Начало / Uncategorized / Свободният човек и Божията благодат

Свободният човек и Божията благодат

Братя и сестри, на всеки един от нас благодатта е дадена по мярката на дара Христов. Затова е и казано: „като се възкачи на височината, плени плен и даде дарове на човеците“. А „възкачи се“ що означава, ако не това, че Той е и слязъл по-напред в най-долните места на земята?

Слезлият е Същият, Който се и възкачи по-горе от всички небеса, за да изпълни всичко. И Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенствуване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово, докле всинца достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство. (Еф. 4:7-13).

Това гласи Евангелието на съвременен език. Това е един много дълбок текст, деца мои, както и повечето текстове от апостолските деяния и послания, особено тези на Ап. Павел. Понеже често се случва да се оплакваме, че по църквите не се чете на съвременен език, трябва да знаете, че не е достатъчно да четем нещата на новогръцки. Това не е достатъчно, човек трябва да знае и много други неща. Особено трябва да се има предвид, че преводите на съвременен език по никакъв начин не предават значението на текста с прецизността на оригинала. Ще опитаме да обърнем внимание на някои неща от този текст.

Текстът започва с това: Братя и сестри, на всеки един от нас ни е дадена благодатта според мярката на дара Христов. Т.е., всеки човек, всеки един от нас, всеки получава от Бога благодат, но най-вече – всеки християнин (ще обясним защо точно християните). Да си припомним какво казваме в молитвата: Христе, истинска светлина, която просвещава и освещава всеки човек, идващ в света… Христос е истинската светлина, която просвещава и освещава всеки човек, който идва на света. Т.е. на всеки човек са дадени благодат и дарове. Тези неща са важни да ги имаме предвид, най-вече за да проумеем, че сме стойностни и драгоценни пред лицето на Бога. Няма значение дали сме драгоценни или стойностни за човека. Възможно е за някои въобще нищо да не струваме и даже напротив, в тяхно лице за нищо да не ставаме. Може и някои да ни считат за свои врагове, или пък въобще да игнорират нашето съществуване. Обаче пред Бог всеки човек, който и да е, е драгоценен поради много причини. На първо място, защото е образ Божий. Всеки човек е образ Божий, който и да е, където и да е, какъвто и да е. Той е образ Божий, което означава, че това, което е Бог по природа, човек е по благодат. Образ на Бога… как да го обясним по простичък начин, че да го разберем?

Бог е създал един Свой образ. Ако опитваме да се борим и да приличаме на Господ, то, с Неговата благодат, ние също ще се уподобяваме на Бога. Но и не само тогава. Като цяло у човек съществуват елементи, наподобяващи неговия Бог-Отец. Следователно не съществува човек, който да не е образ Божий. Дори човек да не притежава нищо друго, то сам по себе си този факт издига човек пред Бога, но и пред хората, и го превръща в личност драгоцненна и изпълнена със стойност и достойнство. Поради тази причина никога не бива да смятаме себе си за безполезни или да се мислим за отпадъчни материали. Нека считаме себе си за нещо добро. Не говоря по онзи лош, болен или егоистичен начин, а по правилния начин. Това може да помогне особено на онези от нас, които страдаме от страстта на завистта.

Защо се случва така, че да започнем да завиждаме някому?

Да, ясно е, че ни липсва любов, че не сме съвършени и пр., но онова, което ни липсва е и благодарността за всичко онова, което Бог ни е дал. Ех бре, човече, хвани и благодари на Бога за онези неща, които ти е дал! Ще ми отговорите – завиждам, чувствам се ощететен. Благодари за това, което Бог ти е дал! Е, ама какво ми е дал? Пълен съм с болести, проблеми, страсти, грехове. Нищо нямам! Дори нещата да са така, както ги казваш, дори така да е, имаш най-великия Божий дар – това, че си човек! Това, че си Божий образ! Тогава можеш да се и уподобиш на своя Бог-Отец. Някога замислял ли си се над това нещо? Осъзнавал ли си, че Бог ти е дал най-великия си дар! Мислим си, че това идва на второ място, че е нещо второстепенно. Говорим за най-великия дар на Бога! Той и другите неща ще ти ги даде – онези, които са по-маловажни и вероятно по-малоценни. Започнеш ли да благодариш на Бога за всичко, което ти е дал, и най-вече за това, че си Негов образ и Негово чедо, постепенно ще започнеш да уважаваш себе си и ще вкараш живота си в равновесие.

