Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
В началото на 40-те години на ХХ в. Българската православна църква е изправена пред сериозно предизвикателство – т. нар. Еврейски въпрос. Позицията, която заема църковната институция като цяло и отделни нейни висши представители в дилемата: в защита на българските евреи или срещу тях, е едно от най-ярките доказателства за положителната роля, която църквата играе в българското общество.
При формирането и отстояването на тази позиция тя надхвърля своето призвание да бъде духовна крепост и водач на паството, т.е. на православното християнско население в България. Духовенството изхожда от общочовешките ценности, които не разделят хората по етнически и религиозен признак. Хуманизмът и справедливостта са поставени над тесните интереси. И не на последно място тяхната позиция съответства напълно с типичната за българите толерантност към другите. Прочее, еврейската общност в Царство България има своите корени и се е доказала като интегрирана и лоялна част от българското общество. Архиереите съзнават, че политическият процес, войната и свързаните с тях събития имат временен характер и последиците от антиеврейските действия ще имат крайно негативно отражение върху държавата и обществото.
С публикуването, в средата на м. октомври 1940 г., на проектозакона за защита на нацията (ЗЗН), правителството заявява открито своята антиеврейска политика. Документът третира евреите като опасни врагове на българската нация и дори заплаха за нейното съществуване. В резултат гражданите от еврейски произход са поставени в неравностойно положение спрямо останалите български поданици. В следващата година законът е обнародван (23.01.1941 г.) и е приет правилник за неговото приложение, както и още няколко нормативни акта, свързани с него. По-нататъшната политика спрямо тях се определя от правителството, чрез специално създадената от него структура: Комисарство по еврейските въпроси, което през 1942 г. прокарва в Народното събрание закон. Според него всички правителствени актове, касаещи еврейския въпрос имат законодателна тежест.
На практика, законодателните промени лишават тази част от българското население от конституционно гарантираните права, а чрез експроприация на имуществата е отстранена от стопанския живот на страната. Израз на откритата антиеврейска политика са и проявите по места на организирани, или поне несанкционирани репресии спрямо представители на еврейската общност и цели групи от нея. Всичко това провокира загриженост сред българските църковни среди и висшето ръководно тяло на БПЦ. Неговата позиция е заявявана нееднократно още преди ЗЗН да стане факт и църквата е сред първите, които открито лансират и мотивират своето неодобрение. По същото време, когато законът върви на първо четене в Народното събрание, Св. Синод провежда заседания, които се провеждат в периода 12 и 19 ноември 1940 г. в Синодалната палата в София. Присъстват всички митрополити: Софийски Стефан, Доростоло-Червенски Михаил, Врачански Паисий, Великотърновски Софроний, Варненско-Преславски Йосиф, Пловдивски Кирил, Ловчански Филарет, Сливенски Евлогий и Неврокопски Борис. Водещ на заседанието е наместник-председателят – Видинският митрополит Неофит. В дневния ред е включено и разглеждане на две молби: от централната консистория на евреите в България и от представители на покръстените евреи. И двете се отнасят до внесения в Народното събрание законопроект. В дебатите участват всички присъстващи архиереи. Най-силно дискутиран е въпросът за отношението към евреите, отдавна преминали в християнството и особено към тези, които са подали заявления за кръщение, след като става известно правителственото намерение. Обсъжда се доколко е искрено това желание и доколко е превантивна мярка, целяща единствено избягване на бъдещите репресии. Повечето от изказванията се обединяват около правото на всеки съзнателно да направи своя избор. Общата позиция се съдържа и в думите на Търновския митрополит Софроний: „За нас като архиереи на Българската църква, не бива да има съмнение, че трябва да се ръководим от основните принципи на Христовото учение за братството на всички човеци, които имат един общ Отец, Бог“. В същия дух е изказването и на Пловдивския митрополит Кирил: „Въпросът за отношението ни към евреите е ясен. Ние сме християни и като архиереи на св. Българска църква не можем да не стоим на почвата на св. Евангелие и Христовото учение за равноценност на всички човеци пред Господа, без оглед на произход, раса и култура. Следователно, трябва да се застъпим за евреите, първо за християните, а също така и за нехристияните“. Неврокопският митрополит Борис допълва“ „Държавата, ако иска да пази нацията, трябва не да напада и ограничава едно малцинство в страната, а да вземе мерки да бъде предпазен народа от всички чужди влияния. Във всеки случай, да направим каквото е възможно, за да не се събуди омраза сред нашия народ“. Изработено е Официално становище на Св. Синод и е отразено в протокол № 13 от 15 ноември с.г.: “Българската православна църква, която провежда сред нашия народ спасителната истина и заповед на нашия Спасител, че всички сме синове на един небесен Баща, не може да не обърне внимание на отговорните фактори, че тоя законопроект и в някои от останалите си постановления против евреите-израилтяни съдържа някои разпоредби, които не ще могат да се смятат за справедливи и полезни за защита на нацията. Ако някъде съществува опасност за нацията, мероприятията срещу тези опасности следва да засягат деяния, а не народностни и верски групи, и по тоя начин да се създава навред впечатление, че законопроектът има за цел специално третиране на едно народностно малцинство в България. Всеки човек и всеки народ трябва да пазят своето право и да се предпазват от опасности, но в тоя оправдан стремеж не бива да се допускат неправди и насилия против другите”. На базата на дискусиите и официалното становище Св. Синод подготвя и внася в Народното събрание писмо – изложение, което обаче е оставено без отговор.
