Начало / Uncategorized / Бог и смъртта – беседа на отец Тома Хопко

Бог и смъртта – беседа на отец Тома Хопко

Може ли да убиеш зародиш, вече оформен в майчината утроба, защото решаваш, че той не заслужава да живее? Можеш ли да отнемеш собствения си живот? Можеш ли да помогнеш на някого да отнеме живота си? И когато човек умре, какво казваш? Как разбираш смъртта? Тя трагедия ли е или е естествено събитие? Как се отнасяме към тези въпроси?

В този текст, който е свален от аудио беседа протопрезвитер Тома Хопко говори за същността на вярата в Бога, цитирайки вярванията на древната християнска Църква за света, обществото, природата, пола, човечеството, и всичко останало, което се свежда до нейното виждане за Бога и смъртта.

Преминахме през периода на Великия пост и следващите според нашата Църковна традиция петдесет дни след Пасха. Отпразнувахме деня на всички светии и слагаме края на Петдесетница, богослужебния цикъл на Пасха и следпасхалния период. Завръщаме се отново към това, което обикновено наричаме „нормалното“ време: летните месеци, когато започваме богослуженията след Петдесетница.

През усилните и тази година Велик пост и Страстната седмица; Пасха и дните до Петдесетница, достигнах до нещо, което искам да споделя със слушателите на Радио „Древна Вяра“ днес, просто да изложа разсъжденията си пред вас. Мисля, че споменах, че синът ни характеризира тези записи като “размисли от потока на съзнанието”. Е, днес искам да предложа някои размисли от потока на съзнанието за Бога и за смъртта, т.к. преживяваме тези реалности и изповядваме нашето разбиране за тях в едната свята съборна и апостолска Църква съгласно Писанията, богослуженията и отците на Църквата и иконите, и цялото наследство на нашата Православна християнска вяра.

Бих искал отново да обобщя всичко това и после да го съпоставя с нашето общество днес в Съединените Щати и Канада, разбира се, в частност в САЩ, където живея, но и като цяло в Северна Америка, дори бихме могли да добавим и Западна Европа и Австралия в нашия разговор днес. Защото, мисълта, до която достигнах тази година по-силно от всякога – и това очевидно е нещо, което всеки православен християнин знае и има в съзнанието си, в ума си, но понякога наистина те удря в сърцето, или – както се казва – те свива под лъжичката, чувстваш удар. Това, което искам да споделя с вас в няколко минути е колко коренно различни, абсолютно диаметрално противоположни едно на друго са ученията на Писанието и службите, тайнствата, светиите – най-просто казано, Православното християнство, разбира се Източноправославното Християнство, Православната Църква – и обществата в Западния свят, в които продължаваме да живеем, по въпросите за Бога и за смъртта.

Порази ме това, че Писанията и службите, и светците на нашата Църква, и всичко, през което сме преминали и ще продължаваме да преминаваме до свършека на света като православни християни е в основата си и в същността си – и в някакъв смисъл дори може да се каже – изключително и само за Бога. За Бога е, за единия, истински, вечносъществуващ Бог; за единствения, който е Бог, който свръх-съществува, но е реален; Всемогъщият Бог. Всичко в човешкия живот, направено по образа и подобието Божие, в крайна сметка се отнася до Бог. То е от Бога и към Бога; с Бога и в Бога, достига кулминацията и пълнота си в Бога. Всичко е в Бога, във Всемогъщия Бог.

Всичко води до това: какво е Бог, как е Бог, дори бихме могли да кажем – защо е Бог; защо съществува Бог, на когото се молим и на когото се покланяме в нашата Православна християнска църква и вероизповедание за поклонението с дух и истина, за Светата Литургия. Вече имам повече от 50 предавания на тази тема, и съм стигнал само до разказа за Трисветата песен, пеенето на „Свeтий Боже“ на Литургията на Словото. Така че имаме дa извървим дълъг път по тази тема.

Тук Божието Слово е централната тема, и всяка литургична служба в Православната църква, която започва с пеенето на Великата ектения (молитва) – основен изказ на всичко, което ни вълнува, за което се молим и ще се молим на Светата Литургия. Тя е нещо като обобщение на всяка молитва и всяко поклонение, които се съдържат в Светата Литургия.