Виждате ли, деца? Много от психологическите, духовните и душевни проблеми са забелязани дори от психолозите, които са нарекли това явление „липса на самочувствие“. Чували ли сте го някога? Казваме липса на самочувствие. Какво означава това? Това, което и чуваме, и разбираме – т.е., това да не оценяваме себе си. Да ви кажа си мисля, че живеем във времена, в които това е един от главните проблеми – ниско самочувствие, ниско мнение за себе си. Защо? Защото човек, дори да има толкова много блага – телесни, материални, умствени, икономически и пр., страда от липса на самочувствие и ниско мнение за себе си. Това създава проблеми; вътрешни проблеми, които в последствие се проявяват външно. Това се случва, понеже хората са изгубили най-сериозната основа, върху която може да се гради, а именно – образа Божий. Образът Божий – най-великото нещо. Да разбере и осъзнае човек напълно това, което ви говоря, няма да е лесно. Това не е нещо, което можем да разберем с нашите човешки и физически сили. Макар и да можем поне малко да го проумеем, колкото силите ни позволяват, се изисква Божията енергия, за да разберем какво е Бог и какво Той е направил за нас. Ако някога сте оставали по манастирите с преспиване, сигурно сте видели как преди служба – вечернята или утренята, към около 3 часа сутринта (точно когато всички сме свежи, свежи), удрят по дървено клепало. Как му се вика на това клепало – талант (на гр. το τάλαντο, бел. на прев.). Защо му викат така? Защото, когато се чука на него, се долавя особен ритъм (ямбически между другото) – то-та-лан-до, то-та-лан-до, то-та-лан-до. Така звучи. Какво означава това? Какво означава талантът? Идва от притчата за талантите, в която Христос говори как на всеки човек Бог е дал по няколко таланта. По време на Римската империя талантите били вид парична единица. Христос ни разказва за някакъв богат човек, който раздал на всички таланти, т.е. – някакви пари, някакво имущество. На един десет, на друг – осем. Поради това казваме, че човек е талантлив, т.е. – има таланти. Откъде идва? От евангелската притча. Днес го използваме за хора, които имат някакви преимущества, някакви дарования. Талантът (клепалото – бел.прев.), който чуваме в манастира, е талантът „преимущество“, единственото преимущество – това, че сме образ Божий; хора, създадени по образ Божий и украсени с всички негови дарове; предназначени да се уподобим на нашия Бог-Отец. Не съществува човек на този свят, никога не е имало, нито и ще има човек, който да няма своите собствени дарования. И още нещо – човек е надарен и с още един дар – той е уникален и неповторим. Никога няма да съществува човек, който да е абсолютно еднакъв с този човек. Абсолютно никой. Възможно е да има някакви прилики, но никога еднакви. Няма да има случай, в който същият човек да се появи отново на света.

За щастие повече човек като мен няма да видите!

И така, няма как човек да бъде повторен. Той е неповторим и уникален. Заради това е и толкова драгоценен. Поради това е образ Божий и всичко в живота му има значение, включително личността му, времето му; всичко онова, което засяга съществуването му. На всеки човек Бог дава физически дарования по време на сътворението му. Всеки притежава такива физически дарования, за които трябва да е благодарен и признателен на Бога и тогава се превръща в добър техен „потребител“. За да ги употребяваме добре тези дарования, трябва да благодарим на Бога. Да му благодарим не за това, че сме някакви съществени личности, с други думи – по един егоистичен и егоцентричен начин, а поради това, че ни е дал благословията да бъдем Негови образи, да бъдем Негови образи и деца. Тази благодарност се превръща в зов и молитва, чрез които измолваме Бога да ни помогне да се преврънем подобни Нему. Така откриваме пълнотата и целта на нашето съществуване.