След тази първа стъпка от страна на висшата църковна власт срещу антиеврейската кампания, в течение на следващите години до края на войната, Църквата като цяло и отделни нейни представители многократно отстояват посочената позиция.
Обнародването на закона и приемането на правилник за приложението му в началото на 1941 г. представят пред синода на Българската църква нов казус. Редица текстове поставят препятствия пред сключването и узаконяването на бракове между християни и лица от еврейски произход. Това е в категорично противоречие с Екзархийския устав, който не предвижда ограничения от подобен характер. Духовенството е изправено пред дилемата: да спазва ЗЗН, т.е. да отказва благославянето на такива бракове и по този начин да нарушава собствения си устав или да се съобразява с устава, като не издига препятствия от етнически характер, но с това да извършва закононарушения. Казусът с противоречащите си нормативни документи е разгледан на заседание на висшето управително тяло на БПЦ на 3 април 1941 г. Всички архиереи са категорични, че съответните текстове от закона водят до промяна на Екзархийския устав, което не би следвало да се извършва от властта без да се иска становище и одобрение от Църквата. Това е действие, срещу което трябва да се реагира. Но част от митрополитите изразяват мнение, че моментът е деликатен и трябва да се търси благоприятно време и условия за разрешаване на конфликта по най-безболезнен и за двете страни начин. Стига се обаче до обединение около изказаното от Врачанския митрополит Паисий: „Можем ли ние, може ли Църквата, да възприемем расисткия принцип при явното становище на Св. Писание и Христовото учение?…. пред Бога, пред Църквата, пред Божията благодат всички човеци имат еднакво достойнство и в никой случай не бива да се съгласим да отстъпваме от такова едно положение на нашата вяра. Не можем да откажем да извършим тайнства, каквото тайнство е и бракът, на лица от еврейски произход. Ако се съгласим да отстъпим в това отношение, утре могат да излязат други постановления, които да ни подканят да отстъпим от други основни положения на Христовата вяра“. В края на заседанието Синодът взима решение формулираната позиция да бъде представена пред министъра на Външните работи и изповеданията за да се извършат необходимите поправки в закона.
През следващата 1942 г. антиеврейската политика е все по ярко и конкретно изразена. Безспорно тя е вдъхновена и съгласувана с настъпилата и наложена от фашистка Германия промяна към „окончателното решаване на еврейския въпрос в Европа“. Това, според нацистите, може да стане като евреите от всички съюзени и окупирани територии бъдат унищожени. България, като съюзна държава, следва да изпълни и това свое задължение. Продължава приемането на нови ограничителни и репресивни мерки и през лятото на същата година (29 август 1942 г.) се стига до своеобразен апогей. Комисарството по еврейските въпроси започва изпълнението на задачата за подготовка на депортиране. Реакцията на Св. Синод срещу очертаващата се тенденция е своевременна. На 15 септември с.г. се провежда заседание на Намаления състав, тема на което е писмото на Софийския митрополит. „Като констатира тежкото бедствено положение, в което Закона за защита на нацията и новите извънредни разпоредби на Правителството поставят християните от еврейски произход, моли Св. Синод до вземе под закрила тия бедстващи християни и да помоли Правителството да се смекчат строгите мерки по отношение на тях“. Месец по-късно наместник-председателят Видински митрополит Неофит изпраща писмо до Министър-председателя и министър на външните работи и изповеданията, в което излага отново позицията на синода по антиеврейското законодателство и неговото прилагане.
