго. В продължение на много години той обиколил почти цяла България. Навсякъде проповядвал словото Божие, утвърждавал във вярата православния народ.

Построил и обновил около 300 църкви и 15 манастира, като собственоръчно ги украсявал със стенопис. Между тях са Черепишкият манастир във Врачанска епархия и Суходолският манастир (тогава) във Видинската епархия. Към края на живота си преп. Пимен се завърнал в Черепишкия манастир, за да предаде тялото си там на земята. Скоро заболял тежко и починал на 3 ноември 1620 година. Преди смъртта лицето му просияло, а при гроба му ставали чудеса.

За Ангел Карадаков

Виж още

Семинар за дигитализацията на църковното историческо наследство

На 20 май 2024 г. от 13.00 ч. в зала 8 на Богословския факултет ще ...