Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
„Преди да стана свещеник се самообвинявах, че не съм избрал риска на призванието, а и не съм поел отговорността на служението.
Сега мисля, че вече съм съчетал призванието и служението – чрез дадения ми от Бога литературен талант се опитвам да облъхам с Божествената любов сърцата на хора, които са „необрязани по сърце и уши”, казва в интервю за БТА иконом Йоан Карамихалев, дългогодишен свещеник в столичния храм ”Св. София”.
От 2020 г. той е член на Съюза на българските писатели. Автор е на осем книги с лирика и проза, които издава с рожденото си име Янчо Михайлов. През юни 2022 г. излезе от печат най-новата му книга – сборникът с разкази „Хлъзгаво време” (редактор е журналистът Георги Милков). Мотото на книгата, даващо ключ към подтекста на заглавието, е стих от Първо послание до коринтяни на св. ап. Павел: „Който мисли, че стои, нека гледа да не падне“. Сборникът съдържа четиридесет и един къси разказа с преобладаващо църковна тематика. Сред тях са разпръснати и няколко с по-различен сюжет – вдъхновени основно от летата в родния град на автора, Бургас .
„Хлъзгаво време“ е своеобразно продължение на сборника с разкази „Лъх от тих вятър”, който беше издаден в края на 2020 г. (редактор Теодора Димова). Заглавието „Лъх от тих вятър” е препратка към Трета книга Царства 19:11-12, където Бог разкрива пред Пророка, че Господ не е в помитащия всичко по пътя си силен вятър, нито в разрушителния земетръс, нито във всепоглъщащия огън, а в едва доловимия полъх на тихия вятър (по-вероятно е да откриеш Христос в скритата зад непретенциозна външност и поведение душа, отколкото в гръмките слова, велики подвизи и показното благочестие.)
Разказите и в двете книги описват различни ситуации от битието на духовника и мирянина. Надеждата на отец Йоан е, че с писанията си ще помогне за взаимното опознаване на свещениците и другите хора.
„В разказите ми някои от свещениците разпознават себе си, защото са се сблъсквали в служението си със случаи, подобни на описаните. Един бивш ректор на Софийската духовна семинария по повод първия сборник с разкази „Лъх от тих вятър” каза, че книгата ми трябва да се изучава като помагало в часовете по Пастирско богословие. Мой някогашен преподавател от Духовната академия пък ми направи забележка, че изнасям неща от кухнята, носел се слух между софийските свещеници: „Внимавай какво говориш пред отец Йоан, за да не вземе да те опише”, разказва в интервюто за БТА авторът. И допълва: „Някои от миряните също се разпознават в разказите. Но най-много ме радва фактът, че книгите ми докосват и хора, които не са църковни и даже заявяват себе си като атеисти.”
В интервюто отец Йоан споделя също, че „понякога служението носи удовлетворение и радост, друг път – тегоби и неприятности. Както казва един от моите герои:
„И ние, свещениците, сме хора. Радваме се, скърбим, страдаме, боледуваме и освен това попиваме скръбта и страданията на другите, а пък на изповед – и греховете им”.
Връзката между медицината и религията, и между психотерапията и изповедта също са теми на интервюто: „Постепенно във все по-обезцърковеното общество изповедта почти се загубва като практика и бива изместена от психотерапията. В изповедта християнинът със сърдечно съкрушение следва да изповяда осъзнатите от него грехове и да поиска опрощение за тях, а не да търси вината за житейското си неблагополучие у другите или да дири корените на злините, които го сполетяват, в ранното си детство”.
Следва цялото интервю:
– „Хлъзгаво време” звучи като диагноза на съвремието, в което щъкаме нагоре-надолу (по израза на Радичков). Кои са опорните точки, които най-добре предпазват от подхлъзване и падане днес?
– Не се изживявам, подобно на някои творци, като съвестта на времето, в което живеем и нямам никакви претенции да му поставям диагноза и оценки. В книгата си засягам предимно теми от духовния живот. В духовния живот няма статично положение – ако не вървиш нагоре, падаш. Затова като мото на сборника ми с разкази съм поставил един стих от първото послание на апостол Павел до коринтяни: „Който мисли, че стои, нека гледа да не падне”.