Великата ектения завършва (и в Светата Литургия, и във Вечернята и в Утренята, когато и да служим), със следния възглас (ekphonesis): „Защото на Тебе подобава всяка слава, чест и поклонение, на Отца и Сина и Светия Дух сега и всякога и вовеки веков. Амин.“

По време на Светата Литургия се произнася една молитва, която повечето хора не чуват, защото свещеникът я произнася тихо, докато дяконът изрича Великата ектения. В някои църкви тя се чете на висок глас, а също и в манастирите, защото за никъде не бързаме – монахините са там всеки ден. Тази молитва наистина им помага, ако те чуват всяка дума от нея. Молитвата е следната: „Господи Боже наш, Който имаш власт несравнима и слава непостижима, милост неизмерима и човеколюбие неизразимо, Сам, Владико, по Твоето добросърдечие, погледни на нас и на този свят храм и прояви към нас и към онези, които се молят с нас, Твоите богати милости и Твоите щедрости. Защото на Тебе, Отца и Сина и Светия Дух, подобава всяка слава, чест и поклонение сега и винаги, и во веки веков. Амин“.

Тук искам да подчертая, че покланяйки се, ние твърдим, че поклонението подобава на Бога, че ние по същността си сме покланящи се същества, защото сме Божие творение. Ако има Бог, както изповядва Православната християнска вяра, то това е единият Бог и Отец, с божествения Си Син и Слово и въплътен Образ на цялото човечество, Господ Иисус Христос, Месията на Израил, Спасителят на света, Този, заради Когото, чрез Когото, за Когото, в Когото, към Когото всичко е сътворено, Който дойде в този свят роден от Дева, стана истинско човешко същество, изстрада човешкия живот, пое нашите недъзи, изцели нашите болести, умря с нашата смърт, пое нашите проклятия, понесе нашето падение, за да го измие и очисти и изтрие с кръвта Си на Кръста, прощавайки греховете ни, прославя се и е възкресен от мъртвите от Своя Бог Отец и сяда отдясно на Бога, което означава в присъствието на Бога, на същия трон с Бога (Отца), дава ни спасение, издига нашата човешка същност със Себе си в безграничността на Божественото и ни изпраща Пресветия Дух, та да можем чрез Него и с Него да живеем в общение с единия Бог и Отец, единствения истински Бог, Когото Православното християнство идентифицира като Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Яковов, Бог на дванадесетте Израилеви колена, на Мойсей, Иисус Навин и Халев, на Анна, Самуил и Давид и на всички пророци.

Същият този Бог, Богът, чието Слово се въплъти като Иисус Христос и чийто Дух е Светият Дух. Който е в и върху човека Христос, Който Го посочва като Помазаник, като Месия, и Който ни е изпратен от Хрисос, след като Той Се прослави от Бог Отец и Се Възнесе, така че ние да може да се обожим, по благодат; та да станем Какъвто е Христос по природа, т.е. истински хора, а по благодат божествени, да имаме същата връзка, каквато има Христос с Бог Отец. Това е нашето изповедание, нашата вяра. Бог е същността на всичко и следователно Бог и нашата връзка с Него, откровението на Бог към нас на тази Земя.

Това е постигнато в Христос и в частност, когато Той е разпнат и казва, “Свърши се“. Изпълнено е, всичко е извършено. Той възкръсва от мъртвите за вечен живот. Сега Той е познат в Дух и слава и вече не мислим за Него като за човек, който е ходил по земята преди няколко хиляди години и ни е дал учението Си, а после се твърди, че е възкресен от мъртвите. Той е жив и е при Бога, и с нас чрез Пресветия Дух. В това е същността – Бог, какво е Той и как действа и в какво вярваме ние, каква е връзката ни с Него.

Обичам да казвам, казвал съм го и преди – Писанията, Библията не са разказ, не са религиозен опит на хора някъде по земята, а са за Бог, Който ни се открива. Както казват Светите Отци, а също и много учени, включително и иудейски мислители като Мартин Бубер и Джошуа Хешел, Карл Щерн, който разбира се прие християнството – те казват, че Библията е Божията версия за нас, Божието виждане за творението, за човечеството, за съществуването, за растенията, животните, птиците; Божието разбиране и откровение за това какво означава за творението да бъде творение, и по-конкретно за нас, човешките същества, сътворени от Бога.

Това е Божието виждане за нас, а не нашето виждане за Бога. Не е летопис за хора, търсещи Бога. На Земята има голямо множество писани истории за хора, които търсят Бога. Или по-общо казано, хора, които търсят истината, ако изобщо някой вярва, че има обективна истина, която може да се открие, на която човек да се покори, да се възрадва, да боготвори —истина и красота, живот и доброта. Не всеки вярва в това.

Всъщност в света в наше време повечето хора вярват, че всички тези неща са такива, каквито ние искаме да бъдат, че са резултат от нашата субективност; че в нищо няма изобщо никаква обективност и че човешките същества през цялото време сами решават каква е реалността. Някои твърдят, че вярват в Бога или различни богове; някои не вярват в никакви богове, но пък вярват в някаква неизменна човешка съдба, като например будистите. Има и обикновени атеисти, които просто не вярват в Бога и смятат, че вярата е неврологично състояние, невроза, от която трябва да се отървем. Както смята Маркс – вярата е нещо, което човешката раса ще израсте, но това не се случва. Случва се обратното – марксизмът се опорочава и загива, а ние все още вярваме в Бога, поне някои от нас.

