Начало / Uncategorized / В отблясъка на Лазарова събота и Цветница

В отблясъка на Лазарова събота и Цветница

Преди мъката и траурния мрак на Страстната седмица ни предстоят два светли празника, които по нищо не приличат на останалите празнични дни: Лазарова събота и неделя на Цветница. Ще се опитаме възможно най-просто и кратко да обясним тяхната светлина.

В Евангелието от Йоан се казва: „Беше болен някой си Лазар, от Витания, от градеца на Мария и сестра й Марта… Сестрите проводиха да Му кажат: Господи, ето оня, когото обичаш, е болен!“ (Ин. 11:1, 3). При тези думи веднага усещаме, как нещо много различно докосва душите ни и сякаш предварително знаем, че това, което следва, превъзхожда по значимост всичко останало. Но да продължим с разказа. „А Иисус обичаше Марта, и сестра й, и Лазаря.“ (11:5). Той пристига във Витания и вече знае, че Лазар е мъртъв от четири дни и вече е погребан. „Марта“, продължава евангелистът, „като чу, че иде Иисус, посрещна Го“ (11:20) с думите: „Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми. Но и сега зная, че, каквото и да поискаш от Бога, ще Ти даде Бог. Иисус й рече: брат ти ще възкръсне. Марта Му каза: зная, че ще възкръсне при възкресението, в последния ден. Иисус й рече: Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре во веки. Вярваш ли това? Тя Му дума: да, Господи, аз вярвам, че Ти си Христос, Син Божий, Който иде на света.“ (11:21–27).

След това Го посреща и Мария. „Иисус, като я видя да плаче, и дошлите с нея иудеи да плачат, разтъжи се духом, смути се и рече: де сте го положили? Казват Му: Господи, дойди и виж. Иисус се просълзи.“ (11:33–35). „А Иисус, пак тъгувайки в Себе Си, дохожда при гроба; това беше пещера, и камък стоеше отгоре й. Иисус казва: дигнете камъка. Сестрата на умрелия, Марта, Му казва: Господи, мирише вече; защото е от четири дена… Тогава дигнаха камъка от пещерата, дето лежеше умрелият. А Иисус <…> извика с висок глас: Лазаре, излез вън! И излезе умрелият с повити ръце и нозе в погребални повивки…“ (11:38–39, 41, 43–44).

Това е изумителен разказ. Изумителен е, защото в него виждаме Христос просълзен, скръбен и развълнуван духом. Смисълът на това събитие, което Църквата винаги припомня в навечерието на Цветница и предстоящата Страстна седмица, се състои в това, че именно тук, във Витания, при гроба на Лазар и в присъствие на плачещите му сестри и приятели се случва срещата на Христос със смъртта. Тази среща приключва със собствената Му смърт и разрушаването й в светлата Пасхалната утрин. „Иисус се просълзи.“ Но ако ние вярваме, както вярва и знае Самият Христос, че в Него е възкресението и животът, че Той има силата и властта в следващия момент да възкреси мъртвец, лежащ в гроба от четири дни, тогава защо са тези сълзи, какво разкрива този най-кратък но значим стих от Евангелието?

За какво плаче Христос? Светлият празник на Лазарова събота ни дава отговор на този въпрос. Плачът на Христос е плач на Твореца над разрушеното творение, плач на Любовта над живота, който Я е предал. В Свещеното писание се казва: „Бог не е създал смъртта“ (ср.: Прем. 1:13). А как тогава точно тя, смъртта, се е възцарила в света и еднолично властва и тържествува в него? Защо точно този, когото Бог е създал за живот, като го е дарил със Своя образ на неизказана слава и красота, се е подчинил на смъртта? Ето, вземат него, Божия приятел, и го погребват в скала под камък и той „вече смърди“ и живите се страхуват от него, макар и да знаят, че на всички тях без изключение също предстои слизане в царството на разложението и мрака.

„Иисус се просълзи.“ Плаче Любовта. И точно защото скърби и плаче, Тя предизвиква смъртта като Свой последен враг. Там, във Витания, при гроба на Неговия приятел, идва Христовият час, за който Той се терзае („и колко Ми е мъка, докато се свърши това!“ ср: Лк. 12:50), часът на последната борба, на финалната  среща на светлината с мрака, властващ в този свят, превръщайки го в царство на смъртта. И затова, предизвиквайки смъртта, показвайки силата на Божествената любов, Христос за първи път по време на Своето земно служение, приема това, което винаги е отхвърлял – титлата Цар. Господ тържествено влиза в Йерусалим, след предварителна подготовка – изпраща учениците Си да Му донесат младо осле. И ето, тълпата Го посреща с палмови клонки и в целия град отеква гръмкото и подобаващо на цар древно приветствие: „осана, благословен Идещият в име Господне!“ (ср.: Мк.: 11:9–10)

Не можем да забравим, че Христос, макар и само за няколко часа, бе цар на нашата земя, в нашата епоха. И всяка година, когато вдигаме ръце със скромните си върбови клонки след вечернята срещу празника Вход Господен в Йерусалим, ние всъщност даваме клетва за вярност на единствения Цар на този свят, на смирения Цар на любовта. Отново и отново свидетелстваме, че влизайки в Светия град, Той ни дари Своето Царство, което владее над живота и смъртта, над небето и земята. Разбираме, че всичко, което предстои след Царствения Му вход – самотното Му изправяне на съд пред Пилат, умирането на кръста, слизането в смъртта – е продължение на Неговото възцаряване, на разрушаването на злото и смъртта. И всичко това се случва, за да могат жените, отишли на гроба Му, да чуят: „Радвайте се!“ (Мт. 28:9).

Ето защо навлизаме в Страстната седмица минавайки през Лазаровата събота и Цветница – празникът на признаването на Христос за Цар. Това Царство ни е дадено тук и сега, призвани сме да му бъдем верни, защото „смъртта биде погълната с победа“. (1Кор. 15:54).

Автор: протопрезвитер Александър Шмеман                                                          

Превод: Елена Папучиева

За Ангел Карадаков

Виж още

Отслужени бяха молебен и водосвет по повод 24 май в София

Негово Високопреосвещенство Врачанският митрополит Григорий, Наместник-предсетадел на Св. Синод отслужи тържествен молебен по повод 24 ...