Всичко онова, което Бог ни е дал, е за добро.

Всички тези неща можем да използваме и с лоши цели. Имаме свободата и да не ги използваме изобщо, можем да ги пренебрегнем изцяло, но можем и за добро да ги употребим. Или едното, или другото. Въпреки това Апостол Павел, в гореспоменатия цитат, говори за нещо повече от физическите дарования, които всички ние притежаваме. Той говори за благодатта, която „на всеки един от нас е дадена“, т.е. – на всеки един от нас, не на всеки. Защо? Защото това послание е изпратено до децата на Църквата и на тези деца се е дала една допълнителна благодат:

благодатта на Св. Кръщение, благодатта на спасението, благодатта да познават Христос; това, че са се облекли в Христос по време на Св. Кръщение и са получили Св. Дух посредством Тайнството Миропомазание, както и възможността да могат да се причастяват с Тялото и Кръвта Христови чрез Св. Причастие.

Така всеки един от нас получава допълнителна благодат, която обаче се предлага и на целия свят. Христос не е дошъл само за някои хора или за някои избрани. Той е дошъл за всички ни, но за съжаление не всеки Го разпознава, или поне не всеки иска тази благодат Божия. В крайна сметка онези, които са приели благодатта, на тези чеда на Църквата, се раздава благодатта „дадена по мярката на дара Христов“. По мярката, която Христос преценя и дава на всеки човек. Коя е тази мярка, братя и сестри? Тази мярка не това, което може би си представяме: „Знаеш ли, на този човек, понеже много ми харесва и е добър човек и умен, ще му дам 50 кг, на другия – 80; на третия нещо мутрата му не ми се нрави, ще му дам 10“. Ами ние хората така правим, нали? Идва някой човек, който не познаваме и, както особено ние лимасолци правим – лепваме му по един етикет „тоя е луд, будала, никаквец“. И така не оставаме безучастни. Мярката на дара Христов не означава, че Христос гледа на лице, т.е. едни ги иска, други – не; на едни дава много, на други – малко… Ако беше така, то Христос би имал отговорността за пътя, по който сме избрали да вървим, както и за нашата святост и греховност. Обаче ние сме тези, които сме отговорни за това. Това е мярката на дара Христов…

Неговата благодат е едно море. Представете си едно безкрайно море. Всеки може да отиде до това море и да вземе със себе си някакъв съд, с който да загребе колкото си поиска. Някой например ще дойде с кафена чашка. Ако дойде такъв човек, ще загребе толкова, колкото ще се побере в една чашка за кафе. Толкова иска. Друг – с чаена чаша, нея ще я запълни и дотам. Трети ще дойде с кофа, ще получи колкото да запълни кофата. Някой пък ще дойде с танкер и ще поиска да го напълнят, та ще си тръгне с цял танкер, пълен с благодат. Именно така са нещата и с Бога. Бог си е там.

Той притежава това богатство от благодат и всеки един от нас взима толкова, колкото поиска и толкова, за колкото му стигат силите – по една или по друга причина.

Една от причините е със сигурност нашето желание. Не искаме много благодат, тъй като не знаем какво би последвало. Мъничко, но достатъчно. Казали сме си – ще живеем духовно, ама хайде – все да пуснем по някое тото на Нова година. Както някои църковни младежи идват при мен и ме питат – грях ли е да си опитаме късмета на Нова година. Е, какво да ви кажа. Отговор за това нямам. Благодатта е нещо, което преизпълва човек. Това е енергия, енергия от Бога, която е безкрайна, няма край, няма граници… Нито начало, нито край има – нещо невероятно! Но от теб зависи да преобразуваш тази енергия. Ще намериш толкова, колкото търсиш. Характерът ни е друг фактор, който понякога може би определя нашето желание, както и нашите сили.

