Начало / Uncategorized / Митрополит Антоний: Придобиваме все повече храмове в Европа заради многото българи там

Митрополит Антоний: Придобиваме все повече храмове в Европа заради многото българи там

Проектите, по които се трудим сега, са храм в Кьолн и създаването на църковна община в Обединените арабски емирства, казва Западно- и Средноевропейският митрополит. 

– Ваше Високопреосвещенство, този месец се изпълват 10 години от каноничния ви избор за Западно- и Средноевропейски митрополит. Как да обобщим това десетгодишно служение на Църквата и хората?

– Десет години от дистанцията на времето са и много, и малко, но естествено в перспективата на вечността това е нищо. Но замисляйки се по повод тази десетгодишнина, прелиствам всичко това, което съм успял поради мярката на своите сили и с помощта на Бога, на моите свещенослужители и на Светия синод на Българска православна църква да свърша, се оказва наистина, че за това време човек може да свърши доста неща.

Нашата епархия, за разлика от установените традиционно епархии в рамките на България, а също и тази, която е зад океана – епархията на САЩ, Канада и Австралия, е млада мисионерска епархия.

Тя е учредена от блаженопочившия Западно- и Средноевропейски митрополит Симеон, който се нагърбва с тази нелека мисия да бъде митрополит на епархията в Западна и Централна Европа като мисионер и да развива българските православни църковни общини в Европа. Естествено, той резидира първоначално в Будапеща, където е центърът на неговата дейност, тъй като църковните общини са били само няколко – в Австрия, Бавария, Франция, и в Скандинавието, което е малко по-далеч, но това са били само тези няколко църковни общини. След отпадането на ограниченията за пътуване, когато България стана част от общото семейство на Европейския съюз, много българи тръгват да работят зад граница, най-често в Европа. Това са предимно млади хора. Други пък отиват да учат, а след това остават трайно в съответните градове, където завършват своето образование, установяват се, създавайки семейства.

Тук вече идва и нашата огромна задача да можем да удовлетворим техните духовни потребности. Повечето българи са закърмени с православната вяра и малко или много тя присъства в техния живот. Дали чисто битово, дали дълбоко осъзнато като насъщна потребност, но те идват в храма в неделния ден. И то не само за да участват в епизодични ритуали или пък в неповторими тайнства като кръщението и венчанието, които са основата на православния живот, но идват и за да споделят своите трудности или радости и да бъдат част от общото семейство на Църквата.

– Какво е по-различното от ходенето на църква в България?

– Зад граница функциите на Българската православна църква се разпростират в много широк аспект. Ако в България църквата е храмът, в който хората идват да запалят свещ, да участват в тайнствата, където се преподават благодатните дарове на Светия Дух, то при нас храмът освен това е и социален и обществен център.

Това е дори и място, където те могат да намерят решение на някои от своите битови проблеми.

– В какъв смисъл?

– В най-прекия. При нас например има обяви, които са свързани с ремонт по домовете, с хамалска работа, с най-различни услуги и т.н. Тоест това е едно концентрирано късче от България, където съответно хората, идващи в храма, са и на разположение и в услуга на това общо семейство.

Нашата работа е предимно мисионерска. Нямаме навсякъде твърдо установени места за богослужения. Имаме малко собствени храмове, някъде сме под наем, другаде ползваме храмове – самостоятелно или пък съвместно със съответните религиозни вероизповедания на католическата и протестантската църква.

Навсякъде съжителстваме добре – в мир, в любов, в разбирателство.

Естествено, споделяйки и общи тревоги на нашето съвремие, което най-вече засяга оскъдяването на основните християнски ценности в обществото. Това в последните години е основна тема, която ни обединява и която много често дискутираме помежду си, загрижени за общото бъдеще не само на Европа, но и на света.

– А какъв е светът според вас?

– Светът изглежда забързан в своето материално благоустрояване, заслепен от желанието си за “по-добър живот”, улисан от формулата “работете повече, за да изкарвате повече”. И така хората загубват себе си в тази бързина, обезличават се и се превръщат в такива, които се грижат единствено за материалното. А то е толкова преходно. И когато дойде моментът, в който те изпаднат в тежка ситуация поради старческа немощ или поради болест, тогава много трудно могат да намерят верния път. Защото, когато през останалото време са се отдалечавали, загърбвайки Бога заради житейските си грижи и в търсенето на повече и повече блага за самите тях, те са се загубили и много трудно намират пътя. Тогава на тях им трябва духовно ръководство, грижа, която, естествено, няма как да даде отговор на всичките им въпроси. Защото самите те вече не знаят какво искат в житейския си път.