Но Кой е този Бог? Какво представлява Той и какво прави? Ако вярваш в Бога, то Той като Бога на мюсюлманите ли е; или е такъв, какъвто го разбират философите? Този въпрос е на живот и смърт, съществен въпрос за реалността. Впечатляващото при Православната църква е, че в основата й е Бог. В основата на Писанията е Бог. В основата на поклонението и Литургията е Бог. Литургията не е сама за себе си, а за Бог. Светостта на живота на светците не е самоцел, а е за Бог, преди всичко за Бог и следователно – за светостта.

Това е делото на действения Бог – в нас и с нас, спрямо нас, за нашето спасение, за да бъдем избавени от глупостта и невежеството, от мрака, измамата и заблудата, от робството и плена на собствените ни умове и от хватката на някакви социални водачи, които решават всичко вместо нас, пробутват ни собствените си заблуди, било то в сферата на християнството, юдаизма или исляма, или секуларни заблуди или някакви други. За Православните християни в основата на всичко е истинският Бог и Неговата същност.

Днес в Северна Америка и разбира се в Западния свят единствената тема, която не можеш да обсъждаш с никого, е Бог. И причината, която се изтъква, е: ако си разумен и морален човек, би трябвало да си наясно, че вярата е резултат на личната субективност и убеждения и не бива да налагаме нашите такива на никого, дори на атеисти. Ако техният избор е да са такива, ние трябва да го потвърдим, не просто да го приемем, а да кажем, “Да, това е твое право! Можеш да си представяш реалността по този начин и той не е нито по-добър, нито по-лош от нашия. Ние ходим на църква и пеем древните еврейски псалми, четем Писанията, които са на няколко хиляди години, кадим с тамян, рисуваме икони, които почитаме, целуваме и носим в литийни шествия, свещениците ни носят особени литургични одежди, с което обявяват Царството Божие, донесено в света от Господ Иисус Христос и в което се надяваме да влезем в края на нашия век, и утвърждаваме, че на земята Христос е образ на идещото Царство; това е свещенодействащо мистично присъствие на Божието Царство на земята, докато Господ Иисус Христос, Царят на това царство се върне в края на времената”.

Нашето общество казва: “Ако искаш да правиш нещо – давай, прави си го, но не го налагай на другите. Не казвай, че от всички истини, това е истината и че твоето виждане е истински правилното разбиране и виждане за Бога. Не го казвай. Пази си го за себе си и ако другите искат да са атеисти или искат да вярват в Бога по друг начин, или имат друго определение за Бога, така да бъде. Трябва да приемем всеки един вариант без да считаме някой за по-добър от друг. Казано философски причината дори би могла да е, че в нашето време никой не знае нищо по този въпрос и че в духовната сфера всичко е субективно. Т.е. хората избират какво да си представят и в какво да вярват”.

И така, ако сте добър американски гражданин, трябва да възприемете и потвърдите следното: всичко, което е добро, правилно, истинно и красиво за някои хора, е също толкова правилно, добро, истинно и красиво, колкото и това, в което вие вярвате. Няма спор или пререкания за това кое е правилно и кое е грешно. Изключение прави случаят, в който някои хора започнат да твърдят, че тяхното виждане е вярно и искат да го проповядват на другите – тогава те вече стават опасни хора. Ето я причината : ако такива хора получат власт, майко мила, каква ще я свършат! Но обратната страна на това е също толкова вярна, защото все някаква власт винаги ще има.

Та значи може да има власт, която да не вярва в Бога изобщо или да вярва в плурализма и в приемането на всичко и че по тези теми спор не може да има. Остава ти само да ги приемеш всичките, да ги утвърдиш и да кажеш: “Всички сме добри хора, всички сме свестни, всички искаме да си помагаме, всички искаме да споделяме благата и богатствата на този свят” и други подобни, но нашето разбиране за всичко това в крайна сметка зависи от самите нас. По този въпрос не бива да има не просто борба и враждебност, но дори спор не трябва да възниква. Как можеш да обсъждаш нещо, което е изцяло субективно? Как да стане? Не го прави, то ще ти донесе само проблеми, ще доведе до печал и войни и други подобни неща. Ето това ни казва нашето общество днес.

Казват ни: “Трябва да си морален човек, а моралният човек е този, който утвърждава, че няма обективна истина за всички, на която да се покланяме и която да боготворим”. С други думи не можеш да кажеш: „Защото на Тебе, Господи, подобава всяка слава, чест и поклонение, на Отца и Сина и Светия Дух сега и всякога и вовеки веков”. Не можеш да кажеш, че нещо подобава на някого, освен ако субективно не мислиш, че е така. Но ако другите не мислят по същия начин, те не само трябва да бъдат толерирани, а трябва да бъдат утвърдени като хора със същата ценност и стойност, правота и приемливост, както и тези, които мислят и правят като теб.