Освен желанието има и много други фактори, които играят съществена роля. Поради това Христос ни е забранил да осъждаме хората, понеже не можем да знаем какво се случва в сърцето на другия човек. Блаженопочившият старец Паисий ни даваше един пример във връзка с тези таланти. Питаше ни за логиката с тези таланти. Евангелието разказва, че Бог е раздал различен брой таланти на всеки – на едни десет, на други – пет, на трети – два, на четвърти – един. На всеки обаче е дал по нещо. В човешките очи онзи, който има 10, е по-талантлив от този, който има един. Не е ли така? Виждаш човек, пълен с таланти и в следващия момент виждаш друг, който няма нищо – беден като църковна мишка! (владиката постоянно си играе с думите – талант като парична единица и талант като дарование, бел.прев.). Има някакво си там талантче и опитва да оцелява. В човешките очи единият е умен и пр., другият – нищо. Обаче всеки един от тях е призван да преумножи талантите си. Онзи, който има десет, казваше старецът Паисий, ако ги направи 19, няма да получи отлична оценка от Бога, защото Бог е казал – щом имаш десет, трябва да ги направиш 20. Ти си направил 19, значи не си идеален. Да кажем, че онзи, който има един, го удвои и станат два. Еми Бог ще му каже браво! Имал си един, направил си още един! Няма да иска от него 20 като на другия. Е, в човешките очи единият има 19, другият – два. Онзи с 19 се смята за богат, онзи с двата се счита, да кажем, за живеещ на границата на съществуването. Старецът Паисий казваше – ако имаме светец, който трябва да извърши 20 чудеса, но извърши 19 (това е пример разбира се, светците не броят по този начин), такъв не получава отличен от Бога. Ако вземем за пример човек, който има дадена страст и започва със сила да кажем 10 и, вместо да достигне сила от 20 единици, е успял да я задържи до 19 единици, то Бог ще го оцени с отличен или поне ще му даде добра оценка, тъй като, благодарение на борбата си, е успял, макар и с една единица, да удържи силата на страстта. Тази страст вероятно би била много по-силна, ако този човек не се беше борил да я удържи. Намалил е нейната сила с една единица. Онзи, който е направил два таланта, в човешките очи е беден, но за Бог той е много по-ценен от онзи, който има 19.

Поради това Бог е казал „не съдете по външност“ (Йоан 7:24). Т.е. не осъждайте човек външно; по начина, по който изглежда.

Като цяло Бог ни е забранил да осъждаме когото и да било. Няма как да знаеш какво се случва в сърцето на другия човек и какви са всички обстоятелства и фактори в неговия живот – как е израснал, как възприема нещата и пр. Има един много хубав пример. В Патерика има една много хубава история, в която се разказва за Авва Пимен – един велик светилник на пустинята. Имал е девет братя ако не се лъжа. И деветимата заедно станали подвижници в пустинята. Най-малкият от тях обаче, деветият, бил, да кажем, малко досаден. Постоянно създавал проблеми и притеснявал останалите осем. Опитали се да му помогнат със съвети, епитимии, увещания, с какво ли, но нищо не помагало. Веднъж същият създал голям проблем и осемте се запитали какво да правят. Не млъква и създава проблеми! Казали си – да си тръгнем. Няма да го гоним от тук, ние ще си тръгнем! Така си мислели светиите – няма ние, осемте, да го гоним него – деветия, ние сме повече. Ще си тръгнем ние, той ще остане тук; ще си тръгнем тайно, без той да знае и ще отидем някъде другаде. Тамън рекли да тръгват и най-малкият брат ги видял, та ги попитал – накъде така? Ами, тръгваме си, не ни оставяш на мира, създаваш проблеми. О, много добре, хайде, да тръгваме! Хайде да тръгнем да потърсим спокойствие. Събрал Авва Пимен останалите братя и им казал – връщаме се обратно, братя, защото се вижда, че този брат не разбира това, което прави. Не го е проумявал. Представяте ли си – казват му, че не спира да създава проблеми, нарушава мира и че си тръгват заради това, и той – хайде, да тръгваме! Каква прекрасна мисъл! Хич не си е давал сметка в каква трудност ги е вкарал, а и тук говорим за хора с невероятно търпение! Не като нас, които веднага биха се отказали. Става дума за хора със страшно висок праг на търпение.

