Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Живеем в епоха, в която всеобщото внимание е съсредоточено почти изцяло върху външната дейност на човека – доколко е производителен неговият труд, какво е участието му в обществения живот, мястото му в държавното устройство и т.н.
Разбира се, сами по себе си всички тези сфери на живота са не само закономерни, но и безкрайно важни: човекът е призван да живее в общество и зависи от обществената среда, участник е в общия живот и е социално същество. И все пак в този изключително „социален“ подход спрямо човека има нещо много несполучливо. Какво е то?
Мисля, че този неуспех най-добре може да се определи като загуба на равновесие. Насочвайки цялото внимание към външните условия на човешкия живот, обществото сякаш забравя за вътрешния свят на човека. И не само забравя, но още по-лошото е, че често отрича наличието му или по-точно, неговото първенство в човешкото съзнание. Има учения, съгласно които вътрешното е само резултат на външното, проекция на обществото, на условията на живот и нищо повече. Имало е и има учения, които са пълната противоположност – отричат външното, омаловажават ролята на обществото и призовават човек в нещо като вътрешна „пустиня“.
Струва си да се замислим над едностранчивостта на подобни възгледи, като разпознаем в нея истинската трагедия и причина за това, че човешкият живот става недостатъчно човешки. И тук е уместно да си спомним християнското учение за човека. Често се стремят да го представят в извратен вид – като отрицание на външното в името на вътрешното, като равнодушие към обществената, социалната съдба на човека. Но на практика това не е така. Точно тук, в християнското учение за човека, намираме онова равновесие, липсата на което съвременният свят така тежко преживява.
Да, без съмнение, на първо място това учение поставя вътрешния свят на човек, или това, което в Евангелието се нарича душа. „Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“ (Мт.16:26), казва Христос. Но трябва да помним, че под душа тук се има предвид не някаква особена част от човешкото устройство, а самосъзнанието, ума, сърцето, волята и съвестта, т.е. онази дълбина, на която човек търси и намира смисъла на живота, вътрешното единство на цялото си съществуване, онова съгласие със самия себе си, без което той не е човек, а роб. Роб на случайни житейски обстоятелства, роб на друг човек, роб на собствените си страсти – или накратко казано – на всичко външно.
Само освещавайки и осмисляйки всичко външно от вътре, оценявайки го в светлината на съвестта, с цялата трезвост на ума и дълбочината на сърдечното разбиране, човек става свободен участник на външния живот и на неговия творец.
По този начин вътрешното не отрича външното. Християнското учение за душата няма смисъл без учението за любовта – тази сила, която напътства човешката душа във външния свят. „Обичайте един другиго“ (Йн.13:34, 15:12), казва Христос, и то с такава любов, че, ако се наложи, да отдадете душата си за братята си. Оказва се, че вътрешният свят на човека е свят на любовта. Потапяйки се в себе си, вглъбявайки се в душата си, човек намира в нея нова чудна сила, която му позволява не само да преодолее собствената си самота, но и да изгради около себе си нов свободен живот. „Царството Божие вътре във вас е“ (ср.: Лк.17:21), казва Христос. Но освен това Царството Божие е и цел, и задача на човека в този свят. И в същото време Царството Божие е свободата, любовта, единството и щастието на човека, т.е. всичко това, което съвременното човечество така страстно търси и жадува, без да знае, че пътят към него се намира чрез вътрешния свят на всекиго, чрез неговата душа.
Автор: протопрезвитер Александър Шмеман
Превод: Елена Папучиева
