Когато другите ученици казали на Апостол Тома, че са видели възкръсналия си Учител, той не повярвал. „Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам.“ (ср.: Ин.20:25).
Разбира се вече векове наред същите думи повтаря и човечеството. Нима цялата наука и всичкото познание не се основават на това: „виждам, докосвам, вярвам“? Нима всички човешки идеологии и теории не са изградени върху същото? Но сякаш Христос иска от нас не просто невъзможното, но и някак си нещо неправилно: „блажени, които не са видели, и са повярвали.“ (Ин.20:29).
Добре де, как така да не видиш, а да повярваш? И то да повярваш не просто в съществуването на някакво висше духовно същество, в Бога, не само в доброто и справедливостта или човечността – не! Да повярваш във възкресението от мъртвите, в онова нечувано, невместващо в никакви рамки благовестие, с което живее християнството и което оформя цялата му същност: „Христос воскресе!“ От къде да дойде тази вяра? Нима можем да накараме себе си насила да повярваме в нещо? Човек си тръгва с тъга или озлобление от това невъзможно изискване и се връща към своите прости и ясни: да видя, да пипна, да усетя, да повярвам…
Но странното в случая е, че независимо колко ще гледа човек, колко ще проверява и докосва, тази последна истина, която търси, остава все така неуловима и тайнствена. И не само последната истина, а и най-обикновената житейска истина. Ето, човек определя какво е справедливост, но на земята я няма, а вместо нея царуват произвол, насилие, жестокост и лъжа. Ами свободата? Къде е тя? Ето, пред очите ни заради хора, които утвърждаваха, че притежават истинското, всеобхватно „научнообосновано“ щастие – заради тях милиони други хора изгниха в лагерите и всичко това – в името на „щастието“, „справедливостта“ и „свободата“! При това потискащият страх не намалява, а се усилва; омразата в света расте, а не изчезва; мъката в него нараства, а не се разпръсва. Видяха, провериха, докоснаха; всичко пресметнаха, всичко анализираха, създадоха в научните си лаборатории и кабинети възможно най-научната и доказана теория на щастието, но в резултат тя не доведе дори до най-дребното житейско щастие, не даде и най-елементарната, непосредствена и жива радост, а само поиска нови жертви, нови страдания, умножи морето от ненавист, преследване и зло.
От друга страна Пасха след толкова много столетия носи тази радост, това щастие. Ние нито сме видели, нито можем да проверим, нито да докоснем. Но – елате пред храма в пасхалната нощ, вгледайте се в лицата, озарени от играещите пламъчета на свещите, вслушайте се в това очакване, в постепенно, но неотклонимо нарастващата радост. В тъмнината отеква първото „Христос воскресе!“, и тътен от хиляди гласове отговаря „Воистину воскресе!“. Отварят се вратите на храма и бликащата от там светлина се разпалва, разгаря се; засиява радостта, която не може да се изпита никога и никъде, осен там и в този момент. „Ликувай и се весели“ – откъде идват тези думи, откъде е този възглас, това тържествуващо щастие, откъде е тази твърда увереност? Наистина – блажени, които не са видели и са повярвали! Точно тук е и доказателството, и проверката: елате, докоснете се, проверете, усетете и вие, маловерни скептици, слепи водачи на слепите!
Църквата нарича усъмнилия се апостол Тома Неверен, т.е. невярващ. И колко забележително е, че в първата неделя след Пасха Църквата си спомня Тома, напомня и на нас, като я нарича Томина неделя. Припомняме си не само Тома, а и всеки човек и цялото човечество. Боже мой, в каква пустиня от страх, безсмислие и страдание се е оттеглило то, човечеството, при целия си „прогрес“, при цялото си синтетично “щастие“! Стигнахме Луната, завладяхме пространствата, победихме природата … Но май нито един откъс от Светото Писание не изразява така добре състоянието, в което се намира светът, осен следното: „Всички твари заедно стенат и се мъчат … очаквайки избавление“ (ср.: Рим. 8:22–23). Да, точно: стене и се мъчи; и в мъката си мрази; в този мрак се самоунищожава и се крепи не едната си празна и безсмислена гордост: „Ако не видя, няма да повярвам…“.
Но Христос се смилява над Тома, явява му се и казва: „Дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ.“ (ср.: Ин.20:27). Тома пада пред Него и възкликва: „Господ мой и Бог мой!“ (Ин.20:28). Неговата гордост: „не съм като вас, мен не можете да заблудите“, неговата самоувереност, неговото самодоволство умират в него. Вярва, отдава се и в същия миг достига свободата и радостта, онова щастие и познание, заради които първоначално не е вярвал, очаквайки доказателства.
В тези пасхални дни пред нас са изправени два образа: на възкръсналия Христос и на невярващия Тома. От единия струят и се изливат върху ни радост и щастие, а от другия – объркване и недоверие. Кого ще изберем, към кого ще тръгнем, на кого от двамата ще повярваме? От единия през цялата човешка история към нас е устремен несекващият лъч на пасхалната светлина и радост, а от другия – мрачното и мъчително неверие и съмнение. Всъщност вече можем и да проверим, и да докоснем, и да видим, защото тази радост е сред нас, тук и сега и наред с нея – мъчението. Какво ще изберем, кое ще пожелаем? Може би все още не е късно да възкликнем – при това не само с глас, но и с цялото си същество – както някога апостол Тома, най-сетне осъзнал и прогледнал: „Господ мой и Бог мой!?“ И да се поклоним, както прави той по думите на Евангелието.
Автор: протопрезвитер Александър Шмеман
Превод: Елена Папучиева