Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Някога в древни времена годината е започвала не с месец януари, както сега, а през септември. За християните и за Църквата тя започва с два големи празника – Рождество на Пресвета Богородица и Въздвижение на Кръста Христов.
За нашата делова и потънала в грижи епоха, за целия ни живот, който се състои от бъднини, тези празници, дори самите им наименования, сякаш вече нищо не означават, свързват се с някаква отживелица от древността. „Това е за бабичките и дядовците, не е за нас, не е за нашето време!“
По този начин мислят не само заклетите борци против религията, разпространяващи официалния атеизъм, но, за съжаление, и мнозина обикновени хора, включително младежи. Често виновни за това са и самите вярващи, които обичат и пазят традицията на своята вяра, но не се замислят за техния дълбок и – ще си позволя да кажа – вечно революционен смисъл. Самите вярващи нерядко създават впечатлението, че вярата им, Църквата им сякаш наистина са явления от миналото, остатъци от някакъв разрушен свят, който може да се помни и обича и само толкова.
А такъв подход към вярата, към религията и Църквата никак не съответства на Евангелието.
Не можем и нямаме право да забравим думите на Христос за огъня, който Той е дошъл да запали („Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал!“ (Лук. 12:49)). Христос също така казва: „за съд дойдох Аз на тоя свят, за да виждат невиждащите, а виждащите да станат слепи“ (Йоан 9:39), споменава и за меч („Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч“ (Мат. 10:34)) и за раздяла („Мислите, че дойдох мир да дам на земята? Не, казвам ви, а – раздяла“ (Лук. 12:51)). Той не описва спокойствието на тих светски живот. Затова и на всеки празник, във всяка Църковна наредба трябва да търсим и да намираме онази искра огън, която е заложена в тях, която ние, вярващите, престанахме да чувстваме и която липсва в живота ни.
Но нека се върнем на двата празника, с които Църквата започва своя – както Тя го нарича – “годишен кръг“, своето пътешествие в човешкото време.
Първият от тях е Рождество Богородично – тоест рожденият ден на Дева Мария, Майката на Христос.
Детето, детството така често се оказват особено важни за християнството и стават теми на неговите празници: Рождество Христово, Рождество Богородично. И може би точно ние, хората от XX век, хората в свят, в които най-много липсва светлата тайна на детството, би следвало да го помним.
А няколко дни по-късно идва Въздвижение на Честния Кръст Господен. Кръстът като житейски път, Кръстът като победа, Кръстът като всемогъща сила – това е другата вечна тема на християнството, защото „ето, чрез Кръста дойде радост за целия свят“. И в този ден Кръстът се издига, възнася се високо над богомолците и цялата Църква слуша невероятните думи:
“Кръстът е красотата на Църквата“.
Защото за вярващите Кръстът е символ на любовта, на жертвата принесена от тази любов; символ на послушанието, търпението и накрая – символ на победата: „С този знак ще победиш“. Победа, постигната не с подлост и угодничество, не с егоизъм и нагаждане, не със страх и дребни компромиси, а единствено с мъжество, с неизменна любов, с твърда вяра в това, че доброто и истината са по-силни.
Вече е 1968 г. (годината, в която е произнесена проповедта бел. ред.), а образът на Разпнатия и светлата сянка на Кръста, на позорното оръдие, с което се извършва несправедливо наказание, все така се извисяват над света и нищо не може да ги изтръгне от човешкото сърце и памет.
Живеем в страшно време, във време, което може да се опише с думите на Писанието: „човеците ще примират от страх и от очакване онова, което има да връхлети върху вселената, понеже и силите небесни ще се разклатят“ (Лук. 21:26).
Страшно, мрачно, студено е в света… А Църквата започва своя годишен кръг и още в самото начало, като светлина, озаряваща този път виждаме два образа: Новороденото момиче и Кръста – два символа на земното безсилие, които завинаги стават най-великата и непобедима от всички сили, действащи в света.
Автор: протопрезвитер Александър Шмеман
Преповд: Елена Папучиева
