Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Наскоро на българския пазар излезе новата книга на писателката Теодора Димова – „Не ви познавам“, която е продължение на романа от 2019 г. „Поразените“.
В „новия роман една от внучките на главните героини в „Поразените“ – Александра, ще трябва да се изправи пред видоизменения кървав терор, който деветосептемврийските събития от миналото са завещали на цялото българско общество. Пандемията от COVID-19, войната в Украйна, политическата криза в България – всички актуални събития от близките години се оглеждат в изобличаващото огледало на „Не ви познавам“.
По повод новия роман, както и за съвременната българска литература, както и изпитанията, пред които се изправяме ежедневно, разговаряме с писателката Теодора Димова.
– Госпожо Димова, първо Ви благодаря за съгласието си да поговорим за новата Ви книга, а и въобще за литературата у нас. Но първо, наскоро представихте романа „Не ви познавам”, който е своеобразно продължение на романа от 2019 г. „Поразените”. Как се решихте да продължите историята и отново да върнете читателя към онова, да го наречем, повече от мракобесно време?
– Аз също ви благодаря за поканата да говорим във вашия сайт, който с интерес чета. Когато завърших „Поразените” през 2019- та, изобщо не знаех, че ще напиша няколко години по-късно негово продължение.
Писах този роман трудно и мъчително, защото тематиката му е тежка, неимоверно тежка, колкото повече се приближаваш и се вглеждаш в нея.
Няколко месеца след като той излезе, ние влязохме в карантинните мерки. Пред нас внезапно се спусна нов, непознат катаклизъм. Стояхме по цели дни затворени в стаите си. Това отшелничество е обичайно за писателя, но когато е принудително наложено, е причудливо. Не можех да се откъсна от героите си в „Поразените”, продължавах да ги следя, да мисля за тях. Така образът на Александра – главната героиня в „Не ви познавам” – изпъкна на преден план. Тя е внучка на една от главните героини в „Поразените”. Сега е наша съвременничка. Като всички нас преминава през пандемията, през протестите, през войната в Украйна. Тези три неща се случиха на всеки от нас, ние ги знаем в детайли, затова Александра е събирателен образ на нашия живот от последните няколко години.
– Трудно ли се пише за жертвите на социализма?
– Темата е необятна, безкрайна. Имам огромно чувство за вина, защото нашите поколения не успяха да разкажат на вас, младите поколения, достатъчно ясно и артикулирано за живота през онзи период, за терора, издевателствата, премазването на достойнството, изкривяването на мирогледа, на морала, на чувствителността… Това е истината.
Не успяхме да сложим край на онзи период, да го заклеймим, да го откъснем от себе си, да се разграничим колективно от него.
Неговият манталитет, който аз наричам „деветосептемврийски”, невидимо се просмуква и до ден днешен в нас, незабележимо ни отравя. Ние вървим с тази неимоверна тежест, носим я скришно в себе си, но крачките ни все повече и повече се забавят, някой ден съвсем ще спрем, ще грохнем, ще сме на края на силите си, няма да можем да продължим, ще повторим – по един или друг начин – съдбата на Александра. Болно е да се пише за човешкото страдание, но най-болното в случая е, че и днес много хора са се вкопчили в онова позорно минало. В Германия денацификацията е била проведена успешно и на германското общество му е било казано ясно какво е представлявал нацисткия режим, а у нас партокрацията се трансформира успешно и отрови атмосферата на прехода.
– В писането на тези две книги Вие използвате и документи, случките и историите на хората са реални, а не измислени. В този смисъл успяваме ли като общество днес да проумеем всъщност колко жестокост е нанесена и пред какви трудности са се изправяли хора, които просто не са били съгласни с режима?
– В първите няколко месеца след деветосептемврийския преврат е било тежко за всички, които не са аплодирали комунистическата власт. Но издевателствата и поруганието над свещениците е особено омерзително за християнската ни съвест. Прочетох някои от томовете на монахиня Валентина Друмева, знаете, тя има 15 тома събрани жития и човешки съдби на изчезнали и репресирани духовници през комунистическия режим.
Това са нашите новомъченици. Защо обаче не се канонизират, защо не се говори за тях, е загадка.
