Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Красив залез над камбанарията на патриаршеския храм-паметник „Св. Александър Невски“, весела компания по столичния булевард „Витоша“, забързана млада жена по „Славейков“, умислен възрастен господин на „Лъвов мост“.
Това са само част от моментите, запечатани от обектива на фотографа Иван Шишиев в неговата Facebook страница „Етюд-и-те на София“, и привличащи погледите на десетки хиляди любители на модерната фотография.
Хобито си да снима превръща в своя мисия и желание да покаже столицата в нейния истински, но и същевременно романтичен вид. На град, покрусен от изпитания, посрещнал и изпратил стоически две световни войни, по чиито улици са крачили царе и диктатори. На град, надмогнал тегобите на историята и оставащ постоянен в своя девиз – да расте, но да не остарява.
С Иван сме правили не едно интервю, особено по повод излизането на негови албуми със снимки, организирането на изложба и др. Сегашния си разговор правим в края на 2023 г. и говорим отново за столицата, която обичаме понякога напук и на инат. Срещата ни, нямаше как иначе, провеждаме в дома не на кой и да е, а на патриарха на българската литература Иван Вазов. Самият той написал преди повече от столетие къси разкази, в които описва живота и динамиката на столицата, а днес той е вдъхновение за Иван и за създаването на неговите фотографии.
„Наскоро с един парижанин, който напуснал Париж и заживял във Варна, си говорихме и той ми сподели, че харесва българските градове с това, че не са еднакви. В европейските градове имаш център с катедрала, а около катедралата – магазинчета, и така е във всеки град. При нас обаче, според него, не е така. Тръгваш в една посока и се озоваваш в един тотално различен свят. Тук има толкова много история, която се преплита една в друга. Истории, които дори се бият помежду си в столетията и хилядолетията на града“, споделя Иван и ми разкрива защо обича да снима София през всички нейни сезони – не само природни, но и политически. Защото София е не просто град, но жив организъм, който живее във всеки един нейн посетител и жител – в онези, които се раждат тук, но и в онези, които умират тук.
В края на 2023 г. той представи на публиката новия си албум „Етюд-и-те на София – 24 часа“, в който споделя, че всеки ден усеща как градът пулсира, разхожда се, усмихва се, плаче, докосва се със стените си до хорските сърца и преобръща представите за несъществуващите си романтики. „Плаши с присъствието си, възгордява се от трубадури, художници, фотографи, историци и лакеи. Отнема и дава в симфония с непостоянството на времето“, споделя още той.
Питам го какво вижда човек за 24 часа в София. „Албумът така е съставен, че проследяваш 24 часа в столицата. Виждаш баща и дете, излезли да се разходят, а на другата страница градския калабалък на метростанция „Сердика“. В тези 24 часа се преплитат паралелните светове на столичните жители, а Иван умело улавя моментите, в които градът му се разкрива. „Именно това е идеята на албума – да улови това време, което е съществувало, с тези хора, които в онзи един определен момент са били там, в трамваите, по улиците, заедно с любимците си. Но и което време вече не съществува. София е град на неслучили се строежи, на неслучили се разрушения, на забавени и претрупани ремонти и днес с нашето живеене в София прекрояваме града“, споделя още фотографът.
Иван разкрива и една своя идея: да създаде във времето място, което да събира писатели, музиканти, хора на културата и изкуството на по чаша с вино и приятен разговор. Дали ще бъде някъде из безистените на „Славейков“ или на друго място – все още не знае, но е сигурен, че столицата все повече има нужда от новото кафене „България“, което някога заемало партерния етаж на едноименния хотел, построен срещу Княжеския дворец в периода 1882-1885 г. по проект на тогавашния градски архитект – чеха Антонин Вацлав Колар, чийто посетители били Пейо Яворов и Петко Тодоров, Симеон Радев, критиците Боян Пенев и Александър Балабанов.
„Всеки ден хващам фотоапарата и обикалям по булевардите, улиците, площадите, малките дворчета, големите мечти. Търся красотата във вратите, тухлите, прозорците, пощенските кутии, лицата на фасадите. Измервам времето по часовниците и музикалните бедуини, свирещи Бетовен, Бах, Стравински, Синатра, Бийтълс. Чувам как дърветата шумят в Борисовата градина, Северен, Южен и Западен парк, Камбаните на Семинарията. Виждам как скулпторите работят в ателиетата си в кв. „Гео Милев“, а след това и готвещите в заведенията на ул. „Ангел Кънчев“ да отварят задната врата, за да подхвърлят парче пилешко и риба на рижавата котка; как цветарските магазини дават на хората усмивки, подправени с мирис на момина сълза; как деца тичат из локвите, под виковете на родителите си, как чадърите се превръщат в барабани на дъжда, как душите се влюбват и как се разделят. Присядам до Славейковците, облягам се до Алеко и Георги Марков с книгата в ръка, до Радой Ралин и забравения войник при входа на военните гробища. Катеря се по сградите, върху катедралите „Св. Александър Невски“ и „Св. Неделя““, разказва вдъхновено Иван Шишиев.
Докато го слушаш пред очите ти изскачат стотиците образи и фотографии, уловили подходящия момент. Моментът на естественост, на искреност и чистота. Неподправени, ненапудрени и нелустросани са образите в Иван-Шишиевата фотография. Но показват не само реалността, но и мечтата за София. Защото София може повече. България може повече. А хора като Иван доказват, че това е така, и показват колко малко е нужно, за да заобичаш един град – фотоапарат, оптимизъм и странностите, които можеш да откриеш зад всеки един ъгъл. Стига да имаш очите, с които да ги видиш и с които да запечатиш за бъдещето образите на хората днес.
„Иван не снима просто града, а времето. Как се снима време? Това е трудният въпрос. С видимото е лесно, но как се снима невидимото? Би било очевидно, ако имахме една София, подредена по сезоните на годината. Това също е време, но далеч по-лесно и очевидно. Като човек, занимавал се дълго време с времето, в един роман, мога да кажа, че фотографът е избрал най-простия и най-трудния път. Да снима минутите и секундите. Годините са измислица, те са предварително договорени между нас, техните номера са човешко изобретение. Има само един ден и една нощ, казваше Гаустин, и те се повтарят вечно. И изгрява слънце… И залязва слънце… Светлината приижда, като в онова юлско посрещане на изгрева на Камен дел… Фотографиите не просто регистрират онова, което е било, не са само отпечатък на отминало време, а правят още нещо по-важно. Променят начина, по който ще гледаме света след тях. В този смисъл те се разгръщат в едно бъдеще време. И след като затворим последната страница на тази книга-албум и излезем по улиците, ще виждаме вече един град, който е по-различен. И, нека го кажа, по-личен“, пише писателят Георги Господинов в своеобразния увод към новия албум на Иван Шишиев.
Разговорът ни приключва с обиколка на музея на Вазов. Там, където писателят живее, твори и предава душата си на Бога. В тези наши крачки из стаите, пропили спомените за личности, за които сега говорим единствено със страхопочитание, се съгласяваме, че сме големи късметлии, защото имаме възможността да запазим – с образ и глас – себе си и това, което ни кара да бъдем живи и за следващите поколения. Защото може би в това е смисълът и на живота – да има на кого да завещаеш нещо – вяра, надежда, любов и малко мъдрост.