И там е и нашата основна мисия, да напътстваме младите хора в храма, да насочваме тяхното внимание към духовното и естествено, припомняйки им Свещеното писание, че търсейки първо Царството Божие, всичко останало ще им се предаде и че Бог най-добре се грижи за нас, защото знае най-добре от какво имаме нужда и ни го дава в свое време.

– Звучи толкова естествено, а като че ли ни е трудно да го възприемем и да намерим този баланс.

– Да, това е толкова проста формула в човешкия живот на православния християнин. Когато знаеш тази максима, търсейки Царството Божие и напредвайки в християнските добродетели, ти изпълняваш естествено своите задължения като член на гражданското общество, работиш, за да развиваш талантите, които Бог е дал в сърцето ти, та да си осигуриш и нормален битов стандарт в живота. После да възпиташ в християнски добродетели и своите деца, те да се изучат и да бъдат добри членове на обществото, граждани с вяра в Бога и съзнание за отговорност. Да, често се оказва много трудно човек да намери баланса, особено в забързания материален свят, който се развива все по-бързо. Но именно това е ролята на Църквата – да балансира, да напътства, да дава обяснение на хората какви са приоритетите в житейския път, да ги кара малко да позабавят темпото, да вървят с по-бавни крачки, но по-сигурно и по-целеустремено към исконните цели на всеки един християнин. А именно спасението на неговата душа, а не погубването и забравянето на Бога.

– На кого разчитате в своята мисионерска дейност?

– Бих казал слава Богу, защото Бог ми е дал добри помощници в лицето на свещениците в Западно- и Средноевропейската епархия. Това вече са предимно млади хора, които имат енергия и които не пестят тази енергия за самите себе си, но я раздават в изпълнение на това свое служение. Естествено, всичко това би било немислимо без подкрепата на Светия синод на Българската православна църква и на българската държава в лицето на Дирекцията по вероизповеданията и средствата, които отделят за развиване на нашата дейност в Западна и Централна Европа.

Административната и братска духовна подкрепа на членовете на Светия синод е много важна, защото всички ние сме призвани да бъдем съработници на общото Божие дело.

Затова сме радостни, че трудностите, които срещаме в изпълнението на нашата мисия, дори и понякога да нямат бързо решение, то намират разбиране в лицето на българския патриарх и членовете на Светия синод. Като се вслушваме в по-опитните, които чрез съветите си помагат да намерим най-мъдрото решение, както винаги е било в Църквата заради нейната съборност.

– Направихте ли равносметка на тези десет години?

– Бих си пожелал да имам повече търпение в себе си, защото понякога, заради може би младостта, енергията, човек бърза, иска да постигне много неща, поставя си много цели. Това е и хубаво, и лошо. Хубаво е, защото човек така има перспектива и поглед в бъдещето, има планове. Но пък е и лошо, защото човек някой път се нагърбва с много повече, отколкото може да носи. Затова и трябва да имаме повече търпение. Но както казах, нашата епархия е доста млада, доста не устроена в битово отношение, говоря за собствени храмове, и това е и нашата политика и приоритет – да придобиваме все повече и повече храмове, които да бъдат наша собственост. За да можем наистина да развиваме нашата дейност в пълнота. Това е и за авторитета на Българската православна църква, и за нашите сънародници, които са вярващи християни, живеещи в Европа. Защото, когато си на гости, е едно, когато си у дома, е друго. Така най-добре ще развиваме и други съпровождащи дейности, които са свързани с просветна и социална дейност.

Когато имаш база, можеш да я превърнеш не само в богослужебно, но и в културно-просветно и социално място, на което хората да намерят не само удовлетворение на духовните си потребности, но и да посрещнат своите нужди в трудности.

Тогава наистина Църквата изпълнява в пълнота тази своя мисия. Това е много важно зад граница, защото няма как само българската държава чрез своите посолства и консулските служби да помага на своите граждани. Тя може да го прави чисто административно, но това невинаги решава проблемите, понякога хората имат нужда от подкрепа, от съвет, от духовно наставление, някой да ги успокои и да им даде повече надежда. Това именно се стремим да направим и ние. Иначе работим много добре с нашите дипломатически представителства зад граница. Стараем се да сме си взаимно полезни, да участваме в съвместни инициативи, за да можем в пълнота да отговорим на очакванията на нашата общественост.

