Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
„Човек с нов духовен облик“[1] – този израз все по-често се среща в изказванията на властимащите и дори се вписва в страниците на новата история на партията.
Само дето не ни разясняват, в какво се състои и в какво се изразява „новият духовен облик“. А междувременно това словосъчетание внушава радостна надежда: човечност, обновление, духовност – наистина това очаква и от това се нуждае човек в нашето време, дори в по-голяма степен отколкото от технически напредък и научни завоевания.
Няма съмнение, че тези нови думи попадат в официална употреба под влиянието на същите увеличаващи се навсякъде търсения на човечност и духовност. Преди не сме ги чували, нямаше ги в официалния речник. Появиха се от някакъв друг свят, от друго измерение, от нови, непризнати в миналото стремежи. Какви точно?
Отговорът на този въпрос е едновременно и прост, и сложен. И така, говорят ни за „човека с нов духовен облик“. Но за да има този израз някакъв смисъл, трябва да признаем и наличието на духовност в човека.
А духовността не е просто съзнание, разум, психология, защото в такъв случай тези думи биха били достатъчни.
Духовността е по-дълбока, по-истинска и по-всеобхватна. Тя е нещо различно по отношение на всичко, което човек просто е разбрал, и на което е научен, защото знанията идват отвън; развитието на разума – също; идеологията, убежденията – всичко това идва отвън. А духовността идва отвътре. Тя е като слънчев лъч, който побива от дълбината на човека и осветява знанията му, убежденията му, всичко в неговия живот. Ако в човека има духовност, ако тя му е неизменно присъща, то той не може да бъде разглеждан като „празен лист“, върху който природата, обществото и историята пишат каквото им скимне, като по този начин изцяло определят съзнанието и дейността му.
Преди няколко години Дудинцев[2] дава първото, някак отрицателно определение на тази духовност, като само намеква за нея в романа „Не само с хляб“. И самото твърдение, изнесено в заглавието предизвиква духовен взрив.
Хлябът не е само символ на материалните нужди на човека, а на първо място на всичко, което определя и поддържа човешкия живот отвън.
Оказва се, че това външно – хляб, знания, програми и идеологии – не е достатъчно за пълноценния живот на човека. Той живее също и с това, което идва отвътре: с потока на любовта и истината, със стремежа към свободата – всичко онова, с което се преобразява и побеждава външното. И тази сила, тази реалност на вътрешното „аз“, този стремеж към истината, тази често заглушавана, но никога неунищожима тъга по един друг свят – всичко това е духовността в човека.
Думата „дух“ извиква в съзнанието ни представа за лекота, прозрачност, свобода, полет. Духът е всичко онова, което противостои на тежестта, на инерцията, на вкаменените форми и на идеологиите; всичко, което е отворено в човека към истината, независимо откъде идва тя. „Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа .“ (Ин.3:8), казва Евангелието. И това „дето иска“ включва в себе си обещание и утвърждаване на тази истинска духовна свобода, към която е призван човек. Какъвто и смисъл да се влага в израза „Човек с нов духовен облик“, знаем, че коренът на истинското обновяване и истинската духовност е в свободата, в любовта и в истината.
Автор: протопрезвитер Александър Шмеман
Превод Елена Папучиева
Снимка: pixabay.com
[1] Клишето „духовен (по-често „морален“) облик на съветския човек“ се използва широко в официалната лексика на СССР след XXII конгрес на КПСС (1961), който провъзгласява курс към построяване на комунистическо общество и възпитаване на „човек от нов тип“.
[2] Владимир Дмитриевич Дудинцев (1918–1998)– писател. Романът му „Не само с хляб“ , публикуван в списание „Нов свят“ 1956 г. предизвиква остри нападки от страна на съветската критика като „клеветнически“.
