Начало / Uncategorized / Въздишка за другото

Въздишка за другото

Още няколко дни и отново започва онзи период от годината, който Църквата от древност нарича Велик пост.

Съвременният човек, израснал и възпитан във враждебна и чужда на религията среда и общество, е по-вероятно да не знае, какво е Великият пост. Това словосъчетание категорично нищо не му говори: някаква си древна „попщина“, остатък от нещо, което няма никакво отношение към моя живот с всичките му проблеми.

Да, с този съвременен човек е трудно да намерим общ език. Та нали ако му кажем: „Вярващите започват да се готвят за Великден предварително с четиридесетдневен пост“, той ще изпита искрено неразбиране – какво ли означава това: да се подготвяш, да постиш … За какво?

Защо? Какъв е този Бог, на Когото Му трябва да ядем това, а не онова и защо за тази подготовка храната е толкова важна?

Не знаеш откъде да започнеш, как да обясниш, да предадеш усещането. Един писател има такъв израз: „светла тъга“. Този израз най-точно предава конкретния смисъл на Великия пост. Всички знаем, какво е тъга – тя присъства в живота ни толкова често! Всички сме изпитвали неудовлетвореност, страдания и неуспехи, които животът ни изпраща в изобилие. Но в тях тъгата винаги е „тъмна“, тя е тъга, която възниква от мрака, от неуспеха и болката. Стремим се по-бързо да се отърсим от нея, да се изгубим в шума и глъчката на ежедневието. Така се живее по-лесно – без да се замисляме, да се оставим на течението на живота, като съсредоточаваме цялото си внимание на „сега“ и в краен случай на „утре“. Стига само да се спрем, да се замислим и веднага ни облъхва тази тъга, това безсмислие.

Ако се вгледаме по-внимателно, целият свят изглежда някакво странно съчетание от напрегната суета и мрачна тъга – тъга, в която е обвита цялата истинска поезия, цялата истинска музика. Защо всъщност официалното веселие, бодрост и оптимизъм винаги са резултат от фалш, лъжа и насилие? Защото на самата човешка природа не съответства това разтваряне в суета, защото човек е надарен с тайнствения орган, който винаги се опитва да разпознае зад суетата това, което превишава всяка суета.

И може би най-лесно е Великият пост да се определи като време, което е отделено за освобождаване от тази суета и свързаната с нея „мрачна“ тъга. Без значение е кой, кога и как е установил този пост; важното е, че той отговаря на изконната и вечна потребност: да спреш, да въздъхнеш по-дълбоко, да издигнеш поглед нагоре, да се вгледаш във вечното небе, да преживееш тайнственото присъствие в живота на нещо различно, което винаги чувстваме и за което никога не намираме време. И тогава започваме да чувстваме светлата тъга, и заедно с нея – цялата истина за човешката душа, за което пише Лермонтов:

И пълна с желания, дълго в света
копняла и чезнела тя.
Уви! Не заместили химните звучни
онез земни музики скучни!

О да, всичко това е все още тъга, но вече висока и чиста тъга за живота, разпилян в празнота, изцапан с всевъзможна нечистота, злоба, завист, за изгубената чистота на детството, за красотата, която сме подминали, за доброто, което не сме направили, за истината, която сме предали.

Но защо е постът? Отговорът отново е прост: за да почувстваме всичко това, трябва да станем леки – духовно и физически леки, необходимо е някак да разкъсаме този кошмарно-порочен кръг – ядем, за да живеем и живеем, за да ядем. Та нали храната е не само задоволяване на неизбежна физическа нужда, но и символ на нашата зависимост от тялото и материята, от работата и обществото, от целия свят. Храната също така е робство. Но може би ще успеем да преобразим не само отношението си към храната, като я превърнем от символ на робство и зависимост в символ на живот, свобода и радост. Защото когато човек започва да пости, т.е. да се отнася към храната по-иначе, той постепенно се освобождава не от храната, а от вътрешната психологическа зависимост от нея.

В Евангелието се разказва, как Христос пости четиридесет дни и после чувства глад, огладнява. В този момент пред Него се изправя най-страшното от всички изкушения – да подчини живота Си до самия му край на храната. Но Той казва: „не само с хляб ще живее човек“ (ср.: Мт. 4:4). Христос не казва „хлябът не е нужен, може и без хляб“, а „Не само с хляб“. Нека хлябът стане живот, но животът да не потъне и да не се изгуби в хляба. Ето го смисъла на поста – освобождаване от всяко робуване – на тялото, на храната, на нашите дребни „искам-не искам“. Та нали постът е призив към извисяване, към това, което така чудно е изразено с думите на псалма: „Блажен човек, чиято сила е в Тебе, и чиито пътеки в сърцето са насочени към Тебе“ .

Светлата тъга, освобождаването, извисяването – не можем да отречем, че всичко това липсва в съвременното разбиране за света, в тази идеология, която непрестанно ни натрапват като последен вик на науката и най-правилен път към щастието. Там няма тъга по възвишеното, а напротив – всичко се свежда до низостта, до това, което живее само с единия хляб, т.е. към материята във всичките й проявления: храна, общественост, икономика, социалност. Затова и там няма истинско човешко щастие, което винаги идва отвътре, а не отвън и което е възможно само с помощта на светлата тъга, само чрез освобождаване и извисяване.

„Да започнем светло времето на поста… да очистим душата, да очистим плътта“ – така се пее в Църквата от древност. Но нима не чуваме в това песнопение онова, от което безкрайно се нуждаем точно в нашето време? Нима не различаваме в този призив към светлина и очистване онова, към което без дори да осъзнаваме, се стремим с цялата си душа? Нима то не пробужда в нас онази висока и чиста тъга, в която има неизмеримо повече човешко, отколкото във всички викове за мравешко „щастие“? И ако това все пак се случи с нас, то Великият пост престава да ни се струва древна и далечна от съвремието ни „попщина“. Струва си да се замислим за това, струва си да се вгледаме в неговата дълбина, струва си да се вслушаме в неговия призив.

Автор: прот. Александър Шмеман

Превод: Елена Папучиева

За Ангел Карадаков

Виж още

Ученици от Зверино отново помагат в Черепишкия манастир

Продължава мисията „Направи добро, предай нататък“ на учениците от СУ „ Св. Климент Охридски“ в мездренското село ...