Начало / Uncategorized / Човекът, човечеството и Божественото измерение

Човекът, човечеството и Божественото измерение

В наше време за нищо не се мисли и спори толкова много, колкото за човекa. Кой е той? Какво е мястото му в света? Към какво е призван, на какво е способен?

Всички тези въпроси сякаш отново се поставят от дълбоките духовни и психологически промени, предизвикани от научно-технологичната революция, която се случва пред очите ни. От една страна тази революция някак възнася човека на недостижима висота. Наистина, човек победи природата, победи стихиите, достигна до Луната, а утре ще може да достигне и до други планети. Поне потенциално научното овладяване не свeта и проникването във всичките му тайни е безгранично. А и по-просто казано – самата тайна постепенно се разми и изчезна. Това, което по-рано поради незнание се приписва на тайнствени сили, за които хората могат само да гадаят и магийстват, става прозрачно за трезвия и рационален анализ, превръща се от тайна в задача, която трябва само да се формулира и реши. Буквално не минава ден без поредното разтърсващо откритие или поразително завоевание.

„Мога всичко“, казва съвременният човек, „а това, което не мога днес, ще го мога утре“.

Без съмнение първият резултат от научно-технологичната революция е такъв. Човекът не само се научи да управлява космическите стихии, но и е на прага на активната си намеса в действието на тези стихии, на пълното им подчиняване, и подобна перспектива спира дъха на мнозина.

Но това е само едната страна, един от аспектите. Защото пред очите ни наред с всичко това се извършва и небивало принизяване на човека, разтварянето му в някаква безлична маса. Heслучайно в наши дни думи като „маса“, „колектив“ и „народ“ станаха ключови. Възникват спорове, вълнения, призиви за тяхната съдба, а думата „човек“ все по-рядко означава отделна личност, конкретен – и в тази си конкретност – единствен човек. Все едно действа някакъв неумолим закон: колкото повече се разпростира властта и могъществото на човечеството, толкова по-малко място остава за човешката личност, за вътрешния свят, за вътрешния живот на човека.

Човечеството побеждава, а човекът е победен – така можем да формулираме този несъмнен закон.

За да се постигнат тези големи, спиращи дъха победи, трябва да има възможно най-малко от личното. То пречи, също като капката вода, попаднала в мотор, то нарушава координираната работа на един чудесен механизъм. В действителност, ако днес трябва да достигнем Луната, а утре Марс и Венера, то какво значение имат личните преживявания на даден поет, нещастната любов на някое малко същество, страданието или радостта на отделните човешки песъчинки, винтчета? Не му е работа на винтчето да мисли, то трябва само да изпълнява функцията си. Затова същите тези сили, които водят човечеството към научни победи и властване над природата, наред с това го завличат към тоталитаризъм в най-дълбокия и страшен смисъл на тази дума. Сякаш всичко в съвременния свят казва:

„Всичко може да бъде постигнато само при безусловно, абсолютно подчинение на всички части на цялото. И истински щастлив и полезен е само този, който подчини себе си на това цяло до край.“

Затова борбата с личността и с личното не е случайна; тя не е продукт само на някаква зла сила, на нечия зла воля. Самата система я предизвиква; тя е вписана в неумолимата логика на това, което в наши дни е прието да се нарича „прогрес“. И, разбира се, още по-малко случайна е борбата с всичко онова, което защитава личното и личността, поставяйки ги като краеъгълен камък, и преди всичко – борбата с религията. Защото религията е не само обърната към личността, към личната вяра, към личната любов, към личното съвършенство, но с цялата си същност утвърждава и провъзгласява невъзможността за приравняване на човека  към някаква маса, нито към някаква стихийност, нито към някакъв колектив. Съгласно парадоксалната аритметика на Евангелието един човек с неговата съдба е толкова ценен, колкото и деветдесет и девет.

Евангелието не e съгласно заради цялото да се жертва нито един дори и най-малкия човек; нито една, дори и най-дребната и на пръв поглед незабележима съдба.

Както казва Иван Карамазов в произведението на Достоевски, ако човешкото щастие е изградено дори и на една детска сълзичка, това щастие е негодно и трябва да бъде отхвърлено.

Струва ми се, че нито един човек, способен макар малко да се замисли над това, което се случва сега в света, не може, просто да се откаже от истински решаващия и последен избор, пред който нашата епоха поставя всекиго от нас. Какво искам: пълно и „научно обосновано“ тържество на човечеството за сметка на отмирането на човека; или била тя и частична победа на човечността, т.е. признание на висшата и абсолютна ценност на всеки човек, който при никакви условия не може да се приеме за средство вместо за цел?

Трябва да помним, че при такъв избор единствено религиозното възприятие за човека противостои на тоталитаризма.

Никаква наука, никаква техника не познава и не може да признае нищо „лично“. Тайнственото, божественото значение на личното начало в човека се разкрива в съвсем друго познание за него. Ако извадим това познание от сметките, много скоро ще стане невъзможно да защитим човека.

На тази наистина съдбоносна тема ще се върнем следващия път. Защото е необходимо до съзнанието на хората най-сетне да достигне това, че светът и обществото неумолимо се подхлъзват към безличността. Тук най-важно е да се разбере въпросът за религиозния подход към човека – или в още по-широк план – за това, че мястото на религията в света не се свежда до правата на някакво „преследвано малцинство, а е основополагащ  въпрос  за смисъла и целта на цялата ни земна дейност, на всичките ни желания и стремежи. Дълбоко съм уверен, че точно сега, в епохата на научно-техническата, психологическата и каквато и да е още революция, човек наистина е в състояние да разбере какво се случва и по-точно – какво ще се случи с него, ако той окончателно забрави за своя божествен произход и предназначение.

Автор: протопрезвитер Александър Шмеман

Превод: Елена Папучиева

Снимка: pixabay.com

За Ангел Карадаков

Виж още

Отслужени бяха молебен и водосвет по повод 24 май в София

Негово Високопреосвещенство Врачанският митрополит Григорий, Наместник-предсетадел на Св. Синод отслужи тържествен молебен по повод 24 ...