Начало / Uncategorized / Църквата след апостолите

Църквата след апостолите

Десетилетията, разделящи апостолското „начало“ на Църквата от средата на II век са ни оставили много малко паметници.

Не знаем почти нищо за израстването  на Църквата, за първоначалното развитие на нейната организация, учение и богослужение. Това дава възможност на всякакви “реформатори“ на християнството или на „научната“ критика да изградят всевъзможни хипотези за тази епоха, да я тълкуват и да правят възтановки по свой начин. Опитват се на всяка цена да видят в нея някаква „метаморфоза“ на Църквата, скъсване с първоначалната „идея“ на християнството, отразена в Евангелието.

Организираната Църква с нейната йерархия, учение, дисциплина – каквато я виждаме в средата на II век – е резултат от всички „случили се“ спрямо социалните условия кризи.

Разтопената неясна вяра волно или неволни сякаш е отлята във формата на мислене на онази епоха, „елинизирана“ е, и отразява в себе си влиянието и потребностите на приемащото я общество.

Но в последно време всички тези теории все по-очевидно разкриват своята несъстоятелност. Учените с нарастващо внимание се вслушват в гласа на Църковното Предание, което до неотдавна им се струва тенденциозна и злонамерена измислица. Оказва се, че е невъзможно Евангелието да се отдели от Църквата: то е в нея и за нея е написано, то е свидетелство за вярата на Църквата, за нейния жив опит – и извън този опит то не може да бъде разбрано. Откъси от молитви, знаци и символи по стените на катакомбите, няколко послания на едни Църкви към други – всичко това сега оживява в нова светлина, разкрива се като единно развитие, а не като редуване на кризи и разриви.

Незаписаното успява да живее тайнствено и да се запази в несекващата  памет на Църквата, в самия й живот и всичко бива записано в някои случаи едва столетия по-късно.

По този начин става все по-очевидно, че Църквата е първичната същност на християнството, че не тя трябва да се „възстановява“ и „оправдава“ на базата на достигналите до нас откъси, а че единствено в нея, в признаването на нейната „първичност“, тези откъси придобиват смисъл и могат да бъдат правилно тълкувани. Като се започне от разрушителната критика на църковното Предание, науката постепенно стига до обратния резултат: да утвърди това Предание като най-надеждния и най-авторитетен източник на знанията ни за миналото на християнството.

Какво знаем за тези първи десетилетия, за онези църкви, вече разпръснати по цялата Римска империя?

Отново, както и в най-първия ден в Йерусалим, преди всичко виждаме християните „събрани в Църква“ – за Кръщение и Евхаристия. Чрез тази двустранна мистерия – раждането от вода и Дух и преломяването на хляб – се определя целият живот на Църквата и животът на всеки от нейните членове. Това не е един от „аспектите“ на църковния живот, не е просто богослужение; това е източник, съдържание и връх на всичко в Църквата, самото сърце на „първохристиянството“.

„Не се раждаш християнин, а ставаш християнин“ – тези думи на Тертулиан ни обясняват защо редките паметници на онази епоха говорят най-много за Кръщението и за Евхаристията.

Християнин се става. А това означава, че в паметта на всеки един не може да не е запечатан онзи ден, когато след тайнственото израстване на семето, хвърлено в душата с проповедта, след съмнения, проверки, мъчения – той най-сетне пристъпва към водата на Тайнството. В нея трябва да умре старият живот, за да започне новият. В нея веднага се дава всичко: прошка на греховете, съчетаването с Христос, увереност в смъртта на самата смърт, опитът на възкресението и вечната радост, която вече никой не може да отнеме. И всичко това не е абстракция, не е „идеология“, а е действителност: след като излезе от осветената вода, новокръстеният не остава сам. Тя го въвежда в братството, в единството на любовта, в непрестанното общение. Такъв е вечният смисъл на Евхаристията: винаги да си с братята чрез Христос. Един Хляб, една Чаша, споделени от всички и съединяващи ги в едно.

Спомен, претворен в действителност; очакване – в Присъствие.

Църквата „Св. Архангели“ в Арбанаси.

