Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
В началото на септември почти невидимо и незабележимо за светския живот започва новата църковна година – завърта се онзи празничен и възпоменателен кръг, с който Църквата от древни времена измерва целия живот на света и на човека в него.
Първият празник от този кръг е Рожденият ден на Света Богородица. В беседите си неведнъж съм казвал, че Майката на Спасителя Иисус Христос, Пречистата Дева Мария, има изключително място във вярата и учението на Църквата. Образът на Божията Майка с Младенеца на ръце е един от основните значими и любими символи на почит към Нея.
На християните не им омръзва духовното възхищение пред този образ и пред всичко онова, което е скрито зад него.
Атеистичната пропаганда обяснява почитта към Божията Майка с остатъци от езичеството, произтичащи от обожествяване на природата и нейните възпроизводителни сили. Тя невярно твърди, че християнството наследява от езичеството древните култове към плодородието, а образът на Дева Мария не е нищо друго, освен ново въплъщение на всевъзможни астарти и афродити. Но, както вече неведнъж съм казвал, не можем да не признаем основната характеристика на официалната антирелигиозна пропаганда – поразяващата й нечестност (неправда). Тя никога не дава възможност на читателя или слушателя да провери твърденията й с факти и текстове. Защото е достатъчно да погледнеш макар и една икона на Божията Майка, да чуеш поне някоя от молитвите, с които още от древност християните се обръщат към Нея, да присъстваш на който и да е от празниците в Нейна чест, за да осъзнаеш цялата несъпоставимост между „женските култове“ от езическата древност и почитта към Тази, Която Църквата нарича „по-почитана от Херувимите и несравнимо по-славна от Серафимите.“ Докато там, в езичеството, имаме само безличната природа с нейните спонтанни импулси, тук в християнско-църковната почит към Пречистата Дева всичко е одухотворено, пронизано от удивителна светлина, всичко свидетелства за безгранична извисеност, истинска човечност, но освободени от робството на чисто природното, материалното и биологичното.
Откъде е навлязъл в нашия свят този образ, сияещ с небесната си красота, абсолютна доброта и лъчезарна свобода? Отговорът е еднозначен – от Евангелието, от малкото по обем, но безкрайно дълбоко по съдържание, казано за Майката на Иисус в него.
Цялата почит към (Дева) Мария в продължение на две хилядолетия не е нищо друго, освен взиране във вечния Й образ във витлеемската пещера с Младенеца в яслите, а след това на самотната Й фигура под Кръста, на който е разпънат Синът Й.
Вечно съзерцание, вечно опознаване, от което произтичат радостта и любовта към Нея, по Нейните собствени думи: „защото ето, отсега ще ме облажават всички родове“ (Лк. 1:48).
Първият в църковната година празник е посветен на Нея, на идването Й в този свят.
Евангелието не разказва за това събитие, но по някакво необикновено чудо от поколение на поколение се предават имената на Нейните родители – Йоаким и Анна, и духовно се възстановява образът на деня, в който се е родила Онази, на Която е отредено да стане Божия Майка. Той не се възстановява външно, с битови особености, а във вечния смисъл, че раждането на Богородица се е подготвяло през целия път на човешката история, а също и че и Нейното раждане преди да сложи начало на нашето спасение, слага и край. Но край на какво?
В наши дни често се говори за наследственост, за закони на генетиката, които определят какъв ще е човек още преди да се роди. А и нима в ежедневната си реч не използваме изрази като: „целият е на майка си“ или „копие е на баща си“? Във всеки от нас се кръстосват и по един или друг начин ни определят множество линии на същата тази наследственост. Какво е това, което е въплътено, което е намерило своя израз и осъществяване в Дева Мария?
Ще отговорим по следния начин: вековете човешка вяра и праведност, поколенията от хора, които са търсели и намирали смисъла на живота не в земното, а в извисеното. Както години, дори десетилетия наред, търпеливият градинар подготвя раждането на съвършеното цвете, на съвършения плод и, когато най-сетне те се появят, той се радва и ликува, така и ние в деня на Рождество Богородично празнуваме увенчаните с успех многовековни, макар и невидими за света, подготовка, израстване и съзряване.
Животът, човечеството и светът не са безнадеждни, ако наред със злото са успели да отгледат и явят образа на такава красота и такова съвършенство!
Това е празник на онази тайна история, за която не пишат историците, нито съобщават вестниците – история за скритото израстване на доброто, любовта, духовната свобода. Това е празник на човешкия отговор на Божия призив, защото в лицето на Мария цялото човечество най-после казва на Бога своето „да“, приемайки в пълнота Неговия замисъл за света. В Мария сияе онзи образ на човека такъв, какъвто Бог е искал да го види, когато го е създал.
В Нея смирението се превръща в свобода, верността – в сила, послушанието – в царска власт. „Радвай се, Царице!“* – пее Църквата.
И какво е цялата земна сила и власт с мравешката си суетня в сравнение с това (величие)? С Рождеството на Богородица в света се запалва зората на новия тайнствен ден.**
Де да можехме да видим, почувстваме и възприемем неговата светлина и сила!
*Бел. авт. „… славно съвместила майчинство и девство“ из Утренята на Петдесетница, Втори канон, ирмос на 9та Песен)
**Бел.авт. „Радвай се, заря на тайнствения ден“. Из Акатиста на Пресвета Богородица. Икос 5.
Автор: отец Александър Шмеман
Превод: Елена Папучиева