Заради това, братя и сестри, друга е мярката и критериите на Христос. И съдът Му е различен. Заради това ние никога не бива да си позволяваме да даваме определения за някого. Да определим някого означава да го осъдим. Определям го и го осъждам – казваме, че той е еди-какъв си и толкова. Сега, вижте, способността да преценяш като цяло е една доста обширна тема на разговор. Нима не бива да преценяваме нещата? Нима преценката не е част от нашата логика, бидейки логически създания? Няма как да не можем да преценяваме нещата, трябва да го умеем това. Ако някой сега дойде и ми каже – направи еди-какво си, ами трябва да преценя дали това нещо е добро. Преценявам, че даденото нещо няма да е добро и решавам, че няма да го правя, т.е. имаме нужда от разсъдък. Или пък някой ще ми каже – хайде да отидем еди-къде си. Аз обаче отсъждам, че това място не е добро – ако отида там, има шанс да ми се навреди, следователно няма да го правя. Отново преценявам. Или пък да кажем имам двама приятели и ще си кажа, виж, аз съм човек слаб и поради слабостта ми, ще е вредно за мен да започна да излизам с тях, защото ще започна да върша лоши неща, ще бъда погубен, ще ми се навреди – разсъждавам. Този тип преценка е логичен, необходим е, правилен е, полезен е. Този разсъдък трябва да го имаме. Имайки предвид, че живеем в света, Бог ни е дал логично мислене, за да разсъждаваме. Ако не разсъждавахме, как щяхме да можем да решим кое е добро за нас. Как щяхме да разграничим доброто от злото?

Трябва да можем да определяме кое е добро и кое – зло. Избираме доброто и продължаваме. Да осъждаме обаче не бива.

Да осъждаме човека, постоянно да му лепим етикети, да го отхвърляме и захвърляме – това не бива да правим, тъй като няма как да познаваме неговата душа и какво има в сърцето му. Убеден съм, деца, че всички вие, всички ние имаме горчивия опит, в който – дори при вида на даден човек, сме си изграждали някакъв образ, който обаче в последствие се е оказвал неправилен. Поради това трябва да сме много внимателни дори в разсъдъка си. Нека не винаги му имаме доверие. Дори да се основаваме върху логични разсъждения, нека винаги там стои по една питанка. Нека си казваме – добре, доколкото видях, чух и разбрах, това е моето впечатление и гледна точка, но е възможно да греша.

Човек е едно голямо тайнство – днес е ангел, утре – демон. Днес е демон, след един час може да стане ангел. Човек има такава свобода, че днес ходи като ангел, но утре се превръща в демон. Движим се свободно, тъй като Бог ни е дал възможността да се молим, което може да ни промени за части от секундата. Вижте например разбойниците на кръста. Разбойниците на кръста, макар и да били престъпници в пълния смисъл на думата в онези времена – убийци, крадци, лъжци; всичко онова, което определя светският закон. Били са разпнати, защото са били злодейци, така пише в Евангелието. И двамата са били злодейци, вършели са злодеяния и според човешкото правосъдие на онази епоха, били осъдени на кръста. Но след известно време единият от тях се променил и заедно с Христос се озовал в Царството Божие. И то не само това – станал е първият! Т.е. как може да е възможно да прецениш и осъдиш някого, когото Христос пределно ясно е решил да вземе със себе си само чрез едно движение на покаяние. Другият злодеец е направил обратното – проклинал го е и се казва, че това е избрал. Ами митарят – и той бил грешник, крадец, зъл, жесток, всичко това. Обаче отишъл в храма, за да се моли, сърцето му се съкрушило, заплакал пред Бога и казал, помилуй ме грешника! Веднага Бог го приел и изтрил целия дълъг списък с грехове и несправедливости, които е извършвал. Другият бил добър – добър, справедлив, религиозен, щедър човек… Всичко онова, което може да съставлява образа на един праведник. И все пак Бог го е отхвърлил, тъй като Бог преценя по един начин, човек – по друг. В очите на хората фарисеят бил един много добър господин, който си имал своите достойнства; бил един добър човек. Другият човек бил лош, в човешките очи бил никой. Много е било възможно и никой да не е искал да разговаря с него, тъй като по това време с митарите никой не е искал да има контакт, понеже били жестоки и склонни към насилие. Въпреки това единият е успял да достигне до обожване, докато другият – не. И така човек има огромна свобода, която може да окаже влияние на всичко това.