Да вземем например въпроса за гей браковете. Класическата християнска традиция би била следната: не е в съгласие с учението на Бога двама души от един и същи пол да встъпват в брак и такъв брак да е идентичен и със същата тежест и стойност като бракът между мъж и жена. Не можем съзнателно да изречем това. Ние, християните, трябва да сме готови да кажем, че за нас това е неприемливо и, ако хората ни намразят по тази причина или ни сметнат за опасни, или нещо подобно, така да бъде, ще се смирим с това отношение към нас. Но в същото време, независимо че не приемаме брака между хора от един и същи пол, все пак трябва да обичаме тези хора, дори да умрем за тях.

Господ Иисус ни каза: „Обичайте враговете си, добро правете на ония, които ви мразят, благославяйте ония, които ви проклинат, и молете се за ония, които ви пакостят“ (Лука 6:27-28). А ние знаем колко често самите християни не постъпват така. Често християните са несправедливи, необичащи, враждебни към тези, които не са християни. Имало е свещени войни дори между самите християни. Това е голям провал за християнството, и нищо чудно, че в наши дни никой здравомислещ човек, който не е бил възпитан в християнството, не желае да има нищо общо с него, защото то се възприема като разрушително присъствие сред човешкия род и в живота на земята.

Но трябва да сме честни и да признаем, че това не е поведение само на християните или религиозните хора, а също и на атеистите. Погледнете периода на комунизма, вижте бившия Съветски съюз. Както казва Солженицин – 70 милиона мъртви тела за 70 години. Вземете Хитлер и нацизма. Това в никакъв случай не е християнство, то е нещо като нео-езичество – наречете го както искате, но не и християнство. Когато погледнем историята, виждаме и трябва да изтъкнем, че във всяка епоха и във всяко поколение още от времето на Авраам, а не просто от времето на Иисус, има хора, които обичат Бога с цялото си сърце, душа, ум и сила, вярват в Бога, Който им Се е открил в частност и окончателно в Лицето на Иисус Христос, хора, които следват и живеят по Евангелието…

На първо място всички, които по някакъв начин са свързани с Иисус, нямат съгласие помежду си още от самото начало за това Кой е Той и какво е сторил. Някои казват, че Той е само божествено същество, което се явява в човешки образ, никога не е станал човек, и не е бил разпънат на Кръста. Такова е учението на Гностиците, а също и на Исляма, на мюсюлманите. Коранът казва, че Иисус е велик пророк, роден от дева, но никога не е умрял, защото Божият пророк не може да бъде унижаван и убит – избегнал е кръста и не е божествен.

Други казват: „Той е само човек, няма божествена, а само човешка същност“. И така – едните казват, че е само божествен, не и човек, а другите, че е само човек, не и божествен. От самото начало съществуват всякакви борби и противоречия, които често водят до кръвопролитие. И това не е практика само при древните християни, но и при католици и православни и т.н. Тиндъл бе изгорен на кръста, а тялото на Уиклиф беше изровено и изгорено. Известно е, че протестантите проявяват насилие за вярата си в свещените си войни. Такива неща има и при индусите и будистите и навсякъде по света. Просто вижте вечерните новини.

Във всяко поколение истински светите, праведните, добродетелни хора са малко и често са обект на преследвания. В някои случаи още по време на живота им на земята те не са били разбирани. Въпросът е наистина много сложен, но смятам, че Православието учи, че всеки, който гладува и жадува за истински правдивото, истински красивото, истински доброто, който иска истинската любов и истинския живот, той в крайна сметка вече е открил Бога и с Христовата кръв и с Неговата победа над злото, по Божията милост ще влезе в Божието Царство и ще живее завинаги с Бога и с всички останали хора, които искат доброто, истинското и красивото. Християните вярват, че в края на времената, това ще се изпълни, ще ни се даде в Господа Иисуса Христа и в Светата Троица, в Единия Бог и Отец на Иисуса Христа, Сина Божи и в Божия Дух. Това в крайна сметка е същността на Бога.

