Начало / Uncategorized / Кратка история на Българската църква

Кратка история на Българската църква

Ние сме население, което е живяло тук преди Аспарух и мнозина от нас са били християни. Християнството е донесено лично от апостолите на Христос няколко десетилетия след възнесението Му.

Те са основали и първите епископски катедри тук. По чуден Божи промисъл нашите земи са изпреварили дори Близкия Изток и Мала Азия. Но църква като институция, като партньор на държавата и на светската власт имаме от IX век.

Сравнително могъщата българска държава, империята на Крумовата династия, се разполага – волно или неволно – в провинция Илирик и разделя вече не само идеологически, но и географски Източната от Западната Римска империя.

С историческа острота възниква въпросът в чия сфера на влияние ще се окаже това ново незаобиколимо царство.

След много клатушкания и дипломатически извивки между Рим и Константинопол, накрая приемаме кръщението от Константинопол през 865. Близо 30 години по-късно, през 893, в Преслав се свиква събор, който е едно от най-важните събития в средновековната ни история. Съборът взима фундаментални решения:

1) Расате е детрониран и мястото му заема Симеон;

2) Столицата се мести от Плиска в Преслав;

3) Гръцкото духовенство се заменя с българско;

4) Българският става официален църковен и държавен език. България вече  една редовна цивилизована европейска държава.

Рожденият ден на българската независима църква, призната от всички останали поместни църкви, е 4 март 870, когато на Четвъртия Константинополски събор с извънредно решение тя е обявена за самостоятелна, на практика автокефална. Всъщност най-важният въпрос, първостепенната цел пред нашата църква винаги е била нейната независимост Независимостта и достойнството си тя на няколко пъти е губила и възвръщала и тези събития бележат историческия ѝ път.

През вековете Българската църква е позната с няколко различни имена: Плисковско-Преславска патриаршия, Охридска архиепископия, Търновска патриаршия, Българска екзархия и Българска патриаршия до ден днешен.

През вековете Българската църква винаги е била строго и неотклонно православна, без еретически залитания.

Плисковско-Преславската патриаршия продължава до 1018 година, когато губим държавността си и ставаме част от Византия. От 918 главата на нашата църква носи титлата „патриарх“. Той е обявен за такъв на събор в Преслав и като патриарх коронясва Симеон за цар (василевс). Тези две титли са признати от Византия девет години по-късно, през 927, когато след смъртта на Симеон на трона се възкачва Петър и сключва дългогодишен мирен договор с Византия, по чиято сила, освен всичко останало, се признават титлите „цар“ на Петър и „патриарх“ на архиепископ Дамян. За света това са първият български цар и първият български патриарх – преди хиляда години плюс един век – досега, неизменно. Дори да е имало периоди в които никой не е носел тези титли, та са принадлежали на България.

В началото на XI век идват лоши времена.

Братята руснаци ни нападат и ние се принуждаваме да се обърнем за помощ към братята византийци. Забележителният стратег – император Иоан Цимисхи – прогонва руснаците, но забравя да си тръгне самият той. Завладява североизточните ни земи и детронира патриарх Дамян. България се свива до югозападните си части под управлението на Комитуполите.

Цимисхи детронира Дамян, но не унищожава институцията. Седалището се мести от град на град, докато накрая се установява в Охрид, но архиепископите не престават да бъдат патриарси. Не съществуват никакви документи и основания да се предполага, че е била оспорвана църковната автокефалия, въпреки загубата на държавността.

И в Охрид се случва нещо забележително! По силата на две свои грамоти Василий II Вулгароктон, наследил на трона своя регент Иоан Цимисхи, създава Охридската архиепископия, тоест съхранява автокефалната Българска църква като правоприемник на Юстиниана Прима. По този начин се запазва:

1) Политическият и социален статут на капитулиралите боляри;

2) Диоцезът на Българската патриаршия;

3) Правата и привилегиите на епископата.

Това състояние на нещата някои историци наричаха „византийско робство“. Скилица пише:

„Василий не поискал да се измени там нищо от обичаите, а наредил (народът) да се управлява в своите работи при собствени началници и обичаи, както е било при цар Самуил, който бил техен владетел“.

