Заедно завинаги

„Дните на човека са като трева; като полски цвят – тъй цъфти той: понесе се над него вятърът и няма го, и мяс­тото му вече го не познава” (Пс. 102:15).

Всеки миг вятърът на смъртта отнася от лицето на земята хи­ляди човешки „цветове”. На повечето от тях цъфтежът им е ми­нал отдавна, те са дали своя плод и ние приемаме преселването им в отвъдното и с болка, но и с разбиране, като естествен край на всяко живо същество. Но не рядко смъртта покосява и хора, които са в разцвета на силите си, които са разгърнали напълно възмож­ностите си и радват всички с плодовете на своя труд и добротата си.

Тяхната смърт ни ранява тежко и ние не можем да проумеем защо Бог ги взема от живота точно когато са най-плодоносни и имаме най-голяма нужда от тях.

Недоумението ни обаче е пълно и болката непоносима, когато си отиде младеж или дете, когато смъртта прекърши още неразцъфнала пъпка живот. Може ли ня­кой да утеши близките в такъв трагичен момент, как да погледне и какво да каже на родителите на невръстния покойник? В сърца­та ни, удавени от мъка, бушуват хиляди въпроси и ние едва сдър­жаме ропота и негодуванието си.

Създадени за безсмъртие, ние трудно приемаме смъртта и та­ка и не можем да се примирим с нея.

Но все пак, както казах и в началото, когато си отиват хора, извървели жизнения си път, ние приемаме това като логичен край на едно цялостно последование: раждане, растеж, развитие, връх, слизане, залез и край – човек приключва земния си път. Когато обаче този път прекъсне по сре­дата или дори в началото, ние се чувстваме двойно оскърбени: отишъл си е не само един живот, но е прекършена и една младост, откъснато е неразцъфнало цвете. Стъписани от мъка, ние сякаш забравяме вярата си и изпадаме в дълбоко униние. А трябва точ­но във вярата да потърсим утеха, „за да не скърбим (толкова – в ек. м.) както и другите, които нямат надежда”. (Сол. 4:13).

Нека разгърнем светата Библия, книга Премъдрост Соломонова, четвърта глава. Там четем:

„А праведникът и да умре рано, ще бъде в покой, защото не в дълговечностга е честната старост и не с броя на годините се тя измерва. Мъдростта е седина за людете и безпорочният живот-възраст на старостта. Като благоугодил Богу, праведникът е обик­нат и като живял посред грешници, е прибран; грабнат е да не би злоба да измени разума му, или коварство да прелъсти душата му. Защото упражнението в нечестие помрачава доброто; вълне­нието на страстта развратява незлобливия ум. Достигнал съвър­шенство в кратко време, той е навършил дълги години; защото душата му е била угодна Господу, затова и побързал да излезе изсред нечестието” (ст. 8-14а).

Мисля, че този забележителен текст дава добър и убедителен отговор на много от нашите въпроси и недоумения. Не сте ли за­белязали, че тези, които си отиват преждевременно, са обикнове­но много добри и мили хора, лъчезарни и сърдечни, любимци на всички? И точно тях, сякаш избира най-красивите и ароматни цве­тя, смъртта откъсва от полето на живота.

Но ние, като вярващи християни, знаем, че този, земният живот, е временен и краткот­раен, той е само един миг в сравнение с отвъдния, вечния, истин­ския.

И ето светата Библия ни напомня, че „не в дълговечността е честната старост”, че не е важно колко, а как ще живеем, дока­то сме тук на земята. „Човек, сякаш ни казва библейският мъд­рец, и век да живее, може да си остане незрял, невръстен за доброто; а друг за кратко време може да достигне нравствена висота и съвършенство, „да благоугоди Богу”. Макар и млад по години, той е вече зрял в очите на Господа и Господ го „откъсва”, прибира го при Себе Си, за да му спести тегобите, горчилките и изпитани­ята на земния живот; да го избави от нездравата среда и обкръ­жението на грешници и нечестивци и да го предпази от изкушени­ята и евентуално нечестие”.

Когато си отиде млад човек, ние скърбим и го окайваме, че не си е „поживял”, като в тази дума влагаме земен, материален сми­съл, – че не се е порадвал достатъчно дълго на повече плътски блага и наслади. И не си даваме сметка, че разсъждаваме като езичници, а не като християни.

И осемдесет, и деветдесет, и сто години да живее човек, да яде и да пие до насита и да се развлича без мяра, какво от това?

Тези години ще изтекат като пясък меж­ду пръстите и минавайки в отвъдното, човек ще се окаже с празни ръце пред лицето на неподкупния Съдия. Какво ще представи там, с какво ще се похвали? Че е ял и пил без мяра, че е живял в охолство и се е забавлявал без мяра? Горко му! Това е един празен, пропилян живот, една опустошена и погубена душа!

Добрите дела са единственото нещо, което можем да вземем със себе си след смъртта, и само те имат стойност пред Бога.

Човек може да съ­бере съкровище от тях и в ранна възраст, и за един – кратък жи­вот. И Бог, преценявайки че това е достатъчно и човек е достиг­нал върха на възможностите си, го е „прибрал, грабнал го е”, за да не разпилее това безценно, истинско богатство.

Разбираме ли ние това? Едва ли. Затова и мъдрецът завършва мисълта си така:

„А хората видяха това и не разбраха, дори и не помислиха, че благодат и милост има за светиите Му и промисъл за избраници­те Му”(ст. 146-15).

Ако така, по християнски, гледаме на смъртта и особено на преждевременната – от наша гледна точка – смърт, мисля, че няма да тъгуваме толкова силно, дълбоко и продължително.

След като земята наистина е място на скърби, изпитания и несгоди, бива ли да тъгуваме безмерно, когато някой я напусне и отиде в Божието царство на покоя, правдата й любовта?

Да, от раздялата боли и понякога тази болка сякаш разкъсва сърцата ни, но не по-малка трябва да бъде и утехата, че нашият близък се е преселил в един непредставимо красив, блажен и дивен свят, където „не престава гласът на празнуващите и е безкрайна насладата на ония, които гледат неизказаната красота на Божието лице” (из една мо­литва след св. Причастие). Вместо да се вайкаме и да скърбим безутешно, нека се молим Бог да прости починалите, а на нас, живите, да ни дава сили да изживеем живота си благоразумно и почтено в полезни и добри дела. Та в съдния ден, опростени и помилвани, да бъдем отново всички заедно. И този път – завинаги.

Автор: Отец Александър Лашков

Из книгата „С дух и истина – I“.