 

И как са звучали тогава думите на Благодарението, които са стигнали до нас от тази древна младост на Църквата, които изрича предстоятелят над принесените дарове: “Благодарим Ти, Отче наш, за живота и знанието, които си ни явил чрез Своя Син Иисус. Слава на Тебе во веки. Както този хляб бе  разпръснат по хълмовете и бидейки събран, стана едно цяло, така да бъде събрана и Твоята Църква от краищата на земята в Твоето Царство <…> Помени я, за да я избавиш от всяко зло и да я усъвършенстваш в Твоята любов, събери я осветена от четирите посоки на света в Своето Царство, което си приготвил за нея“.

От неделя на неделя, от Евхаристия на Евхаристия: целият живот на кръстения от този момент насетне е белязан от очакване на събранието, на срещата, на общуването, на радостното изпълване с любов. Нищо, че външно всичко остава постарому; и какво от това, че животът както и преди е изпълнен с дела и грижи. В опита на Кръщението и Евхаристията всичко е осветено с нова светлина, изпълнено е с нов смисъл, преобразено е от любовта. Всеки ден и всеки труд в него са крачка по пътя към окончателната победа на Идещия Господ, всяко събрание вече предвижда крайното единство в любовта – на трапезата в невечерния ден в Царството. Затова и само с евхаристийното събрание, с това средоточие на общността, може истински да се обясни самото устройство на Църквата, „организационния“ аспект на нейния живот. Единствено в светлината на Тайнството тази организация се възприема от християните не като обикновена човешка организация – с началство и подчинени, с авторитет и послушание – а като жив организъм, изпълнен със Светия Дух. В него всички човешки „съждения“, всички човешки взаимоотношения са проява на същия единен Дух, служение на Самия Христос сред Неговите братя.

Общността се възглавява от епископ. Той има особена власт. Поставен от апостолите или от техните приемници – другите епископи, за своята Църква той е образ на Самия Христос – Глава и Източник на целия й живот. Без него в Църквата нищо не бива да се прави, защото служението му и особеното му дарование се състоят в това – събранието на християните да се преобразява в Тяло Христово чрез Тайнствата, като се съединява в неделимото единство на новия живот. Той извършва Кръщение, преподава Евхаристията, раздава Даровете в събранието.

А с властта да извършваш Тайнство, е неразривно свързана и властта на учителството: в събранието той учи в Духа, а не от себе си; той е пазител на апостолското Предание, свидетел на вселенското единство на Църквата.

От същия този извор изтича и дарът на пастирството: епископът, също като Христос, се грижи за всички заедно и за всеки по отделно, той е живото средоточие на братството и на общуването между християните. „На епископа трябва да се гледа като на самия Господ“ – пише св. Игнатий Антиохийски (началото II в.) – „защото епископите, поставени до края на вселената, са едно с Духа на Иисус Христос“. Ето защо: „нищо не правете без епископа в църквата. Истинска е само тази Евхаристия, на която предстои той или ръкоположен  от него. Където е епископът, там трябва да е и Църквата; както и – където е Иисус Христос, там е и вселенската Църква“.

В управлението на Църквата на епископа помагат презвитерите – „старейшините“. Ако Св. Игнатий уподобява епископите на Христос, то в презвитерите той вижда апостоли. Поставени, ръкоположени от епископа, те му помагат във всичко, предават на общността неговото учение, грижа, разпоредби. В началото християнството се разпространява почти изцяло само в градовете, и затова първоначалната Църква е именно градската общност, събрание на християни на едно място около епископа. По-късно, когато броят на християните се увеличава и такова едно събрание става невъзможно, градската общност някак отделя от себе си мрежа от подчинени на нея крайградски общности, или „енории“. Тогава в тях презвитерите заместват епископа, стават негови упълномощени представители, един вид свързващо звено между него и вярващите. По този начин чрез Тайнството на епископското ръкоположение всички общности запазват органичната си връзка с епископа като с благодатен „орган“ на църковното единство.

След епископа и презвитерите следват дяконите – „служители“. Те са „ушите“, „ръцете“, „очите“ на епископа, живата му връзка с неговия народ. „Социалната“ издръжка  на общността сега е почти напълно забравена. Единството на съвременната енория се ограничава до събирането за богослужение. Но в ранната Църква единството в богослужението е неразделно свързано с най-реална взаимопомощ, братство, обща грижа за бедните, за вдовиците, за погребенията на братята, за сираците. Не можеш да участваш в приношението на Евхаристията, ако не носиш реално своя „дар“: хляб, който се претворява в Тяло Христово, се отделя от този „насъщен“ хляб, от онези плодове, които християните носят на събранието – за общата трапеза и като помощ за нямащите. И това не е милостиня, не е благотворителност, а най-първото условие на самия християнски живот. Върху дяконите пада грижата за разпределение на даровете, за помощта на бедните, за организирането на „агáпите “ – вечéрите на любовта – или с други думи – за онова реално единство на християните, което произтича от тяхното общуване в Тайнството.

