Начало / Uncategorized / Религията на радостта

Религията на радостта

В тези беседи отдавна не съм засягал темата за радостта. А християнството е религия на радостта, макар и самите християни често да не усещат това, а враговете на християнството – да го отричат.

За да го разберем, е достатъчно да се вслушаме в думите на Евангелието. „Ето, благовестя ви голяма радост“ (Лк. 2:10) – се казва в Евангелието от Лука, а в края му е разказът за това, как апостолите се слизайки от хълма на Възнесението „се върнаха в Иерусалим с голяма радост“ (Лк. 24:52). За радостта, която никой не може да отнеме, говори Самият Христос (Ин. 16:22 „Аз пак ще ви видя, и ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да отнеме“); към радост призовава и апостол Павел („Винаги се радвайте. Непрестанно се молете. За всичко благодарете“ 1Сол. 5:16-18); с радост свети цялото Църковно богослужение; прeподобният Серафим (Саровски) нарича „радост моя“ всеки, който отива при него.

А когато от сърцето на вярващия изчезне радостта, то нещо в самата вяра радикално се променя.

„Ама каква е тази радост? Как да я достигнем, и дали изобщо е възможна?“ – често питат дори искрено вярващи хора. Наистина, сякаш в света има много малко радост, малко поводи за радост. Както някога бе казал един поет: „Хора, бъдете строги <… > нека се смеят боговете, децата и глупаците“ (Из стихотворението на Ф. Сологуб „Побеждавайте радостта“ 1897). А и друг поет: „И за строгия си рай на сърцето сила дай“ (Из стихотворението на Е.А. Баратински „Молитва“ 1842/1844).

Наистина, как може да се радваме, когато около нас има толкова много страдания, несправедливост, жестокост, злоба? Как да се радваме в този тленен, смъртен, постоянно изплъзващ ни се свят? И ето, че самите християни започват да възприемат тъгата и липсата на радост за признаци на религиозност и вяра. А враговете на религията на свой ред бързат да упрекнат християнството в това, че то лишава живота от радост, че фиксира човешкото съзнание върху смъртта и задгробни свят, че изпълва душите със страх от последния съд. А дали радостта наистина не е признак на лекомислие или средство за избавление от твърде тежкото бреме на грижите и страданията? Тези въпроси са много важни, особено в нашето време. От една страна едва ли може да се съмняваме, че светът се отдалечава от религията и вярата. Отдалечава се съвсем не заради това, че науката „доказва“, че сякаш няма Бог и вярата в Него е занимание на „изостаналите“, а на първо място защото религията поставя пред света твърде дълбоки, твърде сериозни в своята дълбочина и страшни за него въпроси. А хората се крият от тях, отделят се в суета и грижи за живота си – светът им предлага всевъзможни средства за такава забрава.

От друга страна, всевъзможните земни идеологии съзнателно се стремят да изкоренят религията, за да превърнат човечеството в послушно стадо, в безличен „колектив“.

И тук, и там, и в лекомисленото настроение на човешкото общество, прекалено потопено в земния живот, за да пита за смисъла му; и в явното гонение срещу религията под заплаха попада не чия да е индивидуална вяра, а самата възможност да запазиш това, което досега е било основното в живота на човека, независимо дали той го осъзнава или не. Но за да можем истински да отговорим на отдръпването на съвременния човек от вярата, за да върнем на вярата истинското й място в живота, не са достатъчни философските спорове за това има ли Бог или няма, нито е достатъчно постоянното напомняне за това, че сме смъртни.

Може би повсеместното отдалечаване от вярата и на битово, и на идейно ниво се обяснява преди всичко с това, че радостта престана да е основна тоналност на вярата на самите християни.

Когато излизат от Йерусалим да проповядват Христа, апостолите наричат вярата си Евангелие, т.е. блага или добра, а следователно – радостна вест. Самите те са изпълнени с радост, ликуване и светлина. Именно тази радост – а не доводите и доказателствата – побеждава света и го въвежда в новата вяра. В сгъстяващата се около нас мъгла вероятно никакъв друг отговор няма да въздейства освен нашата радост – светът е уморен до смърт от спорове и доказателства. Векове наред хората спорят и дори проливат кръв, но от разногласията им все няма изход. Няма да победим света в такъв спор чрез доказателства, а ако все пак успеем, то ще е само с онази радост, която ни дава нашата вяра и чиято особеност е в това, че нито хората, нито страданията, нито самата смърт могат да ни я отнемат.

Но тогава, както и преди, остава въпросът: за какво е тази радост, как да я достигнем и как да я живеем? Отговорът отново идва от Евангелието: „И това като рече, показа им ръцете и нозете и ребрата Си. Учениците се зарадваха, като видяха Господа.“ (Ин. 20:20). Радостта на вярата не идва от изявления и доказателства, а от Този, за Когото сърцето ни говори, че Самият Той е Радостта, Самата Светлина, Самата Доброта, Самата Истина, идва от възможността да Го виждаме и опознаваме. И какво е цялата ни вяра, цялата ни Църква с небесната красота на обредите, с нейните икони, с това прозъртане и пробив в небето, ако не чисто виждане на радостта, ако не общуване с радостта, която няма еквивалент на земята? Но ако всичко това не се отнася до тайнственото присъствие на Христос, ако всичко това не е средство да видим, да чуем Неговата любов, тогава то е страшна и безсмислена измама.

Ето, в полутъмната църква започва службата. Да се заслушаме в тихото, грабващо душата пеене. То към какво призовава?

„Дойдете да се поклоним на Царя, нашия Бог. Дойдете да се поклоним и паднем пред Христа Царя, нашия Бог. Дойдете да се поклоним и паднем пред Самия Христос, нашия Цар и Бог“– това е призив да се приближим, да видим Този, Който е тук с нас.

Не да мислим и не да разсъждаваме за Него, а да се приближим и да паднем пред Него. Това е покана за радостна среща. И в отговор на тази среща, на това видение се разнася радостното: „Благославяй, душо моя, Господа“. (Пс. 103:1). Тогава в душата влиза и я изпълва онази радост, за която говорим. Не мътното веселие на света, след което неизменно идва махмурлук и разочарование, не мимолетните радости, след които мракът на живота се сгъстява още по-силно, не забравата, нито утехата, а твърдото, спокойно и радостно знание: „Господ е моя светлина и мое спасение; от кого ще се боя?“ (Пс. 26:1.) Не се страхувайте – казва Христос – „Аз победих света“ (ср Ин. 16:33) и ние Му вярваме. „Да се не смущава сърцето ви“ (Ин. 14:1, 27) – ни казва Той и сърцето ни спира да се смущава. „Радвайте се“ (Мт. 28:9) – повтаря Господ и радостта влиза в сърцата ни и няма сила, която е в състояние да я унищожи.

Автор: Протопрезвитер Александър Шмеман 

Превод: Елена Папучиева

За Ангел Карадаков

Виж още

Храмът „Свети Николай” във Велико Търново се нуждае от спешен ремонт

Една от емблемите на Велико Търново – храмът „Свети Николай” построен през 1836 г. от майстор Колю Фичето се нуждае ...