Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Кой в нашата бурна делова и практическа епоха помни празника Въведение в храма на Света Богородица? Кой, освен малка шепа вярващи, го празнува, знае съдържанието му, усеща радостта му и духовната необходимост от това да го има? Кой изобщо познава духовната сила на празника?
Почивката от работа е винаги желана и приятна; да, плакати, знамена, речи, суета, парад и железен трясък от всевъзможни смъртоносни машини, а и в крайна сметка добър повод да хапнеш, да пийнеш, да се срещнеш с приятели, да се откачиш за кратко от хомота на ежедневието.
Някога, не толкова отдавна, но сякаш на хилядолетия от нашето време, животът се е отмервал основно с религиозните празници.
И, разбира се, не всички са знаели с точност смисъла и съдържанието на всеки от тях, не всички са ходели на църква. За мнозина, дори може би за повечето, празникът е бил както и сега на първо място възможност да се наспят, да хапнат, да пийнат, да отпочинат. И все пак ми се струва, че всеки е усещал, без дори ясно да осъзнава, че празникът е пробив на нещо високо и светло в живота ни, докосване до света на някакви други реалности, напомняне за нещо, което се забравя и заглушава от делника, от суетата и умората на ежедневието. Дори самите думи: Въведение в храма, Рождество, Богоявление, Сретение, Благовещение, Пасха, Възнесение, Преображение – със своята тържественост и различност по отношение на привичното, с тайнствената си красота напомнят за нещо, призовават към нещо, посочват нещо: „Забрави, забрави за грешния свят, вдишай от небесния простор“[1].
Да, празникът би могъл да е като човешка въздишка по някаква изгубена, но примамваща красота, по възможността за нещо различно.
Неслучайно тези, които искат да насадят на земята сиво материалистично щастие, борейки се с религията, на първо място се борят с празниците.
Защото за тях е омразна именно тази въздишка, непоносим им е този прозорец, който се отваря в небесната необятност. Докато човек помни тази необятност, докато в душата му се случва макар и понякога тих, тайнствен празник, програмата на принудително земно щастие и оптимизъм, на ограниченост и слепота, му се струват сурови, дребнави и окаяни! Да, за момент може да се увлечем от шума на парада, от речите, гърмящи от всички високоговорители. Може да се повеселим в празничната тълпа, да хапнем вкусно, да се наспим, да поприказваме… Е, а после? Ето, идва утрото на първия следпразничен ден и какво остава? Избледнели от дъжда плакати и тежест в главата. Светът ни стана делничен, без празници, и дори инжекциите на официалните празници не свалят от него този печат, защото същността на празника е навлизане в друга реалност, в свят на духовна красота и светлина. Но ако тази реалност не съществува, ако на практика няма какво да се празнува, то празникът не може да се създаде чрез прилагане на изкуствени мерки.
Да се замислим за момент – какво и как празнува Църквата, за какво са нейните празници? Ето празникът Въведение Богородично – тих, скромен и незабележим в сравнение с преминаващите шумно официални празници. Какво значи той? Темата е семпла: родителите водят малкото Момиче в храма. Нищо необичайно няма тук, защото в онези времена, преди две хиляди години, така правят всички в Йерусалим. Това е разпространен обичай, т.к. да заведеш детето в храма е означавало да го въведеш в живота, който има съприкосновение с Бога, да зададеш крайна цел и предназначение на този живот, да го осветиш отвътре със светлината на висшите ценности. Но както ни разказват песнопенията на празника: свещеникът взема и води това Момиче там, където никой, освен свещениците, не смее да влиза – на мястото, наречено Светая Светих, в най-тайнственото и свещено лоно на храма. Момичето се казва Мария, бъдещата Майка на Иисус Христос, т.е. Тази, чрез Която според християнската вяра Самият Бог идва в света при хората като Човек, за да сподели живота им, да им разкрие божественото и вечно съдържание на този живот. Какво е това – древни приказки и легенди, които нямат никакво отношение към нашия живот, или тук ни се разкрива нещо, за което иначе с обикновени човешки думи не може да се разкаже, но което има пряко и непосредствено отношение към нас и към сегашния ни живот?
Имало е грандиозен и благолепен храм, гордостта на Йерусалим и векове наред хората вярвали, че само в него, зад стените му от тежък камък човек може да се докосне до Бога. Но свещеникът въвежда малката Мария в най-святото му място и ние пеем: „Пречистият храм на Спасителя днес се въвежда в храма Господен“[2]. По-късно Христос казва: „Разрушете тоя храм, и в три дни ще го въздигна“ (Йоан. 2:19), а евангелистът добавя: „Той обаче говореше за храма на тялото Си“ (Иоан. 2:21). Смисълът на всички тези събития, думи и спомени е прост: от този момент насетне самият човек става храм и вече не камъните и олтарите, а човекът, неговата душа, ум, тяло, целият му живот – това е свещеният и божествен център на света, това е новата Светая Светих.
Единият храм – жив и човешки – влиза в другия – каменния – и отвътре слага завършек на смисъла и значението му.
Премества се центърът на тежестта на религията, дори нещо повече – премества се центърът на тежестта на самия живот. В света навлиза учение, което не поставя нищо над човека, защото Самият Бог приема човешки образ, като по този начин показва, че предназначението на човека е божествено. От този момент всъщност започва човешката свобода. Не човекът е за обществото и държавата, а те са за него. На света няма нищо над човека, самият свят е за него – дар от Бога, който му е даден за да осъществи божествената си съдба.
У нас сега[3] се разрушават храмове и тези, които ги разрушават, си мислят, че така ще дойде краят на религията, че човек ще забрави за своето друго предназначение, различно от това да е винтче в огромната притискаща го машина. Но се оказа, че това не се случи. Защото откакто малката Мария влезе в Светая Светих, Тя, Нейната човечност и Нейният живот станаха храм, а чрез Нея – животът на всички хора, и на всеки един човек. Когато празнуваме Въведение на Богородица в храма, празнуваме и този божествен смисъл на човешкия живот, висината и светлината на човешкото призвание – нещата, които не могат да се изтрият и заличат от нашата памет.
Автор: Протопрезвитер Александър Шмеман
Превод: Елена Папучиева
[1] От стихотворението на Ал. Блок „Дим от огъня на сива струйка … (1909).
[2] Кондак на Въведение Богородично. Ето и целият текст на кондака: „Пречистият храм на Спасителя, многоценният чертог и Дева, свещеното съкровище на славата Божия, днес се въвежда в дома Господен, съпровождана от благодатта на Божествения Дух; нея възпяват ангели Божии: тази е небесното селение.“
[3] Има се предвид тогава, когато беседата е била произнесена в средата на XX век.