Постоянно трябва да внимаваме над себе си, за да не се подхлъзнем в една или друга посока.
Да не се превъзнасяме над другите, да преглъщаме егото си, когато се чувстваме наранени, да не изпадаме в малодушие и отчаяние пред трудностите, а здраво да стоим във вярата.
– Разказите в двата Ваши сборника са населени с миряни и духовници, на които нищо човешко не им е чуждо. Кои са по-добри читатели на книгите ви – събратята Ви от църквата или миряните?
– В разказите ми някои от свещениците разпознават себе си, защото са се сблъсквали в служението си със случаи, подобни на описаните. Един бивш ректор на Софийската духовна семинария по повод първия сборник с разкази „Лъх от тих вятър” сподели впечатлението си от разказите като каза, че книгата ми трябва да се изучава като помагало в часовете по Пастирско богословие. Мой някогашен преподавател от Духовната академия пък ми направи забележка, че изнасям неща от кухнята. Казаха ми, че се носел слух между софийските свещеници: „Внимавай какво говориш пред отец Йоан, за да не вземе да те опише”.
Някои от миряните също се разпознават в разказите. Но най-много ме радва фактът, че книгите ми докосват и хора, които не са църковни и даже заявяват себе си като атеисти. Хора, които са живели с определени свои предубеждения за църковния живот и хората в Църквата и сега, чрез моите разкази, ги преоткриват и ги припознават като по-близки до себе си.
Бих могъл да определя моите разкази като скрита, индиректна, ненатрапчива проповед.
– Какво е общото и какво – различното между психотерапията и изповедта. Психоаналитици ли са свещениците, когато слушат изповедите на вярващите?
– Психотерапията се е зародила през 19-и век в американските баптистки общини. Постепенно във все по-обезцърковеното общество изповедта почти се загубва като практика и бива изместена от психотерапията.
Но психотерапията и изповедта съществено се различават.
Изповедта не е разпит, в който свещеникът, подобно на психотерапевта, задава въпроси като се опитва да извади на бял свят наслоеното в подсъзнанието на човека. В изповедта християнинът със сърдечно съкрушение следва да изповяда осъзнатите от него грехове и да поиска опрощение за тях, а не да търси вината за житейското си неблагополучие у другите или да дири корените на злините, които го сполетяват, в ранното си детство. Разбира се, има и християни, които очакват от свещеника практически съвети за разни житейски проблеми и ситуации, като например дали да се разведат или не, дали да се подложат на хирургическа интервенция или не. Някои пък бъркат изповедта със споделянето – оплакват се от живота или от свои близки, а не се вглеждат в себе си, оправдават своите постъпки с дадени обстоятелства или с прословутото „всички правят така”.
– Литературното изграждане на образите в разказите не е ли и вид терапия за Вас самия?
– Би могло да се каже. Творчеството за мен е начин да отреагирам на злобата на деня. Като че ли прехвърлям своите емоции върху героите си и понякога те ми предлагат решения за дадена ситуация, посочват ми пътя към изхода от проблема.
– Как разпускате от стреса?
– С гледане на филми, със срещи с приятели от творческите среди – художници, писатели, поети, режисьори. Общувам и с хора, които не блестят с дарования, но не ме натоварват, не ме занимават със себе си, а са простосърдечни и искрени.
– Кое Ви носи по-голямо удоволствие – служенето в църквата или писането на стихове и разкази?
– Служението в църквата е обществено дело и като всяко обществено дело възлага на плещите ми отговорност да постъпвам така, че заради мене името Божие да не се хули от външните. Понякога служението носи удовлетворение и радост, друг път – тегоби и неприятности. Както казва един от моите герои:
„И ние, свещениците, сме хора. Радваме се, скърбим, страдаме, боледуваме и освен това попиваме скръбта и страданията на другите, а пък на изповед – и греховете им”.
Писането на стихове и разкази е личен, съкровен акт. То е като тайнство. Понякога тръгвам от една дума, от един израз и не знам докъде ще стигна, тръгвам в някаква посока, но героите ми ме отвеждат в друга.
Преди да стана свещеник се самообвинявах, че не съм избрал риска на призванието, а и не съм поел отговорността на служението. Сега мисля, че вече съм съчетал призванието и служението – чрез дадения ми от Бога литературен талант се опитвам да облъхам с Божествената любов сърцата на хора, които са „необрязани по сърце и уши”.
