Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Преди няколко седмици във връзка с празника Петдесетница (Слизане на Светия Дух) говорих за духовността. Днес искам да се върна на тема, защото по мое убеждение няма по-насъщна, по-актуална такава, няма друго нещо, от което съвременният човек така да се нуждае.
Обикновено за човек казват, че е умен или глупав, добър или лош. Но съвсем отвикнахме да виждаме и разпознаваме в него още едно, превъзхождащо всички останали качество – отвореност или затвореност за духовния свят, за духа.
Отучихме се, не защото това изисква някакви особени знания, които не притежаваме, а защото светоусещането, с което е наситено нашето съвремие и с което несъзнателно се насищаме и ние, чисто и просто отхвърля самата духовност.
Но подобно отхвърляне на свой ред води до неизлечима духовна болест на човечеството и стои в основата на дълбок песимизъм, разочарование, психически проблеми, чиито примери не си струва да изброяваме, доколкото те са очевидни.
Странна работа: човек се отказва от духовното и духовността в името на щастието, защото такъв е лозунгът на прословутото „ново време“, на епохата, която и до ден днешен в учебниците е наречена „епоха на Просвещението“. Прието е за тази епоха да се казва, че тя се противопоставя на „мрачното средновековие“ с неговото упование на духовността и с отричането на обикновеното човешко щастие в името на трудното духовно щастие, което не е от този свят. И ето ги всички тези волтеровци, дидровци , жан-жак русовци, които казват: „Стига толкова невъплътена духовност! Нашият дял е земята, нашата задача – да построим щастлив живот на земята, а всичко останало не ни е нужно“.
Започва епохата, за която може да се каже, че е буквално обсебена от идеята за щастие.
В името на това щастие избухват революции, освобождават се народи, създават се гръмки идеологии, които „чрез науката“ определят пътя към щастието. Какво, например, е марксизмът, ако не опит „научно“ да се построи окончателно и здраво щастие на земята? Какво е на свой ред капитализмът, ако не друга една теория за щастието? Тук искам да отбележа, че макар и двете идеологии – марксизмът и капитализмът – вече отдавна да са се вкопчили в смъртна схватка, в основата и на двете стои еднакво по своята същност убеждение, според което щастието зависи само от съответната организация на материалния живот и няма нищо общо с това, което в миналото се нарича духовно. И ето вече повече от триста години хората живеят в свят, обладан от идеята за щастие, което постоянно преследваме.
Иска ми се да попитам защо го няма това щастие, което така просто и с радост провъзгласяват бащите и пророците на съвременния свят? Защо в никоя друга епоха от световната история у човека няма толкова отчаяние, разочарование и тъга? Защо човечеството се лута, без да знае след кого да тръгне, в какво да вярва, какво да мисли?
Защо половината от земното кълбо живее в условията на тоталитарен режим, роден сякаш от самата идеология на щастието?
Защо философите не могат да предложат нищо, освен философията на абсурда, а изкуството – нищо, освен раздробено и мрачно светоусещане, поезията – нищо, освен отчаян вопъл? Пита се: къде е то, това щастие, което изглежда толкова близко, обикновено и достъпно? Излиза, че откакто човек затвори хоризонта си до тази земя и това дребно земно щастие, той се отучи както да разбира земята, така и да намира щастието в нея.
Ами ако Августин Блажени е прав и като казва някога много отдавна: „За Себе Си си ни създал, Господи, и сърцето ни няма да се успокои, докато не Те намери“? Ами ако апостол Павел е прав, като казва: „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“ (1Кор.2:9)? Ами ако в крайна сметка са прави онези, които винаги са твърдели, че човек преди всичко е духовно същество и всяко отричане от духа, всеки отказ от духовността, всяко загърбване на своята духовна същност неизбежно и неумолимо го води до болест и разложение? „Човек е това, което яде“ – казва Фойербах, и смята, че по този начин веднъж завинаги е скъсал с всякаква духовност. След него и Маркс построява върху тази окаяна теория цялото си учение за идещото щастие. Но минават сто години и се налага марксисткото учение да бъде защитавано с щикове и цензура, защото в противен случай то не би издържало и седмица.
Човек е духовно същество, а това означава, че не е достатъчно само да се храни, нито дори само да мисли, а му е предопределено да придобие духовни ценности.
Какви са тези ценности? По старомодния начин може да ги изброим така: истина, добро, красота – това съвсем не са прагматични ценности, но те носят и проявяват в себе си щастието. И ако дори на съвременния човек понякога му се стори, че всичко в този свят е прекалено утилитарно и че за да има щастие и живот в него, понякога може би е нужно да има и малко истина, малко добро, малко красота, то духовният човек знае, че живее, за да постигне истината, доброто и красотата. Той не моли за щастие, но постигайки го, го придобива. А понякога тези трите – истината, доброто и красотата се съединяват в един опит, в едно щастие, в една реалност и човек изрича думата „Бог“. От този момент нататък, каквото и да се случи с него, колкото и труден, мъчителен или тъжен да стане животът му, той знае, че щастието му не може да бъде разрушено. Та нали точно това означават думите на Самия Христос: „първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде“ (Мт.6:33).
Автор: Протопрезвитер Александър Шмеман
Превод: Елена Папучиева
Снимка: pixabay.com