Интересно е, че отците на Църквата, като например Григорий Назиански Богослов, който ясно казва в произведението си „Богословски слова“: „Спорете и философствайте колкото си искате за сегашното време и за бъдещия век, за живота и смъртта, за това как всичко се случва, за ангелите и демоните, и за каквото и да било, но стигне ли се до Бога, трябва да има едно сърце, един ум, едно твърдение за това Кой е Бог и това трябва да бъде засвидетелствано“. Разбира се той твърди, че истинският Бог, Който трябва да бъде засвидетелстван е Бог Отец на нашия Господ и Спасител Иисус Христос, който е Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Иаковов, Бог на Мойсей, Онзи Бог, Когото целият свят жадува, както Църквата казва в деня на Св. Андрей – “Намерихме Оногова, Когото целият свят очаква, единствената надежда за човечеството” – в крайна сметка го намерихме наистина в Лицето на Иисус Христос, проявен в лицето на Христа, което е лицето на Бога за нас, сега и в бъдещия век, чрез Пресветия Дух.

Това е важното, това е същественото, то е в основата на всичко. За Православните християни от тук започва всичко. Ако ходиш на църква и четеш Божието слово, и пееш, и празнуваш тайнствата, това се празнува, това се проповядва, и се учи и се защитава винаги. Ето я есенцията: Ако има Бог и ти не Го познаваш, Какъвто е в действителност, за теб все още не е започнал вечният живот.

Може да си на пътя към Него, може да си в Него, без да го осъзнаваш, но както Иисус каза в последната Си молитва към Бог Отец преди Страданията Си, и която четем в Неделята между Възнесение и Петдесетница, последният дускурс от Евангелието от Йоан: „Аз Те прославих на земята, свърших делото, що Ми бе дал да изпълня“ казва Христос, да дам на света вечен живот на онези, които вярват в Мен… „А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа“ (Иоан17:3,4), и Когото прослави след претърпените от него страдания и смърт заради живота на този свят.

Бог е в центъра на всичко, но разбира се, това се отнася не само за секуларните общества, като американското, където цари атеизмът, но и за обществата, които не вярват в Бога или вярват в разни други богове. Едно обаче е сигурно: че древнитe Православни вселенски християни в началото – и дори бих казал протестантите през 16-ти век – смятат, че се опитват да разберат и да се примирят с Бога такъв, Какъвто е. Бог все още е основна тема: как Бог ни спасява, как ни изкупва, как стават Христовото въплъщение, разпятие и възкресение. Разбира се поради причината, че първоначалните протестантски реформатори вярват във въплъщението, те вярват в божествената и човешка природа на Иисус. Те не възприемат разбирането на Латините поради много причини, а Православните не разбират нито Латините, нито Протестантите по този въпрос, но все още съществува съгласието, че има една реалност, на която подобава всяка слава, чест и поклонение, и това поне за Православните до ден днешен е същността на вярата.

За Православните християни единственият съществен и важен въпрос е Бог, но виждаме, че в нашето (американското) общество този факт е напълно пренебрегнат като незначителен. Не подлежи на обсъждане или оспорване. Всеки твърди това, което иска да твърди – теистично, деистично, атеистично, нетеистично – както на всеки му харесва. И ти трябва да приемеш и да се съгласиш с всичко, стига само да сме добри, морални хора. Но при все това пак е спорен въпросът – кое е добро и морално. Защото някой ще каже, че ако не подкрепяш брака между хора от един и същи пол, ти си неморален; неетичен; ти си зъл човек. Трябва да се съгласиш, да го подкрепиш. И тогава, разбира се, ще има други, които ще кажат: “Не мога съзнателно да го направя, защото не вярвам, че е добро, правилно и истинско”. Онези, които сторят това, може да намерят Божията благодат, да намерят любов и накрая, по Божията милост, може да намерят спасение в идещото Царство. А дотогава, трябва просто да кажем, че не смятаме това за добро нещо и не приемаме, че това е Божият замисъл. После вече можем да философстваме – от къде произлиза това.

В Православната християнска традиция, отговорът би бил: всички тези неща дойдоха заради греха; не само заради греха на една двойка, не заради отхапването на ябълката в райската градина или нещо подобно, а защото когато на земята има човешки същества, има и поквара и извращение. Виждаме, стрелба покрай целта, виждаме зло. Разбира се иудейско-християнската традиция би заявила, че така е било от началото и Бог е знаел, че така ще се случи. Първото, което се случва в Писанието, след като мъжът и жената решават да следват свой собствен път, да се опитват да са богове без Бога, да осмислят всичко без Бога – е, че раждат двама братя, единият от които убива другия. Братоубийството е първият акт на митологичната история, на предисторията на християнството. Но във всеки случай, го има във всички времена.

Тук убеждението или заключението е, че ви предлагам да помислим за Бога. Има ли Бог или няма? Ако има Бог, то как е Бог, кой е Бог, защо е Бог? Как действа Бог? Нека направим това, като се надявам да разгледаме всяка възможност, да представим всяко твърдение, а не просто да кажем: “Трябва да имаме търпимост към всички останали, защото никой не е по-добър или по-лош”. Не! Ще насърчим истински диалог за това: кое е правилно и кое не е без да се убиваме или злословим едни други. Ще съм първият, който ще каже, че християните през вековете имат страшна вина за това.