Въпреки острата реакция от страна не само на Църквата, но и на редица обществени организации, както и на отделни авторитетни личности, правителството продължава прилагането на плана за подготовка на депортацията. В началото на 1943 г. е подписан българо-германски документ, предвиждащ поетапното изселване на евреите. Първите групи са от софийската еврейска общност, които трябва да бъдат интернирани в провинцията. Дори и този акт е неприемлив за несъгласните с тази политика, понеже в него те виждат стъпка към изселването им извън страната. Техните протести не остават безрезултатни. След като действията им стигат и до Народното събрание, под натиска на преобладаващата част от депутатите, крайните мерки са отменени. До тази отмяна се стига трудно и единствено поради всеобхватността и категоричността на протестното движение. Тук своята заслуга има и Българската православна църква, която от самото начало антиеврейската политика заема принципна позиция против. И ако на по-ранен етап възразява срещу мерките засягащи предимно онези от евреите, които са приели или се готвят да приемат св. Кръщение, когато въпросът опира до физическо унищожение, това деление престава да съществува. Архиереите се обявяват и чрез действия показват, че стоят на висотата на своето служение и не могат да допуснат да се реализира антихуманния и крайно несправедлив план. Най-ярък е примерът на Пловдивския митрополит Кирил, който сам разказва пред Св. Синод за събитията в Пловдив, при които той е главно действащо лице и причина да се осуети депортирането на пловдивските евреи: „Бяха арестувани на 9 срещу 10 март (1943 г. б.м.) в 3 часа през нощта около 1500-1600 души от град Пловдив. Прибрани бяха в едно от училищата и трябваше да бъдат изпратени в Полша, както това беше станало с евреите от новоосвободените земи и Беломорието. За станалото на мен ми съобщиха на сутринта. Не бях ориентиран точно какво става и предполагах, че в цялата страна те са изловени в тази нощ. Чакаше се специален влак на гарата, за да ги откара. Възмущението сред гражданството беше голямо. Нямах какво да сторя друго, освен да действам съгласно решенията и напътствията на Св. Синод и внушенията на моята съвест. Изпратих телеграма на Негово Величество Царя, в което го молех в Божие име да има милост към тези нещастници. След това поисках да говоря с Директора на полицията, който в тоя ден беше в Пловдив, но не успях да вляза във връзка с него. Потърсих Областния началник, но ми казаха, че и той отсъства. Тогава повиках неговия помощник и го замолих в съвсем конкретна форма да съобщи на Правителството, че аз, който до сега съм бил винаги лоялен към Правителството, си запазвам по тоя въпрос свободата на действие, така, както ми диктува съвестта на архиерей. После дойдоха при мен и представители на покръстените от еврейски произход. Утеших ги и им казах, че ако се видят застрашени, давам им убежище в моя дом. Нека най-после да ги вземат от моя дом. Имах в тоя случай примера на древните християни, които не само пазеха своите, но събираха средства помежду си, за да откупуват от робство християни от друга народност. В последствие разбрах, че се е получило към обед нареждане да бъдат освободени, посрещнато с радост от арестуваните“. Освен с протеста, митрополитът е готов да препречи пътя на локомотива, ако въпреки всичко се вземе решението депортацията да бъде осъществена. Подобни действия извършва и Софийският митрополит Стефан и в по-малка степен и други български архиереи.
Еволюирането на позицията на Българската църква от застъпничество за християнизираните евреи към защита на цялата им общност е изразена и в Изложението на пълния състав на Св. Синод до Министър-председателя и министър на външните работи и изповеданията. В него се отбелязва расисткия характер на законодателството и че то няма да изиграе възлаганата му роля да предпази и заздрави българската нация, а точно обратното. В изложението се казва: „Многократно вече св. ни Църква – от създаването на закона до днес – моли писмено почитаемото Ви правителство да се смекчат ограничителните действия на закона против християните от еврейски произход и евреите в страната въобще“.
Интересна е позицията на Св. Синод, изразена в някои изказвания: „Евреите са пръснати по света, Бог ги е турил в разсеяние, за да могат по такъв начин може би по-лесно да станат членове на Църквата… Сега гонението се предприема, защото българският народ уж бил в расова опасност. Намираме, че Църквата трябва да издигне глас в защита и да се застъпи, не само поради изпълнение на християнски дълг, но и по народностни съображения. Да се застъпим Правителството да не допуска по никой начин да бъдат изселвани в чужда държава български поданици. Така да изпълним своя дълг преди всичко към евреите, приети вече в лоното на св. ни Църква, а после и към непокръстените, които могат да бъдат обект на българската църковна мисия”.
Св. Синод по предложение на Врачанския митрополит Паисий решава “да се напише в тоя смисъл (на изказванията на синодалните членове б.м.) изложение, което да се приподпише от всички архиереи и да се връчи на министър-председателя”. В делегацията, която трябва да връчи изложението, влизат Софийският митрополит Стефан и Неврокопският Борис и Търновският Софроний. В изложението се казва: “Гласът на св. ни Църква не бе чут и ние виждаме сега, след почти две години от създаване на закона за защита на нацията, че опасенията ни се сбъдват: – законът за защита на нацията, вместо да отговори на голямото си назначение да предпази от зловредни и разединяващи въздействия нашия народ и да обедини в духовно и морално единство неговите здрави творчески духовни и стопански сили, се обърна в едно средство за утеснение и преследване на еврейското малцинство в страната”.
