Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
След неделята, която Църквата нарича Кръстопоклонна, нещо в атмосферата на Великия пост се променя и започва нашето все още бавно, но вече ясно приближаване към Пасха.
„Ето, възлизаме за Йерусалим, и Син Човеческий ще бъде предаден на първосвещениците и книжниците, и ще Го осъдят на смърт и ще Го предадат на езичниците, за да бъде поруган, и бичуван, и разпнат; и на третия ден ще възкръсне.“ (ср.: Мт. 20:18; Мк. 10:33; Лк. 18:31, 33). Всяка година тези Христови думи ни удрят в сърцето и отново ни карат да се замислим над крайния смисъл, над дълбокото съдържание на нашата вяра.
Как стана така, че от векове вярваме в божествения, единствен и решаващ смисъл на това събитие, което няма аналог? Как се случи това, че в онази далечна от нашето време епоха една незабелязана от никого религиозна драма, чиято жертва стана нашият бездомен и беден Учител, влезе завинаги в сърцето и в паметта на човечеството и предизвика нечувано духовно извисяване, което ту се усилва, ту отслабва, но продължава и до днес, независимо от всички промени, революции, войни, „прогрес“ и пр.? Ето въпросите, които възникват всяка година или поне трябва да изникнат в съзнанието ни, когато чуваме думите:
„Ето, възлизаме за Иерусалим“.
И сякаш нещо отново се скъсва в нас и сянката на Кръста и Голгота започва да расте на хоризонта на нашата душа, сянката на предсмъртната самота, на яростната злоба и на светлата прошка. Може би една от най-страшните духовни опасности е навикът. Навикът е това, което не ни позволява да видим важното и същественото. Навикът е като прах в душата, който с дебелия си слой покрива предмета и скрива очертанията му. Свикваме с радостта и с мъката; с важното и с несъщественото. Свикваме и радостта отслабва, мъката се притъпява, важното става несъществено, а несъщественото – важно. Така е с християнството, така е и с разказа за Кръста и за смъртта, за Човека, Който е предаден и разпънат, но за Когото наред с това е казано, че „нищо лошо не е сторил“ (Лк. 23:41).
Всеки път, когато навикът се засилва до такава степен, че просто забравяме в какво вярваме и носим вярата си като стара ежедневна рокля, идва шокът, ударът, разтърсването, и това се случва, за да отвикнем, за да се вгледаме във вярата си, а заедно с това и в себе си, в живота си, в целия свят така, сякаш ги виждаме за първи път.
Такъв шок в живота на всеки християнин е Великият пост, а в живота на цялата Църква това разтърсване е излизането на част от човечеството от нея, въставането против нея от страна на атеизма, обявяването на нейните учения за антинаучни заблуди, суеверия.
Ако Великият пост трябва да свали от нашата вяра плаката на навика, самодоволството, духовния минимализъм, то отсъствието на бившите християни, отричането от Христа на част от човечеството, принуждава онези, които са останали верни – искат или не искат – да се вгледат по-дълбоко в своята вяра и да се замислят, защо нито всеобщото отстъпление, нито „развенчаването“, нито гоненията са в състояние да я разрушат и унищожат.
От тази гледна точка и постът, и гоненията, и отстъпничеството ни, и разкаянието ни в еднаква степен ни изправят лице в лице с Кръста, с Голгота, с разпятието, защото точно тук – и никъде другаде – е сърцевината и цялата уникалност на християнската вяра. „Ето, възлизаме за Иерусалим“…. Шепата ученици, следващи със страх и съмнение своя Учител през полята и хълмовете на Галилея към Йерусалим остават напълно чужди за огромното мнозинство от хора в онова време. Светът и тогава, както и сега, е зает със своята суета, със своите грижи и не му е до Пътника, Който разказва за Божието Царство и Който твърди, че заради това Царство трябва да променим целия си живот. Но когато този особен Учител и учението Му застават на пътя на хората, и препречват „нормалното“ течение на живота им, тези хора просто Го премахват като ненужна пречка.
Но явно не успяват да Го „премахнат“! В ежедневието си волно или неволно се стремим да забравим трудното и мъчително за нас учение за Царството Божие, или като го изхвърляме от живота си, или като реагираме на него по навик, защото навикът не създава пречки. И излиза, че нито можем да свикнем, нито можем да забравим. Ето че отново и отново възлизаме в Йерусалим, за да станем свидетели, очевидци и почти участници в тези събития. Още няколко дни и Христос ще плаче на гроба на приятеля Си, Лазар, и мъката на всяка една раздяла, неизбежната печал на пълното откъсване от човешкия живот, ще плаче с тези сълзи. А после ще чуем онази глъчка, онези викове, които толкова отдавна са се носели по улиците на Йерусалим, когато за един час „цял град се потресе“ (Мт. 21:10) и в него влезе кроткия и милостив Цар, възседнал послушно животно, но пред Чието лице всичката слава, мощ и помпозност на земните власти помръкнаха завинаги.
После ще потънем в печалния мрак и в тишината на Страстната седмица, ще стоим до Кръста заедно с Майката на Разпнатия, ще чуваме подигравките на тълпата, ще виждаме предателството на Пилат, страха на учениците, запечатващото се в паметта ни тържество на злобата, пошлостта, грубостта и предателството.
Как можем да свикнем с всичко това? А от друга страна – как и къде да се скрием от него в името на „индустриалните достижения“ и скока на Луната, заради дребната земна слава и бързо отминаващия земен успех? Остава ни само да стоим под Кръста, пред Гроба през цялата дълга нощ, да чакаме първите слънчеви лъчи, а след това отново и отново да осъзнаваме, че на този Кръст, в тази смърт се роди победата, тържеството на живота, израсна Пасхата и заедно с нея онази радост, която никой и никога няма да ни отнеме.
Автор: прот. Александър Шмеман
Превод: Елена Папучиева
