Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Може без преувеличение да се каже, че цялата църковна почит към Дева Мария израства като дърво от семето на съзерцаването Й край яслата във Витлеем в онази единствена по своето значение за християните нощ, когато се ражда Иисус Христос; когато образът на Майката с Младенеца в ръце става и завинаги остава най-важният, най-дълбокият, най-радостният образ на цялата ни вяра, на цялата ни надежда, на цялата ни любов.
С други думи – всички празници, всички молитви, цялата любов, насочени към Божията Майка, се коренят в празника Рождество Христово.
В древността, още преди да се развие църковният календар, единственият празник в чест на Дева Мария, който и до днес се нарича Събор, т.е. събрание, в чест на Пресвета Богородица, е вторият ден на Рождество Христово, 26 декември. Споменавам всичко това, защото именно в празнуването от Църквата на Рождество Христово, в молитвите и песнопенията на този ден намираме най-дълбокия пласт на темата за Богородица, който определя нашето възприемане на Мария и мястото й в нашия религиозен живот като Пречиста личност. За този пласт искам да разкажа в днешната беседа.
Преди всичко искам да се спра на една тема, на един мотив, който като червена линия преминава през цялото празнуване на Рождество Христово. Това е темата за възприемането на Майката Христова като дар, принесен от света и човечеството към Бога, Който идва на земята. „Какво да Ти поднесем, Христе?“ – пита Църквата в едно от рождественските песнопения. И отговаря: „Всичко, сътворено от Теб, Те посрещна с даровете си: небето Ти подари звезда, ангелите – песен, влъхвите – дарове, пастирите – радостта си, земята – пещера, пустинята – ясли, а ние, хората, Ти принасяме в дар Майка Дева.“*
В какво се състои дълбокият смисъл на това изумително песнопение? Разбира се, в това, че светът, цялото творение не само жадува за единение с Бога, не само очаква Неговото идване при нас, но и подготвя тази среща и именно срещата на Бога с човека, доброволна и изпълнена с любов, представлява самата същност на християнската вяра. За съвременния слух, изсушен, излъскан от повърхността рационалност, думите за небето, което подарява на идващия в света Бог звезда, или за земята, която Му дава пещера и ясли, звучат само като поетична метафора, която по всеобщо мнение няма никакво „обективно значение“, никакво отношение към „реалността“. Това, което не може да вмести в себе си нашето рационално съзнание, е че може би именно само на поезията е дадено да види, чуе и ни предаде и изясни дълбокия смисъл, или още по-точно – дълбината на всяко явление, на всяка реалност, на онази тяхна скрита сила и истина, утаена от малкия, самодоволен, зает единствено с външното разум.
Небето, принасящо в дар на Христос звезда – какво друго може да означава това, ако не, че всичко в света, самият свят в своята цялост и хармония, в своята така наречена природност е предназначен за явяването в него на висшия смисъл; че самият свят не е случаен, не е безсмислен, а напротив – той е символ, желание и очакване на Бога. „Небесата проповядват славата на Бога“ (Пс.18:1) – това го знае поезията, знае го и вярата. И затова поезията и вярата виждат в Христовото Рождество не само идването на Христос, но и насрещното движение на света към Него: звездата, пустинята, пещерата, яслите, ангелите, пастирите, влъхвите и, като лъчезарна сърцевина, като пресечна точка и пълнота на всички тези движения – Мария, най-добрият, най-прекрасният плод, най-божественият цвят на творението. Нашата вяра сякаш казва на Бога: „Ти от любов ни даваш Своя Син, а ние от любов Ти даваме Дева Мария, Дева-Майка, за да може Синът Божи да стане Син Човешки, да е Един от нас и чрез Себе Си да ни съедини с Бога“. В лицето на Мария сякаш се извършва бракосъчетание на Бога със света, изпълването им с взаимна любов, по думите на Евангелието: „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син“ (Ин.3:16), на което Църквата отговаря: „Светът така обикна Бога, че Му даде Тази, в чиято красота и чистота се разкрива дълбокият смисъл, дълбокото съдържание на света“.
И затова още преди вярата да започне да разпознава в Мария Майка и Застъпница, преди Нейното почитане да намери своето въплъщение в безбройните молитви, празници, изображения, – преди всичко като негово основание и извор пред нас е явена божествената пълнота, божествената красота на онази нощ, в чието сърце е ослепителната светлина, струяща от образа на Майката с Младенеца в ръце. Всичко, което се разлага в грях, в злоба, в човешка гордост, отново е съединено: небе и земя, Бог и човек, природа и дух. Светът отново се превръща в хвала, думите отново стават любов и песен, материята отново е дар, природата отново се преобразява в ясли. Онази любов, с която Бог извечно е обикнал света и любовта, с която светът от дълбините си извечно обича Бога, се съединяват, достигат пълнота и се възцаряват в този образ, който оттогава не ни оставя и който нищо не е в състояние да изкорени от човешката памет.
Като се вглеждаме в този образ, радвайки му се, се вглеждаме в единствения истински образ на света, на живота и на човека. Като облажаване Майката Дева, се радваме на онова, което чрез Нея се разкрива за самите нас, за божествената дълбина, красота и светлина на света, когато той се съединява със сътворилия го и обичащия го Бог.
Автор: протопрезвитер Александър Шмеман
Превод: Елена Папучиева
*Ср.: „Що Тебе принесем, Христе, яко явился еси на эемли яко Человек нас ради? Каждая бо от Тебе бивших тварей благодарение Тебе приносит: ангели пение, небеса звезду, волсви дари, пастирие чудо, земля вертеп, пустиня ясли, ми же Матер Деву…» (Рождество Христово. Велика вечерня. Стихира 4-та на Господи, возвах).