Можем да кажем, че с една простичка мисъл, с която се отъждествяваме в сърцето ни, можем да се въздигнем.

Не говорим за някакви си помисли, които просто преминават през съзнанието ни и накрая от такива си устройваме бардак в мозъка. Може да стане и обратното – с един такъв помисъл можем и да паднем и да се погубим. Поради това никога не бива да предначертаваме съдбата на човек и да отсъждаме – този, с тези си качества, ще се погуби. Не знаеш какво може да стане. Може сред цялата тази пагуба да се случи някакво велико добро.

В САЩ ще бъде издадена една книга, мисля си, че скоро и в Кипър макар и малко по-късно, на гръцки. Със сигурност ще я има на английски в Америка. Това е книга, написана от човек, осъден на смърт. Напредничавата Америка все още осъжда на смърт своите граждани! Този човек живее в такава държава, която има смъртно наказание. Мисля си, че на около 26 години е бил заловен и приблизително 30 години стои в затвора и всеки час, всеки ден очаква да бъде екзекутиран. Понеже обаче е пуснал много жалби, все още това не се случва. Заключен е в един безчовечен затвор. Толкова е ужасен, че не можете да си го представите. Аз бях го посещавал в Америка. Трябваше да взема разрешение от гувернатора на Щата. Както и да е. Това е една история, в която този човек описва живота си и в момента се печата. Това е една страшна история. Ако излезе на гръцки и решите да я прочетете, ще видите историята на човек, който е израснал в дом, основан върху всички принципи, които можем да наречем основополагащи за онези хора там, включително и християнски. В последствие този човек завръзва лоши приятелства и губи контрол, след което започва да върши всичко, което може да си представите. Наркотици, търговия с дрога, организирана престъпност… Абсолютно всичко, с изключение на онова, за което е бил осъден. Всичко останало – да. Но онова, за което е бил заловен и осъден на смъртна присъда, т.е. – изнасилването и убийството на едно тринадесетгодишно момиче, не го е извършил. Просто се е намирал близо до това място, дори не е пердполагал какво ще се случи на това момиче. Но е бил толкова известен престъпник, че веднага е бил заловен и никой тогава и днес не се съмнява, че той е престъпникът, извършил това ужасно престъпление, и бил осъден на смърт.