Освен посредством изложението, управителното тяло на БПЦ се стреми да повлияе и чрез среща на членовете на Намаления състав на Св. Синод с цар Борис ІІІ и с министър-председателя Б. Филов. Тя е проведена на 15 април 1943 г. в двореца “Враня”. Желанието на църковната власт да обсъди на най-високо равнище правителствената политика по еврейския въпрос и да изкаже своето становище, значително предхожда свикването на срещата. Поради постоянна заетост и отсъствие от столицата, монархът дълго време отлага нейното провеждане. По тази причина Синодът изпраща частно писмо до царя, в което го запознава с предмета на искания разговор. В отговор на писмото Борис ІІІ насрочва посочената среща между висшите представители на държавата и църковната власт. След като държавният глава изтъква мотивите, поради които одобрява антиеврейските мерки, думата е предоставена на синодалните архиереи. В стегнато изложение те запознават царя с позицията на БПЦ по въпроса: “Църквата, чрез своята висша йерархия, т. е. чрез своята върховна управа, е длъжна да ходатайствува и да измоли върховната държавна власт да нареди: първо, при прилагане на Закона за защита на нацията, досежно евреите изобщо да се постъпва справедливо и човечно – една добродетел, която от векове е присъща на народната ни душа; и второ, покръстените и приютените вече в лоното на светата ни родна православна Църква евреи и смесените българо-еврейски семейства да имат, наравно с православните български семейства, пълната държавна закрила, като покръстените бъдат освободени да носят знака на еврейската вяра и от плащане данък на еврейската синагога”.
Въпреки реакцията на българската общественост и Църквата, репресиите не престават. Някои от преследваните, за да избегнат следващи притеснения, пристъпват към християнско кръщение. Това дава основание на властите да не признават кръщелните свидетелства на покръстените в последните месеци евреи, за което министърът на Външните работи и изповеданията, чрез директора на вероизповедния отдел уведомява софийския митрополит. Въпросът е от изключителна важност за Св. Синод, понеже пред него косвено се поставя искането да се преустанови кръщаването на евреи, без да се има предвид, че някои желаят искрено да се кръстят. Синодът, като изхожда от мисията на Църквата, дава единствения възможен отговор: “Св. Българска Църква не може да не приеме в своето лоно ония от евреите, които са били катехизирани и огласени по установения ред и желаят да се кръстят”. Архиереите стоят на твърдата позиция, “че на една наредба, която би искала да възпрепятствува тоя ред, Църквата няма да се подчини, защото тя не може да се откаже от повелята на Спасителя да наставлява и кръщава идващите с вяра при Него”.
Преследването на еврейството в държавите съюзници на фашистка Германия или попаднали под нейна окупация е едно от безспорно най-тежките престъпления на нацизма. България, която в периода на Втората световна война (до септември 1944 г.) е част от този блок е изправена пред опасността да сподели тежката отговорност на антиеврейската политика. Въпреки законодателните актове, които е принудена да предприеме, както и редица действия за тяхното реализиране, до крайната мярка – депортиране на тази част от населението, с цел неговото физическо унищожаване, не се достига. Причина за това е мощната вълна на несъгласие и недоволство сред обществеността и отговорните политически фактори. Своят принос за запазване единството на нацията и доброто име на държавата дава и Българската православна църква.
Използвани източници и литература:
Централен държавен архив
Фонд 176к – Министерство на външните работи и изповеданията
Фонд 246к – Българска екзархия
Фонд 791к – Св. Синод на БПЦ
Архив на Великотърновската митрополия (необработен)
Архив на църковно-историческия и архивен институт
Протоколи и писма от екзархийския период
Държавен архив – Велико Търново
Фонд 74 к – Великотърновска митрополия
Периодичен печат
Църковен вестник (1901-1945 г.)
Бар-Зоар, М. Извън хватката на Хитлер. Героичното спасяване на българските евреи. 1999.
Гласове в защита на гражданското общество. Протоколи на Светия Синод на Българската православна църква по еврейския въпрос (1940-1944). Съст. Албена Танева, Ваня Гезенко, С., 2002.
Елдъров, Св. Духовната мобилизация на Българската православна църква (1939-1944). – В: Религия и църква в Блгария, 1999.
Малев, Л. Митрополит Софроний Търновски. 2006.
