Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
В дните около Пасха отчетливо се усеща основният парадокс на християнската вяра – обединяването на мъката и радостта, на Кръста и Възкресението. „Защото, ето – чрез Кръста дойде радост за целия свят“ (Из неделната утринна, песен след Евангелието „Като видяхме Христовото Възкресение…“).
С Кръста, чрез Кръста, т.е. през страдание, мъка, смърт. Пасхалната нощ с цялата й радост е предшествана от мрака на Страстната седмица, от мъката на Велики Петък с пронизващия вик от кръста: “Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“ (ср.: Мт.27:46; Пс.21:2). Самото Христово учение през цялото време е пропито от тази двойственост: „В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света.“ (Ин.16:33).
Изключително важно е да почувстваме този парадокс в нашето съвремие – в епохата на борбата срещу религията, в опитите тя да бъде изкоренена от живота и съзнанието на хората. Смятам, че няма да сбъркам, ако кажа, че в своята дълбока същност точно този парадокс на християнската вяра е основната причина за омразата към нея на всички, които не искат Кръста или тесния път на самоотричането и неуморната вътрешна борба. Почти всички съвременни идеологии изваждат борбата за щастие и осмисляне на живота вън от човешката душа, като поставят центъра на тежестта на тази борба върху политически, икономически и други условия на обществото. В тези идеологии човек е винаги обект, а не субект на историческия процес. С други думи: в тях просто се отрича вътрешният живот на човека и решаващото значение на този живот за самата история.
Спорът на тези идеологии с християнството може да бъде показан схематично по следния начин. Християнството казва на човека: „Всичко зависи от теб, от онова вътрешно решение, което единствено ти можеш да вземеш и реализираш. Съдбата на целия свят се определя от твоята вътрешна свобода, чистота и съвършенство“. Значи всичко в този свят е изцяло лично и личността е творец на историческия процес.
Христос не казва нито дума за политическите или за социалните проблеми на Своето време. Призивът Му е изцяло насочен към конкретния човек, към точно тази личност, към теб.
И наред с това не може да се отрече, че в исторически план именно християнството осъществява най-радикалната от всички революции, защото Неговото учение за личността променя отвътре психологията на държавността и обществото, да не говорим за световната култура като цяло.
Антихристиянската идеология от своя страна отрича не само значението на личността в историята, но в крайна сметка и на самата личност. Защото човекът в антихристиянската идеология е продукт на обществото и затова животът му изцяло зависи от обществените условия. Християнството говори чрез устата на св. Серафим Саровски: „Придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спасят“. А антихристиянската идеология възразява: „Няма да се спасиш по друг начин освен чрез промяна на обществените условия“. В християнството промяната, преобразяването на света зависи от личността, а антихристиянската идеология поставя промяната на личността в зависимост от преобразяването на обществото.
Християнството поставя акцент върху личната свобода и отговорност на човека, а антихристиянската идеология напротив – изцяло подчинява човека на колектива, разтваря го без остатък в партията, в държавата, в обществото.
Разбира се този спор е стар – та нали точно той доведе Христос до кръстна смърт. Този спор възниква с нова сила в наши дни. Техническият прогрес и тъй наречените научни завоевания, нуждата от план и всестранна организация сякаш говорят в полза на антихристиянския подход. И наистина, всичко в този свят така надхвърля възможностите на отделния човек, така безнадеждно го предава на властта на колектива! Какво мога аз? Повече от всякога може да ни се стори, че като проповядва предимството на вътрешното над външното, на личността над колектива, християнството тласка своите привърженици към пътя на егоистичното отрицание на света: „Какво общо имам аз със света? Зает съм с безсмъртната си душа!“ А дали е така? Без да се поддаваме на отнесени понятия, можем просто да се огледаме и да се уверим в какъв кървав и безсмислен хаос, в какъв страх и страдание са хвърлени хората от идеологиите, които утвърждават предимството на външното над вътрешното, които винаги и във всичко подчиняват човека на безличния колектив. Дали не е време да се преразгледа конвенционалното твърдение, че християнската вяра, съсредоточавайки вниманието на човека върху душата му, го кара да пренебрегва нуждите на света?
Достоевски бе казал някога, че няма и не може да има любов към човечеството без вяра в безсмъртната душа. (Ср.: „Любовта към човечеството е съвсем немислима, неразбирама и невъзможна без всеобщата вяра в безсмъртието на човешката душа“, Ф.М. Достоевски, из „Дневник на писателя“, декември 1876 /Пълни събрани съчинения в 30 тома, том 24, стр.49./). На пръв поглед това твърдение изглежда спорно, ако не и абсурдно. Какво общо има безсмъртието на душата, ако се стремим към елементарна свобода, справедливост и ситост? Напротив, дали не трябва да забравим за безсмъртието, за да можем по-силно да обикнем смъртния човек на тази земя? Но както твърди Достоевски, ако няма вяра в безсмъртието, всичко завършва с омраза и робия. Ако се замислим, истинността на твърдението на великия писател, а след нея и истинността на християнството, става очевидна от само себе си. Защото, ако у човека няма вечно и неразрушимо начало, което го издига над материята, то какво тогава е любовта в него? Затова рано или късно светът отново ще се обърне – уви, с цената на страшни страдания, кръв и сълзи – към тези обикновени Евангелски слова: „Царството Божие вътре във вас е“ (Лк.17:21). И всеки, който е познал това Царство, който го живее с красотата, светлината и истината му, в крайна сметка прави за света и човечеството повече, отколкото всички носители на абстрактните програми на идещото „щастие“, заради които първо трябва едва ли не всички хора да бъдат лишени от свобода и да бъдат поробени.
Пасхалните празници ни напомнят и свидетелстват за всичко това, защото са изпълнени с жив спомен за Онзи, Който не търсеше нищо освен победа на Царството Божие в човешката душа, и с това Свое учение напълни целия свят.
Автор: Протопрезвитер Александър Шмеман
Превод: Елена Папучиева