В затвора този човек извършва и други неща, няма да ви разправям. Обаче сред целия този океан от изпитания, страсти, престъпления и пр., започва да открива Бога у себе си, открива Господ. И така, казано накратко, в един момент ми изпраща писмо от онзи затвор. И аз, да ви кажа истината, изхвърлих писмото. Чудех се къде ме е намерил този сега чак от другия край на света… Пък и с моя английски език трябваше да го давам за превод, после трябваше и моя отговор да го превеждат. И си казах защо ми е да се занимавам. Пък и щеше да е писмо, което щеше да се чете от всички, все пак е в затвор. Изхърлих го аз вечерта, на сутринта го извадих от кошчето и пак се почна. Да отговоря ли, да не отговарям ли. И аз започнах да се боря с помислите си. Казвам си после – хайде, хвани му отговори на човека, написал ти е писмо, постарал се е да те намери. Това беше преди много години, още бях в манастира Махера. Реших да му отговоря и, за да не мисли, че го пренебрегвам, пратих му едно малко писъмце и една книга. Няма какво толкова да ви разказвам за това писмо и книга, ще кажа само, че човекът започна да се интересува все повече и повече от Бога и накрая прие Кръщение. Сега е един добър и щастлив човек. Никой не знае, но всеки един момент може да бъде екзекутиран. Поради това реши да опише целия си живот. Една прекрасна книга е това, защото човек може да види какви безкрайни и невиждани възможности осигурява свободата на човек. И как човек взима решения, което ни помага да проумеем защо не бива да осъждаме никого. Поради това Евангелието с пълно право изисква от нас да не осъждаме ближния, защото кои сме ние, за да го правим? Нямаме право да осъждаме. Не сме ние, които трябва да го правим, но въпреки това го вършим! Обаче какво се случва, често оставаме изненадваме, дори от себе си! Това означава, че дори себе си нямаме право да осъждаме! Няма как да знаеш.

Например, решаваме, че няма да се изповядваме, защото сме щели пак да извършим същия грях. Абе, човече, недей да говориш така! Откъде знаеш, че ще го направиш? Казваш ми – еми, знам си, в момента, в който прекрача прага на изповедалнята, ще го направя! Мога да ти кажа и даже как! Имаше един, който ме смяташе за пророк. Идва и ми казва – ех, отче, ами ти, понеже имаш благодат от Бога, знаеш, че в момента, в който изляза от тук, ще извърша всичко онова, което ти казах! Аз, в цялата си сериозност, си казах – мислиш че съм пророк, ще го играя пророк тогава. И така, казвам му – А кой ти каза, че ще излезеш от тази стая? Той пребледня. Аз успях да се сдържа да не се разсмивам. Ето ти един пророк като искаш пророк! Кой ги решава тези неща?

Знаете ли, веднъж тук, към 7 часа сутринта, в църквата дойде един младеж да се изповяда. Майка му го беше довела с триста зора. Дойде нервен, стресиран, ужасен. Казва ми: майка ми ме принуди, как може в тоя час, рано сутрин е, студент съм, който в момента следва в Америка. Казвам му – ела, чедо, поседни, посмяхме си, поговорихме си, успяхме да го склоним да се изповяда. В момента, в който коленичи и започнах да му чета разрешителната молитва, стана земетресение. Вуууу, цялата земя се разстресе! Аз точно в този момент четях молитвата и той взе че си помисли, че земетресението се случва заради неговите грехове! Не знаеше къде се намира.

Заради греховете ли ми се случи това? Земетресение!

Беше си страшно земетресение, имаше и щети. И така, човек, когато си мисли, че е център на света, усеща така нещата. Но поради това не бива да осъждаме предваритено дори себе си. Не знаем нито дали ще излезем от стаята, нито дали ще извършим греховете пак. Поради това кое можем да кажем, че е в наши ръце?

Миналото вече е минало, бъдещето не познаваме, тогава остава настоящето!

Уреди душата си сега. За утре не знаеш, нито пък за след това. Виж какво вършиш сега. Затова се казва и в Евангелието: „Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение!“ (2 Кор. 6:2). Сега е благоприятното време, сега е денят на спасение. За утре няма как да знаем. Възможно е разположението ни, душата ни, свободата ни, волята ни – всичко може да се промени за части от мига и целият ни живот да се обърне на 180 градуса. Поради това нека дори себе си предварително да не осъждаме. Нека живеем с мисълта за свобода и благодатта, дадена ни от Бога, но и да внимаваме, тъй като тази свобода може да се превърне в заплаха, която може да ни погуби.

Превод: Асен Андонов

Снимка: pixabay.com

За Ангел Карадаков

Виж още

В ямболското село Завой посрещат първи християнски празник в новопостроения храм

Жителите на ямболското село Завой посрещнаха Сретение Господне в новопостроения си православен храм, съобщава БТА. ...