Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Скъпи читатели, през настоящата година се отбелязват 85 години от рождението на протойерей Тома Хопко, който е един от изявените богослови и духовници отвъд океана. Той почина през 2015 г. Поради годишнината през настоящата година ще бъдат публикувани редица негови текстове, превеждани за първи път на български език.
Вярвам…
Вярата е основа на християнския живот. Тя е основната добродетел на Авраам, праотецът на Израилския народ и на християнската църква. “Аврам повярва на Господа, и това му се вмени за оправдание.” (Бит. 15:6).
Иисус също започва своето служение със заповедта за вярата.
„Иисус дойде в Галилея и, проповядвайки благовестието за царството Божие, казваше: времето се изпълни, и наближи царството Божие; покайте се и вярвайте в Евангелието” (Mарк 1:1).
През целия си живот Христос призовава към вяра – в Него, в Бог Отец, в Еванелието, в Божието Царство. Вярата е основополагащото условие за християнския живот, защото чрез нея идват надеждата и любовта и всяко добро дело и всеки добър дар, и силата на Светия Дух. Това е Христовото учение, учението на апостолите и на Църквата.
В Писанията на вярата е дадено класическото определение: “А вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда.” (Евр. 11:1).
Вярата има два аспекта или – иначе казано – две значения. Първото значение е вяра “в” някого или нещо, вярата като признаване, че този някой или нещо е истинско, вярно, неподправено и ценно; като например вярата в Бога, в Христос, в Светата Троица, в Църквата. Вторият аспект е вяра в смисъл на доверие и упование. Например някой не просто вярва в Бога, в Неговото съществуване, добрина, истинност, но и има доверие в словата Му, упование в Неговото присъствие, твърда увереност и убеденост в Неговото обещание. Човек трябва да вярва в определени неща с ума, сърцето и душата си; и след това да живее според тях своето ежедневие.
Човек трябва да вярва с разум, сърце и душа, и чрез това да живее ежедневието си.
Случва се така понякога вярата да се противопоставя на разума, на знанието. Според Православието вярата и разумът, убежденията и знанията в действителност са две различни неща. Но тези различни неща винаги вървят ръка за ръка и никога не могат да си противопоставени, или да бъдат разделени едно от друго.
На първо място – човек не може да вярва в нещо, което не познава по един или друг начин. Не е възможно да вярваш в нещо, ако не знаеш нищо за него. На второ място – това, в което човек вярва и на което се уповава трябва да има своята логика. Ако бъде помолен да вярва в божествеността на крава или да се довери на дървен идол, човек би отказал да стори това с основанието, че това не е разумно да го прави. И така – вярата трябва да има основание, тя трябва да е изградена върху познание, тя никога не бива да е сляпа. На трето място, самото познание често се гради на вярата. Човек не може да достигне до познание по пътя на абсолютния скептицизъм. Ако нещо изобщо съществува, то е, защото съществува и определена вяра в човешките познавателни способности и реално убеждение, че предметът на познанието наистина “представя себе си” и че разумът и чувствата не ни водят в заблуда. В същото време по отношение на почти всичко написано, особено онова, което е свързано с историята, читателят е призован към действена вяра – той трябва да вярва, че авторът казва истината и следователно трябва да има до някаква степен познание и основание, за да вярва.
Често пъти само когато някой се довери и вярва в нещо, е в състояние да „продължи по-нататък“ и да достигне до познание и разбиране на неща, които преди не е разбирал.
Няма да е грешка да кажем, че някои неща винаги остават неразгадани и без значение, освен когато се разгледат в светлината на вярата, която позволява да се обясни и разбере тяхното съществуване и значение. Ето например феноменът на страданието и смъртта биха били разбрани по различен начин от някого, който вярва в Христос и от друг, който изповядва различна религия или философия или не вярва в нищо.
Вярата винаги е лична. Всеки човек вярва за себе си. Никой не може да вярва вместо друг.
Много хора могат да вярват и да се уповават на едни и същи неща заради единството на тяхното познание, основания, опит и убеждения. Може да има общност на вярата и единство на вярата. Но и общността, и единството задължително започват и се основават на изповядването на личната вяра.
По тази причина Символът на вярата в Православната Църква – не само при кръщението и обредите по присъединяването към Църквата, но и в общата молитва, и в Светата Литургия – винаги е в първо лице. Ако се молим, благодарим, пеем, славим, просим, благославяме, радваме се и отдаваме хваление – един на друг или на Бога в Църквата и като Църква, това е само защото всеки от нас може искрено и честно в молитвена убеденост да каже: “Вярвам, Господи . . .” – и да добави, както е редно, думите на човека от Евангелието – “. . . помогни на неверието ми” (Mk 9.24).
За да е истинска вярата ни, трябва да я живеем в ежедневието си; трябва да действаме в съгласие с нея; да я доказваме с добрината и силата Божия, която действа в живота ни.
Това не означава, да „изкушаваме Бога“ или, да „Го изпитваме“ като вършим глупави и ненужни неща, само за да проверим, дали Бог ще стане съучастник в тях. Но означава, че ако живеем с вяра в стремежа си към праведност, можем да покажем, че Бог е с нас и всячески ни помага и ни ръководи.
За да расте вярата и да става по-силна, тя трябва да се прилага. Всеки човек трябва да живее по мярата на вярата си, колкото и малка, слаба и несъвършена да е тя. Когато живеем съгласно вярата си, доверяваме се на Бога и имаме увереност в Божието присъствие с Божията помощ, много неща, които преди не сме си представяли, стават възможни.
Превод: Елена Папучиева
Биографични бележки за отец Тома Хопко
Отец Томас бе свещеник в Американската автокефална църква, преподавател в семинарията „Св. Владимир” в Ню Йорк от 1968 г. до 2002 г., а от 1992 г. до 2002 г. – неин декан. О. Томас Хопко е роден през 1939 г. в Ню Йорк, САЩ. През 1960 г. завършва Нюйоркския университет „Фордам”. През 1963 г. се жени за дъщерята на прот. Александър Шмеман – Анна. Същата година е ръкоположен за свещеник и служи от 1963 г. до 1968 г. в църквата „Св. Иоан Кръстител” в Уорън (Охайо). Продължава образованието си в семинарията „Св. Владимир”, където през 1964 г. получава магистърска степен по богословие. Там му преподават видни православни духовници като прот. Александър Шмеман и прот. Иоан Майендорф. През 1968 г. получава магистърска степен по философия в частния римокатолически университет „Дюкейн” в Пенсилвания. През 1982 г. получава степен доктор на богословските науки от „Фордам”. От 1968 г. до 1978 г. служи в църквата „Св. Григорий Богослов” в Уопингърс Фолс, Ню Йорк и междувременно започва да преподава в семинарията „Св. Владимир”, където впоследствие наследява катедрата по догматическо богословие; преподава също по практическо богословие и омилетика. От 1978 г. до 1983 г. служи в църквата „Св. Николай” в Джамайка Истейтс, Ню Йорк. От 1970 г. е протоиерей, а от 1995 г. – протопрезвитер. През септември 1992 г. става декан на семинарията „Св. Владимир”. Оттегля се през 2002 г. Преставя се в Господа на 76 години, на 18-ти март 2015 г. Бог да го прости.
