В миналата беседа, когато започнах с обясняването на тайнствата, споменах, че то изисква отговор на най-важния предварителен въпрос за връзката между вътрешното и външното, душата и тялото, духа и материята.
Християнството не просто признава тази връзка, но нещо повече – смята я за неразривна. В другите религии това далеч не е така. От древността са ни познати философски и религиозни системи, в които духът и материята се противопоставят като враждебни помежду си.
Да вземем например учението на великия древен мислител Платон, бащата на тази философия, която независимо от всичките й видоизменения, обикновено се нарича идеалистична. Според Платон материята, т.е. видимият свят, частично отразява идеалния свят, т.е. духовния, невидимия, но при все това е неговата противоположност. Истинският духовен живот, a според Платон – истинската мъдрост (защото думата „философия“ в превод от гръцки е „любов към мъдростта“), представлява освобождаване на духовното от материалното. Приложено спрямо човека, това означава освобождаване на безсмъртната му душа от смъртната материална обвивка. В едно от произведенията си Платон оприличава нашия земен живот на човек, който седи в дълбока тъмна пещера и вижда по стените й отражение на някаква светлина*. За него смъртта означава излизане на тялото от пещерата към светлината.
Платон казва: “Животът на мъдреца е вечна подготовка за смъртта като освобождаване от материалното“.
Със същото отрицание и отхвърляне на материята са пропити индуизмът и будизмът. При тях религията е работа единствено на душата, нейното очистване и възвисяване към чистата духовност, докато материята се възприема като намеса, бреме, плен, от които човек трябва да се стреми да се избави.
Веднага следва да отбележим – преди да преминем към християнското разбиране за материята, извън която същността и смисълът на християнските тайнства не могат да бъдат разбрани – че на чистия идеализъм, на религията на „чистия дух“ се противопоставя философията и своеобразната „религия на материята“ – материализмът. Ако идеализмът отрича материята в името на висшата реалност на духовното, то материализмът оттича духовното в името на материята. Чист и класически пример за такъв всеобхватен материализъм (нима е нужно да го доказваме?) е учението на Карл Маркс. Съгласно това учение самото съществуване на нещо духовно – да не говорим за надмощието на това духовно над материята – изцяло се отрича. Съществува само материя. А това, което човек традиционно отнася към сферата на духовното или душевното, на съзнанието, на мисловната дейност и т.н., тук се разглежда само като продукт на материята, или – както казват материалистите – на нейния „епифеномен“ **.
По този начин сме поставени пред избор: или чист идеализъм и спиритуализъм, който вижда в материята нещо враждебно, неправилно, недуховно – или чист материализъм, който вижда във всеки идеализъм илюзия или измама, при това злонамерена измама, целяща експлоатация на едни хора от други. Или – или: или материята е враг – или единствено тя съществува и в този случай духът, който е измама, се превръща във враг.
В наши дни борбата между тези крайни и противоположни подходи стига до необичайно напрежение. А междувременно тази борба е плод на дълбоко, истински трагично недоразумение, или – още по-точно – на страшна слепота и упорито нежелание да се излезе от задънената улица, създадена от самите хора с ясното съзнание, че от нея няма изход. Ами ако тези двете положения – и чистият спиритуализъм, който отрича материята, и чистият материализъм, който отрича съществуването на всичко духовно, – ако и двете са не просто погрешни, но еднакво пагубни? Ако истината не е в отричането на едната постановка в името на другата и наред с това не е в изкуственото им помиряване (един вид – нека материалистът, оставайки си материалист, да увери в уважението си спиритуалиста, а спиритуалистът, отричайки материята като лъжа, се ангажира да уважава материалиста)?
В действителност: има трети подход – такъв, в който се утвърждава неразривната връзка между дух и материя – дори нещо повече – в който духът и материята се извисяват към Бога, усещат се като Божии, като самата същност и пълнота на Божественото откровение за света и живота. Именно вярата в неразривността на такава връзка, нейното дълбоко преживяване и радостта от нея представляват сърцевината на християнството. „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син“ (Йн.3:16), – казва Христос в Евангелието. И какво е „светът“, ако не такава тайнствена, и наред с това очевидна връзка? Какво е той, ако не материя, пронизана от дух и духовна реалност, пронизваща материята?
За това свидетелстват тайнствата и тази връзка се осъществява в тях. Но за да ги разберем, почувстваме и приемем в дълбочина, трябва да започнем от основите на християнското разбиране за света.
Автор: Протопрезвитер Александър Шмеман
Превод: Елена Папучиева
Снимка: Pixabay
––––––
* Образът на земния живот като пещера присъства в: Платон, Държавата, кн.7.
**Т.е. явление от вторичен ред (порядък). Сред материалистите този термин се употребява от представителите на т.нар. „естествено-научен материализъм“ и по-точно – от английския зоолог Т.Хъксли (1825–1895).