Образът на отец Мина в „Поразените” за мен е особено близък и скъп. В нашата литература духовните лица са изобразявани в отрицателен, ироничен, дори саркастичен аспект. В „Поразените” ние виждаме как отец Мина е на ръба да бъде пречупен от своите мъчители, но през молитвата си получава подкрепа, утеха, получава силата да се противопостави на шантажа. Имали сме десетки и десетки такива свещеници и да бъдем благодарни, че монахиня Валентина успя да запази паметта за тях. Очакваме и църквата да го направи.
– Как според Вас можем да се излекуваме от безпаметността си или от това бързо да забравяме и да не си взимаме никакви бележки?
– Аз намирам връзка между пандемията и протестите, между протестите и това, че за пети път сме пред избори в рамките на две години и вероятността от правителство отново е минимална, между пандемията и войната в Украйна, която толкова дълбинно и емоционално ни засегна.
Кризите започнаха да ни връхлитат една след друга, нямаме между тях време да си поемем дъх, да ги изживеем вътрешно и осмислим.
Очевидно колективното ни съзнание и подсъзнание трябва кардинално да се промени с нещо, а ние не желаем и да помислим за промяна. Добре ни е да си живеем в своята безгрешност, и паралелно в своята непоклатима убеденост, че съдбата е несправедлива към нас, а ние сме тъй добри и великодушни.
Катарзисът, който трябваше да дойде с пандемията, не се осъществи.
Прояснението, което трябваше да последва след протестите, се оказа подменено. Солидарността, която трябваше да обземе всички ни по отношение на агресията срещу Украйна, се оказа крехка, податлива на плитката руска пропаганда. За мен това е провал след провал като общност от хора, които говорят един език и живеят на една територия. Този провал не може да се прикрива дълго време, той стои в нас и ни прояжда отвътре. Или трябва да го артикулираме ясно, с прецизна точност, или да продължаваме да го таим в себе си и да се правим, че го няма. Но в такъв случай политическото бавно ще превзема нашите лични територии, бавно ще изсмуква кръвта ни.
– Често изпадаме в ситуация, в която да говорим колко хубаво е било преди 89-та, но забравяме, че всички онези икономически или други „плюсове” са били за сметка на свободата. И ако днес можем да говорим свободно, тогава вероятно биха ни затворили някъде ако се опитаме да споделим истинското си мнение, та кое е по-важно свободата или сигурността? Свободата или икономически просперитет? Свободата или безплатния хляб?
– Ние се оказахме много лесни за манипулиране, много благодатна почва, на която може да се посява всичко, стига да е достатъчно арогантно и кресливо, достатъчно силно гримирано, с достатъчни количества силикон и чалга по себе си. Никой не може да каже до кога ще бъде така. Голяма част от нашето общество се беше нагодила към комунизма, по-късно голяма чест беше срещу комунизма, на следващия етап също голяма част започна да изпитва носталгия по социализма. Това всъщност са едни и същи хора.
Това са същите хора, които очакват и приемат новите спасители, поредните месии.
Тоталитарната държава осигурява сигурност за сметка на свободата, гарантирани доходи за сметка на свободата, безплатен хляб (образно казано) за сметка на свободата. Всъщност нищо не беше и не би могло да бъде безплатно, бяха гарантирани сигурни минимални доходи, здравеопазване, образование, които гарантираха изоставането на обществото и ние помним как западните стоки, стандартът на живот там, свободното пътуване ни изглеждаше като блян. През следващите години пък си въобразихме, че западният стандарт ще дойде при нас автоматично, без усилие от наша страна. Сякаш илюзиите ни са по-силни от нас.
– И накрая на нашия разговор. Какво е посланието ви с тази книга? Ако мога да перифразирам учителите ни по литература – какво сте искала да кажете в това произведение?
– В „Поразените” Никола е арестуван още в първите месеци след деветосептемврийския преврат, пребит е в мазетата на държавната милиция и е осъден на смърт от така наречения „народен” съд заради това, че отказва да симпатизира на комунистите. Последиците от това се усещат от Александра днес, 78 години по-късно, те влияят пряко върху нейния морален избор, определят хода на живота ѝ.
Бях поразена, когато открих тази почти невидима, но неразрушима нишка, по която веднъж стореното зло продължава да възпроизвежда зло.
Всички ние носим от своите родители не само биологични гени, ние сме техни духовни продължители, те живеят чрез нас, нишките не се прекъсват. Затова комунистите, за да скъсат тези нишки, унищожаваха безмилостно цели родове, преследваха до девето коляно.
С Теодора Димова разговаря Ангел Карадаков.
