Начало / Uncategorized / Вярата разпознава образа на Христос във всички и във всичко

Вярата разпознава образа на Христос във всички и във всичко

Четиридесет дни след Пасха християните празнуват и винаги са празнували Възнесение Господне. За възнасянето на Христос на небетo разказва Евангелието от Лука.

След като описва явяването на възкръсналия Господ на учениците Му, евангелист Лука пише:

„И ги изведе вън до Витания и, като дигна ръцете Си, благослови ги. И, както ги благославяше, отдели се от тях и се възнасяше на небето. Те Му се поклониха и се върнаха в Иерусалим с голяма радост. И бяха винаги в храма, като славеха и благославяха Бога.“ (Лк.24:50–53).

Както виждаме, евангелският разказ е изключително кратък и ясен. Именно затова сигурно нищо друго в християнството, с изключение на самото Възкресение, не е предизвиквало толкова съмнения, толкова насмешки и „развенчаване“, колкото фактът че Христос, след възкресението Си от мъртвите Се възнася на небето. Далеч преди времето на войнстващия атеизъм и борбата с религията в наши дни човешкият разум е изкушаван от евангелските думи относно Възнесение. Какво е това небе и къде е Христос сега, ако е възлязъл там във възкръсналото Си тяло? Как вярата отговаря на този въпрос и дали изобщо може да отговори?

Но преди това трябва да разрешим един друг много важен въпрос: кое с какво се проверява – вярата с разум или разумът с вяра? Вярващият нe се съмнява, че нашият немощен и ограничен от трите измерения и подчинен на трите закона на логиката ум трябва да се проверява именно с вяра. Но невярващият, който живее единствено по разум, никак няма да повярва, дори да му се обясни, какво значение влагат вярващите в думата „Възнесение“. Това е така, защото му липсва онзи вътрешен орган, който може да възприеме подобно понятие. Можем безспирно да обясняваме на сляпороден човек, какво е светлина и какво са цветове, но той не може и няма да придобие непосредственото познание нито за светлината, нито за цветовете сами по себе си. А дали това не означава, че вярата чисто и просто се отказва от разума, сякаш казва:

„Ако разумът е неспособен да разбере нещо, толкова по-зле за него, вярвай сляпо и не разсъждавай!“

Не! Там е работата, че заради опита на вярата разумът сякаш се разширява и задълбочава, и точно затова става способен да разбере всичко, което е невъзможно да се разбере извън светлината на вярата. Вярващият не живее в разединени светове на вярата и на разума, а в единен свят, в който разумът е пронизан от вяра и вярата се възприема като висша разумност, като неподправен отговор на всички окончателни въпроси и недоумения на разума.

„Възнесъл си се в слава, Христе, Боже наш, зарадвал учениците…“ (Тропар на Възнесение Господне), – така се пее в основното песнопение на този празник, а в друго: „Като изпълни определеното за нас и като съедини земното с небесното, възнесе се в слава, Христе Боже наш, без никак да се отлъчваш, но като пребъдваш неотстъпно, викаш на тези, които Те обичат: Аз съм с вас и никой не може да е против вас“ (Кондак на Възнесение Господне). Чувайки тези думи сякаш веднага се озоваваме в сърцето на радостната тайна: отива Си, но остава в света неотлъчно, възнася Се, но изпълнява обещанието Си: „Аз съм с вас!“ (Мат.28:20). Колко далечни сме от тази плоска логика, съгласно която ако си е тръгнал, вече не е с нас, ако се е възнесъл, вече не е на земята. Следователно целият отговор, цялата радост на тази вяра и на този празник се състоят в нещо несравнимо по-дълбоко, което не може да се изрази с понятията на нашата логика.

Защото тук не става дума за онова небе, което наричат „астрономическо“ и към което независимо колко се издигаш, то все си остава част от нашия свят, от нашия космос. На езика на вярата и на езика на Евангелието небето е самата Божествена реалност, онзи духовен свят, към който можем да се приобщим само чрез възнесение, т.е. извисявайки се духовно и следователно преодолявайки страховитата инерция и притегляне надолу, които не ни позволяват да усетим тази Божествена реалност.

Не, Христос не Си тръгна от света, не ни остави, но яви в света и в нас светлината, радостта и силата на Възнесението, което води човека в онова наистина небесно измерение, заради което човек е сътворен и в което не може да не усеща себе си жалко и зло същество.

„Блажен човек, чиято сила е в Тебе, и чиито пътеки в сърцето са насочени към Тебе“ (Пс.83:6), се казва в древния псалом. В Христос, в Този съвършен и затова Божествен Човек ни е даден образът на пътеките към Бога, пред нас се разтваря небето като победа на любовта и истината, доброто и красотата. И всеки, който е обикнал Христа, знае, че няма раздяла, че Той не е заминал в непознати задоблачни висини, а ни яви и подари небе на земята. Ето защо в Евангелието се казва за учениците, че „се върнаха в Иерусалим с голяма радост“ (Лк 24:52) . На пръв поглед всичко си е каквото е било: и пътят, по който се връщат в града, и самият град, в който влизат, и хората, които срещат. Около нас също всичко на пръв поглед е непроменено.

Но вярата вижда, знае и с радост възприема проблясващата през всичко видимо небесна светлина; вярата разпознава образа на Христос във всички и във всичко.

И озареният от вярата разум все по-явно осъзнава, че целта и предназначението на всеки от нас е единствено възнесението, единствено преодоляването в себе си на всичко низко, че небето, на което Христос се възнесе по тайнствен начин, без да се разделя с нас, е онази последна всепобеждаваща и обясняваща всичко истина за човека.

Автор: Протопрезвитер Александър Шмеман

Превод: Елена Папучиева

Икона: „Възнесение Христово“, икона от Царево, 16 век. Двустранна, на гърба „Богородица Одигитрия“. Дърво, темпера, 98/68 см. Художествена галерия – Бургас

За Ангел Карадаков

Виж още

Спасяващата сила на вярата

Веднъж Христос влизал в гр. Йерихон. Един слепец, който просел пред градските порти, чул шума ...