Крайно време е да се покаем за това, без просто да се откажем от убежденията си и без да казваме: “Ние искаме това, но то е приемливо и за вас, така че, нека се прегърнем и да се обичаме и да си живеем в общия ни свят”. Това би довело до другата тема, която искам да повдигна – смъртта. Защото онова нещо, което цялото човечество споделя като общо за всички, независимо от културата, цвета, расата или сексуалната ориентация, дали са азиатци или африканци, или със смесена кръв – онова сигурно и общо за всички ни е, че сме смъртни, зависими сме от смъртта, всички ще умрем в даден момент и трябва да се примирим с това.

Учението на Писанията, Библейското учение, класическото иудейско-християнско учение и, разбира се, учението на древната християнска вяра е, че смъртта е в сърцето на материята. Всъщност по отношение на смъртта нищо няма особено значение, защото в нашето време се твърди, че човечеството процъфтява. Вярваме в Бога в името на разцвета на човечеството; а не заради Царството на бъдещия век и то не такова, в което един разпънат на кръст евреин седи на трон и съди целия свят, че Той е Вечният и Божествен Син на Бога, роден от Отца преди всички векове, и роден от дева Мария на земята. Не, такова нещо не ни трябва, но може пък да се замислим – как възприемаме смъртта или безсмъртието.

Онова, което е очевидно в американския ни начин на живот и дори в християнската ни църква е, че вече не съществува страх от смъртта. Вече няма особена загриженост относно смъртта и когато някой умре, с малки изключения би трябвало животът му да бива почетен, независимо от това какво е мислел, как е действал, какво е направил или как е живял. Сега в Америка имаме такива погребения: на футболен мач, на голф игрище, на автомото състезание, та дори и в християнски храм, и от свещеника се очаква да се изправи и да каже: “Чарли живя на земята и бе добър човек, а сега завинаги ще играе голф на небесата” и полагат стиковете му за голф в ковчега, когато го спускат в земята… или нещо от този род.

Или изобщо не се изправяме лице в лице със смъртта, или я отричаме, или я празнуваме като преход в един по-свят и по-добър живот, независимо от това как е живял човек и как е постъпвал приживе. В нашето съвремие има примери за това. Два от най-ярките такива са две жени, които приживе се познаваха, които бяха донякъде приятелки и в определена степен се уважаваха взаимно. Те починаха с разлика от една седмица – това са Принцесата на Англия Даяна, Лейди Ди, и Майка Тереза от Калкута.

Да си припомним погребението на Лейди Ди. Там нямаше нито една дума за грях, зло, смърт, поквара или извращение. Имаше само почит към живота й като на най-прекрасния човек, който никога не е извършил нищо лошо. Тя стои в редиците на емблематични хора като Джаки Кенеди и други, на които бихме искали да приличаме. Когато тя почина, придойдоха вълни от любов и цветя, умиление и сълзи и всички в САЩ будуваха в онази нощ, за да гледат погребението й, а Елтън Джон написва и изпява песен. Тук няма Христос, няма кръст, няма вина, няма срам, няма нужда от опрощаване на грехове, няма възкресение – но го има заявлението, че каквото и да се случи с нея, то ще е добро, трябва да твърдим, че все някак душата продължава напред, без значение как ще го изразим или обясним, как ще го изфабрикуваме или измислим.
Но ако си спомним погребението на Майка Тереза, то си е класическо християнско погребение. Имаше молитва за опрощаване на всичките й грехове. Изумително! Ето жена, която почти всеки християнин смята за свята и която е преживяла божествен мрак през целия си съзнателен живот. Господ й се явява и я е призовава към служение, а след това по някаква причина Се скрива от нея до края на живота й, но тя Му остава вярна. Мисля, че това представлява обожението – да обичаш, независимо, че чувстваш отсъствието на Бога.

Това направи Иисус на кръста. Претърпя това, че беше изоставен от Бога, както са изоставени грешниците, заради нас и заради нашето спасение и по този начин успя да победи и унищожи смъртта, да възкреси мъртвите и да ни даде вечен живот, но продължи да обича дори когато човешката Му природа бе изоставена. Ще посоча като пример и Мироносиците, които обичаха Иисус дори тогава, когато смятаха, че Той вече нищо не може да им даде. Отидоха на гроба Му очаквайки да намерят разлагащ се труп. Но намериха празен гроб и от тук тръгна християнството, християнската вяра – от празния гроб, а не от учението на Иисус.