– Все повече лекари, особено хирурзи, казват че има нещо над тях и над медицината, от което в крайна сметка зависи дали един пациент ще бъде излекуван или не. Какво е вашето мнение?
– Медицината през всички времена е била свързвана с религията, а религията с лечението. И това не е случайно, тъй като и религията, и медицината са в основата на живота и смъртта. Отношението на Библията към медицината е изразено най-ясно в книгата на Иисус син Сирахов: „Синко, в болестта си не бивай небрежен, а се моли Господу, и Той ще те изцели. Остави греховния живот, изправи ръцете си и очисти сърцето от всякакъв грях. И дай място на лекаря, защото и него Господ е създал, и да се не отдалечава той от тебе, защото е потребен. В някое време и в ръцете на лекарите има успех; защото и те се молят Господу, за да им помогне да дадат на болния облекчение и изцеление за продължаване живота” (Сир. 38:9-10;12-14).
Понякога медицината е безсилна и лекарите вдигат ръце: „Ние бяхме дотук, нататък е Бог”.
Знам поне за два случая, когато медицински лица са насочвали близките на безнадеждно болния към храма и след съответни молитвени последования болният по Божията велика милост е оздравявал. Един руски лекар-психотерапевт казва: „Ако сравняваме Църквата и медицината, Църквата също е медицина, даже върхът на медицината, защото в нея се лекуват човешките души”.
– Не са малко и учените, особено сред физиците, които вярват в Божествената нишка в материята и законите на природата. Колкото повече се развива науката, толкова по-силно се усеща и силата на ирационалното. Защо?
– Науката и религията, на пръв поглед, са несъвместими. Струва ни се, че не е възможно да вярваш в Бога, притежавайки обширни знания за човека и устройството на света. Въпреки това вярващи учени винаги е имало. Към тях например, може да причислим Галилео Галилей, Исак Нютон, Томас Едисон, Иван Павлов, Алберт Айнщайн, Макс Планк. Айнщайн казвал:
„Всеки сериозен естествоизпитател трябва да бъде по някакъв начин човек религиозен. Иначе той не е способен да си представи, че тези невероятно тънки взаимозависимости, които той наблюдава, са замислени не от него”.
Създателят на квантовата теория Макс Планк споделя: „Естествените науки, колкото и да са точни, имат своите граници. Човешкият ум не е в състояние да проникне в тайните на битието. Съществува една висша недосегаема Сила, пред която се прекланяме с благоговение. По отношение на богатата, постоянно подновяваща се природа човек ще си остане удивляващо се дете”.
Разсъдъкът, според Блез Паскал, не може да постигне дълбоките тайни на съществуването; тях ги постига вярата. Тя ни показва, че животът, макар и да зависи от разума, има другаде своя извор и сила, в нещо свръхестествено и чудодейно.
Биография:
Отец Йоан е дългогодишен свещеник в старинния храм „Св. София – Премъдрост Божия“ в София. Роден е в Бургас на 12 септември 1957 г., рожденото му име е Янчо Михайлов Карамихалев. Завършва средно образование в родния си град, а висше в Духовна академия (сега Богословски факултет) в София. Специализирал е в Източно църковния институт и в университета в Регенсбург, Германия. Дългогодишен преподавател е по Омилетика и Християнска етика, Агеология и Инославни вероизповедания в Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“, както и хоноруван асистент в Богословския факултет на Софийския университет. Негови възпитаници са множество свещеници и монаси и настоящи архиереи на БПЦ.
Плод на преподавателската му дейност са издадените през 1993 г. като учебно помагало за семинаристи и студенти по богословие курс от лекции по Християнска етика, излагащи систематично православното учение за нравствеността, моралните принципи и идеал на християнството. Издание, което за нуждите на богословските училища претърпява многократно допечатки, а през 2010 г. излиза второ преработено и допълнено издание, което включва и актуални теми като екология и различни проблеми на биоетиката в християнско осветление. Освен съставител и преводач на сборници с богослужебни последования, отец Йоан е автор и на осем книги с лирика и проза, които издава с името Янчо Михайлов. От 2020 г. е член на Съюза на българските писатели.