Моля Господ да ми дава здраве и сили, за да направя това, което мога по пътя, който съм поел, и без да пилея времето си, да бъда в полза на Западно- и Средноевропейската епархия.

– През тези десет години бяха отворени и осветени много нови храмове, към някои има и социални центрове, бяха привлечени и много нови свещеници. Като баща на епархията сигурно всичките рожби са ви мили, но бихте ли споменали някои от местата, където най-много усилия бяха хвърлени?

– Наистина, един баща не може да дели своите деца. И съм радостен и щастлив за всички храмове. Естествено ще започна с епархийския център в Берлин и катедралния храм “Свети цар Борис-Михаил Покръстител”, както и социалния епархийски център към храма.

Това е най-доброто, което засега сме направили, тъй като там се съчетава и духовната, и социалната грижа.

Ще спомена храм “Свети Иван Рилски” във Виена, обновлението на храма в Будапеща, който е традиционно български повече от 100 години, придобиването на храма в Хага, храма в Хамбург…

– …Щутгарт.

– Разбира се, храма в Щутгарт, който беше доста изстрадан, ако мога така да кажа, с дългите преговори с католическата църква и споразумяването на една символична, но немалка сума, която трябваше да бъде осигурена от българската държава. Имаше трудности заради забавянето поради обективни причини на държавния бюджет, после, слава Богу, се намериха и добри хора, които да ни помогнат в това дело. Бих искал да спомена и за Асоциацията на българските училища в чужбина, с която имаме много добро сътрудничество. Тяхната подкрепа за нас е много важна, защото те работят на просветното поприще, което е и част от нашата мисия да просвещаваме, така че с общи усилия, работейки съвместно, да постигнем максимално благотворен ефект.

Важно е всяко едно от тези постижения. Но най-напред е епархийският център, където е седалището на митрополита, и затова той трябва да бъде място за пример. Оттам нататък като концентрични кръгове разширяваме дейността в църковните ни общини в Западно- и Средноевропейската епархия. А по отношение на свещениците, както хората са различни, така и свещениците са различни. Всеки има своя характер, своята специфика, но пък това ни дава възможност да се допълваме.

Ще ми се все повече млади хора да идват в храмовете, и те наистина идват.

Без да искам да пренебрегна по някакъв начин по-възрастните хора с техния опит, но за нас младите са една благоприятна почва, върху която да надграждаме в годините, за да има приемственост към следващите поколения осъзнати православни българи, които живеят с живота на Православната църква.

– Като казахте, че разпростирате дейността си като концентрични кръгове, докъде стигат тези кръгове? До Лондон, а може би и по-далеч, към Дубай например?

– Да, след Щутгарт следващият проект, който е на дневен ред, е цялостното обособяване на храма в Лондон. Параклисът, който към момента е обновен частично за ползване, ще се превърне в един приятен, просторен храм, в който можем да съберем около 100 души. Това е много добра перспектива и в момента очакваме да започнем ремонтните дейности.

По отношение на другите проекти в момента сме на път да придобием храм в Кьолн за българите в Германия.

Защото след голямата икономическа криза се случи така, че много българи, работещи в Испания, Португалия и Италия, се преместиха в Германия по обективни причини, най-вече заради все още стабилната социална система в Германия. А и там все пак могат да намерят достойно заплащане на своя труд. Затова се увеличават българите и съответно растат и църковните ни общности. В Германия имаме най-много църковни общности от всички останали държави.

Говорейки за проекти, заради послушанието ми към Светия синод, аз поех и тази мисия да се грижа за създаването на църковна община в Обединените арабски емирства, Абу Даби и Дубай. Надявам се и там да се случат нещата, за да можем да удовлетворим желанието на нашите сънародници да имат български храм с български свещеник и да могат на български език да изповядват Бога и да участват в благодатния живот на Църквата.

Интервю на Георги Милков, 24 часа. 

За Ангел Карадаков

Виж още

Свещеното Предание

Животът на Божия народ се нарича Свещеното Предание. Старозаветното свещено Предание е отразено в Библейските ...