Св. Ап. Павел дори не е чувал земното учение на Иисус. Той не цитира Иисусови думи нито веднъж в четиринайсетте послания, които се смятат за написани от него в Новия завет. Но той има убеждението за Бог и за Христос, и Светия Дух. Първите християни също го имат и се кръщават в името на Отца и Сина, и Светия Дух. И до ден днешен това е нашето кръщение в и с Христос – умираме и възкръсваме с Него, за да живеем в Божия Дух с Него във вечния живот.

Евангелието повествува, че този, който вярва в Него, няма да умре, но ще има живот вечен, ако наистина е с Него. И тези, които искрено желаят онова, което е добро, истинско и красиво, и страдат за него, ще бъдат също с Христос, макар и да бъдат много изненадани от това в края на времената. Св. Григорий Богослов говори за кръщение на желанието, за кръщение с огън . “Желание” означава, че желаеш и се стремиш към онова, което е истинско, правдиво и вечно, и при свършека на времената, ще разбереш какво е това – Христос разпънат и прославен. Или кръщение с огън, при което наистина страдаш за своя ближен, даваш живота си за другия и няма по-голяма любов от тази. Има хора, които действително правят това. Съвестните огнеборци и полицаи наистина защитават невинни хора от злосторници и това ще продължи докато Господ дойде в славата Си.

Така че в крайна сметка сме изправени пред темата за смъртта като основна и като нещо, което е общо за всички ни. Отново подчертавам: в съвременния секуларизиран свят не се говори за това, освен до някаква степен като за утвърждаване на един вид продължаващия живот или просто за да се каже, че няма такова нещо, което слага край на живота. Някои казват: „Приемам смъртта, защото се опитвам да живея пълноценен щастлив живот на земята, бях сексуално удовлетворен, изживях любов по човешки, изиграх роля, промених чужд живот, служих в конгреса или другаде, разчетох кода на генома или нещо друго, но след това просто умирам като куче и повече не съществувам“. Други ще кажат: „Не, продължаваш да съществуваш, ще се прераждаш на земята докато стигнеш Нирвана и не бъдеш погълнат от Едното“, или нещо от този род. Има различни начини на възприемане на смъртта.

Но това, което искам да споделя с вас е древната християнска вяра за Бога и за смъртта. Това са два ключови момента. Начините, по които ги възприемаме са дълбоко свързани помежду си. Казваме, че човек, който не гладува и не жадува доброто, истинското, правилното и красивото, а просто живее за себе си, за собствената си власт или позиция, или за да влезе в списание Пийпъл, или да счупи някой рекорд по плуване или баскетбол, или нещо друго – такъв човек още не е живял, той просто оцелява. Той няма живот в себе си, духовно мъртъв е.

Но има биологична, физическа смърт, която някои хора възприемат като приятел. Когато не желаеш повече да страдаш, когато си стар и си осъществил живота си, повече не можеш да свириш на пиано или да правиш секс – тогава можеш да извикаш някого да ти помогне да се самоубиеш, правиш го и всички казват: “Какъв добър човек беше Джо, дори накрая сам отне живота си, та да не бъде в тежест на другите”, или нещо подобно. Някои хора може наистина да имат такова разбиране. Но това изобщо не е гледната точка на древните християни. Всъщност древнохристиянското виждане е, че Всемогъщият Бог ни разкрива Себе Си в смъртта на един евреин.

За древните християни Христовият кръст не е скриване на Бога , а разкриване на Бога. Там в последна сметка виждаме Бог Такъв, Какъвто е, в Лицето на Неговия Син. Там окончателно разбираме, че писания Закон, Псалмите и Пророците с всичката им жестокост и кръв и лудост, са все пак истина, че Бог Иехова, Адонаи Елохим, Господ Бог на иврит, Бог Авраамов, Исааков, Яковов, Мойсеев, че този Бог е милостив, великодушен, безкрайно бавен на гняв, дълготърпелив, многомилостив и състрадателен, напълно истинен и изцяло верен. И този Бог е Авва-Отец на Иисус Христос, Който притежава същите тези качества в тяхната цялост защото Самият Той е Бог от Бога. Той е божествен със същата божественост, а след това става човек, роден от Богородица Мария, Божията Майка, и става като нас по своята човешка природа.

Но смъртта е в центъра на историята. Ако вземем четирите Евангелия, буквално половината от съдържанието им е за страданията и смъртта на Христос. Единственото нещо, което отличава Православното вселенско християнство от всички останали версии на християнството както в ранните векове, така и през различните епохи, е Кръстът. Да вземем например гностическите евангелия: никое от тях не се концентрира върху Кръста. Той дори отсъства от тях. В тях Богът на Авраам, Исаак, Яков дори не е истинският. За гностиците богът на Иисус е друг бог и те смятат, че постигат съвършенство чрез гностическо посвещение и познание. Докато при класическото Православно вселенско християнство, при древната вяра, не става дума за познание, а за любов. Всеки може да обича. И всеки може да обича Бог с целия си ум, душа, сърце и сила, да обичат ближния си, включително най-върлия си враг като себе си. Вярващите хора са убедени, че трябва да постъпват така, защото това иска Бог от тях. Затова не убиват никого, но когато други убиват тях, те казват: “Отче, прости им; те не знаят какво правят”.