Но така или иначе проблемът със загубената българска държавност е стоял в продължение на близо два века, за да намери своето решение през 1185 г. Тогава по силата на договор с Византия се признава Второто българско царство, сред чиито първи задачи е учредяването на Търновската архиепископия. Според средновековното схващане суверенната държава задължително върви заедно с независима църква, която помазва владетелите и легитимира властта им. Иначе що за власт би било!

Охридската архиепископия обаче продължава да съществува (и ще съществува до XVIII век), без никакви конфликти с Търновската, включително и териториални.

Търновската архиепископия официално възвръща достойнството си на патриаршия чак 49 години по-късно, през 1234.

Междувременно кръстоносците са превзели Константинопол, Калоян Ромеоктон ги е бил при Одрин, а Иван Асен II е разгромил Епирския деспот Теодор Комнин и е извел България на три морета. На събор в град Лампсак (близо до Дарданелите) по силата на военен договор между Иван Асен II и Никейския император Иоан III Дука Ватаци, при застъпничеството на вселенския патриарх Герман II и съгласието на останалите източни патриаршии, се възстановява патриаршеският статут на Българската църква. Така Търновската става петата патриаршия (след отпадането на Рим) заедно с Константинопол, Йерусалим, Антиохия и Александрия. Патриарх е Йоаким I, а границите ? почти напълно съвпадат с границите на Второто българско царство.

Това славно време продължава до 1393, когато пада Търнов и бива заточен в Бачковския манастир последният патриарх на Второто царство – св. Евтимий. Българската патриаршия е можело и този път да не бъде унищожена, но Вселенската положила нужните усилия това да не се случи. Пак Вселенската (Цариградската) патриаршия закрива и Охридската архиепископия през 1767, уж по нейно собствено желание.

Но нашият народ е народ, достоен за своя патриаршия, това е в неговата природа, в неговата душа. Затова само 57 години по-късно, през 1824, започват движенията за възвръщане на църковната независимост и църковното достойнство. Те съвпадат с движенията за национално освобождение и взаимно се проникват с тях, но имат и своята неизменна небесна стойност.

На 27 февруари 1870 с ферман на султан Абдул Азис нашата църква се отделя от Цариградската и се създава Българската екзархия, чиито граници преди няколко години предизвикаха либерално възмущение, изобразени на щита на бронзовия лъв – паметник на Желязната дивизия. Вселенската патриаршия обаче не признава този акт и на доминиран от нейни духовници събор в Цариград, без участието на българската страна, през 1872 обявява Българската църква за схизматична, като я обвинява в новоизмислената ерес – етнофилетизъм. Всъщност от етнофилетизъм страда повече или по-малко всяка поместна църква, съответстваща на дадена национална държава. Такива са времената.

Тази схизма се вдига чак през 1945, като дотогава сме имали трима екзарси – Антим I (1872-1877), Йосиф I (1877-1915) и Стефан I (1945-1948) – и един дълъг период от време (30 години), през който не сме имали екзарх.

Въпреки гоненията на комунистическата власт, патриаршеското достойнство на Българската църква се възстановява през 1953 на третия Църковно-народен събор.

Оттогава имаме трима патриарси – Кирил, Максим и Неофит. Цариград няма как да не ни признае и го прави на 27 юли 1961 г.

Днес нашата патриаршия е същата като онази, която извоюва внукът на кан Крум – цар Симеон. Тя е част от Богочовешкия организъм на Едната свята, съборна и апостолска църква, която се роди от слизането на Св. Дух над апостолите на Петдесетница и оттогава апостолското приемство в нея не е прекъсвало, независимо от историческите обстоятелства. Да опитаме да си спомним това, когато следващия път ни се доще да вдигнем ръка и да хвърлим камък по нашата църква.

Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Автор: Иван Стамболов – Сула

Източник: trud.bg

За Ангел Карадаков

Виж още

В ямболското село Завой посрещат първи християнски празник в новопостроения храм

Жителите на ямболското село Завой посрещнаха Сретение Господне в новопостроения си православен храм, съобщава БТА. ...