Но ако по думите на Св. Игнатий Антиохийски, „без епископ, презвитери и дякони няма църква“, това не означава, че в нея само йерархията е „активна“. Всеки неин член има своето служение, и всички взаимно се допълват в неделимо единство. „Има различни дарби, ала Духът е един и същ; има различни служби, ала Господ е един и същ; има и различни действия, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички. Но всекиму се дава да се прояви у него Духът за обща полза; <…>  И както тялото е едно, а има много членове, и всички членове на едното тяло, макар и много, са едно тяло, – тъй и Христос. Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло, било иудеи или елини, било роби или свободни; и всички с един Дух сме напоени.“ (1Кор.12:4–7,12–13). Ето това е идеалът на цялото, в което то не подчинява себе си на личността, а самата личност се разкрива и намира себе си само в служение на братята; това е идеалът на ранната Църква, в чиято светлина трябва да бъдат разбирани различните форми на нейната организация.

Още в посланията на апостол Павел думата „Църква“ се използва за означаване както за всяка отделна общност, така и за всички християни като цяло – т.е. вселенската  Църква.

Това е така, защото всяка общност, независимо колко малобройна е тя, като единството от епископ, клир и народ осъзнава себе си като въплъщение на цялата Църква, на цялото Тяло Христово на съответното място, на явяването и пребиваването на единия Христос. Всяка такава местна Църква е убедена в тъждествеността на своята вяра, на своето учение, на своя живот във вярата, учението и живота на всички останали Църкви, „пръснати до краищата на вселената“. Където и да отиде християнинът, навсякъде ще намери същия преломяван Хляб – „раздробяван, но неразделяем“ , ще чуе същото благовестие, „ще се включи“ в същото единство.

Един и същ Христос събира навсякъде братята и в цялата пълнота на Своя живот и Своите дарове присъства сред тях.

Всички Църкви имат един източник и една норма: апостолското Предание; всяка от тях може чрез своите епископи да се приравни към първото явяване на Църквата: към чудото на Петдесетница и към Йерусалимската първообщност, затова и всяка по отделно, както и всички заедно имат един неделим живот и са свързани с една любов.

Това вселенско единство на всички Църкви на свой ред също се изразява в постоянен контакт, в непрестанна грижа на всички за всички. Антиохийският епископ Игнатий с посланията си предупреждава другите Църкви за възникване на лъжеучения; епископ Поликарп от своята Смирненска Църква пише до филипийците и отива в Рим, за да реши въпроса за празнуването на Пасха; римските християни се грижат за умиротворяването на коринтската общност… Християните навсякъде осъзнават себе си като нов народ, събран от всички народи, но различаващ се от всички: „Те не живеят в отделни градове“ – казва посланието до Диогнет от анонимен първохристиянски писмен източник  – „Те не обитават някъде свои градове, нито ползват някакъв отличителен говор, нито водят особено странен живот… Обитават собствената си родина, но като пришълци. Участвуват във всичко като граждани, но страдат като чужденци: всяка чужда родина е тяхна и всяка родина – чужда“.

Разбира се, все още сме далеч от окончателното „оформяне“ на църковното устройство. В различните Църкви се употребяват различни думи, наименования, определения. Но зад тази словесна разлика много очевидно се изписва стройният контур на католичната, т.е. вселенската и единна Църква. Тя ще расте и ще се развива. Но това е израстване на живота, на дървото от семето, хвърлено в почвата, а не е игра на исторически случайности, до каквато често се опитват да го принизят.

Автор: протопрезвитер Александър Шмеман

Превод: Елена Папучиева

За Ангел Карадаков

Виж още

На 19 май ще се извърши обновление на храм „Св. Николай Мирликийски“ в село Драговищица

На 19 май, неделя, в Неделята на св. Мироносици, ще се извърши чина на обновлението ...