Трябва да се примирим със смъртта и вярвам, че примиряването с Бога такъв, Какъвто е, изисква да се примирим и със смъртта и с начина, по който нашето общество се отнася към нея. Нали знаете известната фраза на папа Йоан-Павел II, че имаме култура на смъртта. Ние всъщност утвърждаваме смъртта. Вижте телевизионните предавания; погледнете сблъсъците, насилието, убийствата. И после се чудим защо дете като Адам Ланза взема пистолета на майка си и застрелва други деца. Хайде вече да се събудим! Съвсем не става дума за образование в предучилищна възраст, нито за даване на равна възможност на всички в класа, как всички са специални и всякакви подобни безсмислици. Това е лудост и просто е една заблуда.

Животът в света е обвързан със страдание и с любовта, която е страдание. Колкото по-голяма е любовта, толкова по-голямо е познанието и обратно – колкото по-голямо е познанието, толкова по-голяма е любовта, а от там и по-голямо е страданието. На това учи християнската вяра. Думите, които цитирах току-що, са на св. Силуан Атонски от нашето време. Той е починал на Света Гора (Атон) година преди аз да се родя. Е, смъртта е в основата, и трябва да се примирим с нея, особено тези, които редовно ходят на църква и празнуват светата Евхаристия – основата на нашето поклонение е помненето на смъртта. „Вземете, яжте – това е Моето тяло, което за вас се преломява. Пийте от нея всички – това е Моята кръв, която за вас се пролива и за живот на целия свят”.Това е разпятието. Чрез Кръста дойде радост за целия свят.

Казваме тази молитва в неделната Утриня; както и в светата Литургия: „Като видяхме Христовото Възкресение, нека се поклоним на светия Господ Иисус, Който едничък е безгрешен. На Твоя Кръст се покланяме, Христе, и Твоето свето Възкресение възпяваме и славим. Защото Ти си наш Бог, освен Тебе другиго не знаем, и с Твоето име се именуваме. Дойдете, всички верни, да се поклоним на светото Христово Възкресение, защото, ето – чрез Кръста дойде радост за целия свят. Всякога благославяйки Господа, нека възпяваме Неговото Възкресение, защото Той, като претърпя разпятие, със смърт смъртта разруши“.

И така, Бог и смъртта вървят заедно и нашето отношение към тях определя целия ни живот. Ще завърша размислите си с покана към вас да се размислите: за класическото древно Християнско учение, което вече много християни не изповядват, и дори за Иудейско-християнското учение. То е за истинния Бог, за темата за смъртта и за общото между тях. Съвременното общество, тъй нареченото християнско общество, не изтъква пред нас тези теми като такива, с които трябва да се примирим. Те не стоят на дневен ред. С изключение на случаите, в които няма как да ги избегнем. Например: Може ли да убиеш зародиш, вече оформен в майчината утроба, защото решаваш, че той не заслужава да живее? Можеш ли да отнемеш собствения си живот? Можеш ли да помогнеш на някого да отнеме живота си? И когато човек умре, какво казваш? Как разбираш смъртта? Тя трагедия ли е или е естествено събитие? Как се отнасяме към тези въпроси? Смятам, че точно тук древната Православна вселенска християнска вяра и Старият завет се разделят с нашите съвременни Западноевропейски, Канадски, Американски и Австралийски така наречени култури и общества. Те имат диаметрално противоположни разбирания по тези две основни теми на битието. Трябва да се изправим лице в лице с тази истина колкото и болезнено и трудно да е това.

Християните, разбира се членовете на Православната църква, свидетелстват своето убеждение, че истинният Бог е Отецът на Иисус; божественост, Божество в три лица – Отец, Син и Свети Дух, Който ни е създал за живот, а ние трябва да изберем живота, както се казва в Мойсеевия закон, а не смъртта. Трябва да вярваме, че има Бог, Който обича лично нас, на Когото дължим цялата слава, чест и поклонение, и в Когото, чрез Когото и за Когото е сътворен животът. Трябва да вярваме в това с цената на всичко, да обичаме дори смъртните си врагове като самите себе си, за да донесем до тях Божията любов.

Автор: протопрезвитер Тома Хопко

Превод: Елена Папучиева

За Ангел Карадаков

Виж още

Отслужени бяха молебен и водосвет по повод 24 май в София

Негово Високопреосвещенство Врачанският митрополит Григорий, Наместник-предсетадел на Св. Синод отслужи тържествен молебен по повод 24 ...