Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
По повод годишнините на св. Паисий Хилендарски разговаряме с Неврокопския митрополит Серафим за делото на светеца, неговото прославление и богослужебната почит.
– Ваше Високопреосвещенство, св. Паисий Хилендарски е огромен феномен, ако така можем да се изразим, в българската история. Той обаче е дълбоко свързан с Православната ни вяра – преминава служението си като йеромонах и проигумен в Св. Гора. Въпреки това, у нас е може би по-известен повече като народен будител, а не толкова като православен светец. Дали според Вас това е така?
– Идеята за определянето на личности от българската история като народни будители тръгва от почиттта на нашия народ към родните ни светии. Не случайно за Ден на народните будители е определен есенният празник на преп. Йоан Рилски Чудотворец. По тази причина всички светци можем да считаме и за народни будители, тъй като със словото и примера си помагат на своите братя в Христа да поддържат будна своята съвест и да живеят по Бога. При св. Паисий като впечатление се налага повече това, че се почита като народен будител, но Църквата го е причислила към лика на светиите веднъж завинаги. За една част от нашия народ може да е по-познат като будител, а от други – да е обичан и почитан в по-голяма степен като светец. Светостта и будителството са свързани неща и поради тази причина и в двата подхода към св. Паисий крайният резултат би трябвало да ни доведе до правилно разбиране на неговото дело и разпознаване на онези важни послания, които той предава на поколенията след себе си чрез „История славянобългарска“. Определено можем да кажем, че целта на Паисиевата история е да утвърждава българите – православни християни в любовта им към Църквата и към Божия дар да имат Свещеното Писание и богослужения на свой роден език, да почитат просиялите от българския народ светии и, разбира се, не на последно място – да обичат своето отечество. Самото историческо съдържание на книгата на св. Паисий всъщност е средство, което той използва за постигане на тази основна цел.
– „История Славянобългарска“ е известна на българите с едно изречение, което е изобличително по своя характер – „О, неразумний юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на свой език?“ Срамуваме ли се още да се наречем българи? И въобще защо се налага светецът да отправи такова остро питане към сънародниците си?
– Времето, в което живеем, е изпълнено с множество патриотични инициативи, голяма част от които са израз на искрено родолюбие и не са свързани с определена политика. Не мисля, че днес се срамуваме да се наречем българи, но това не бива да ни прави по-малко бдителни по отношение на това да не изменим, да не отстъпим от основните ценности, с които е закърмен българският народ от векове, а това са вечните, непреходни, евангелски ценности. Изгубим ли тях, ще се обезличим като народ, ще се обезцени и вековната ни история, разкриваща мястото на българския народ и държава в проповедта – разпространението на Христовото благовестие.
Изучавайки историята си, ще открием немалко случаи на хора или цели групи от хора, които са проявявали склонност да се приобщават лесно към чужди езици и култури. Може би търсейки някакво временно благополучие, материална изгода или просто проявявайки безхарактерност. При такива деяния лесно се изгубва и подменя истината, а и такъв тип поведение винаги е било възприемано не добре от по-голямата част от обществото – като лош пример и проява на предателство.
Обикаляйки по различни населени места в своята родина, срещайки се с много свои сънародници, Св. Паисий явно е виждал, че мащабът на това явление е застрашителен. Той реагира с болка, с острота в своята История, което обаче е предизвикано от болката от това, което вижда.
– През тази година се изпълват не само бележити годишнини от живота и делото на св. Паисий Хилендарски, но и 60 години от неговата канонизация. Св. Синод взима това решение през 1962 г. Какво е значението на тази канонизация за Българската православна църква?
– Причисляването към лика на светиите на Божиите угодници е деяние на светата ни Църква, чрез което тя грижовно указва на своите чеда образец на святост, пример за подражание и молитвена опора. Преди канонизацията, т.е. официалното причисляване към лика на светиите и обявяване за общоцърковна почит, се проучва обстойно целият живот, делата на вярата, самата вяра и учението на човека, който предстои да бъде прогласен за светец на Църквата. Изследват се всички свидетелства относно подвига, чудесата и всичко, което разкрива присъствието на Божията благодат в душата на този, към когото се насочва почитта на вярващия народ.
Личността на св. Паисий ни се разкрива най-добре в самата написана от него „История славянобългарска“ и нейното разпространение след това сред българския народ, което е само една видима част от целия му монашески подвиг. За монаха, който е придобил смирение, е характерно да бъде лаконичен по отношение на себе си, но св. Паисий ясно изповядва в началото на своята История твърде голямата си любов към българския народ и отечество, както и това, че е положил много труд за изследването на различни книги и истории, докато напише своята „История славянобългарска“ за полза на своите съотечественици.
Чрез причисляването на преп. Паисий към лика на светиите на светата Православна Църква се разкрива в още по-голяма пълнота значимостта на неговото дело като ярък изразител на приноса на монашеството за духовното пробуждане и съхраняването на нашия народ в лоното на Православната църква. Това впоследствие става и основна движеща сила в стремежа към независимост и възстановяване на българската държава. Чрез канонизацията всъщност се очертава духовният характер на „История славянобългарска“. Тази книга е причина множеството българи, до които достига, да останат твърди в своята православна вероизповед в обстановката на няколковековно друговерско робство.
Канонизацията на преп. Паисий е извършена във време на тежко изпитание за вярващия човек и за Църквата – атеистичния режим, при който вярата в Бога бива не само отричана, но и заменяна с култ, който напълно отрича съществуването на Бога. Така както „История славянобългарска“, бидейки написана във време на господство на друга вяра, става светилник за намиране на път в Христовата вяра, така и самият нейн автор – преп. Паисий, чрез канонизирането му за светец – става светилник, който свети с Христовата светлина в епоха, когато нейното съществуване се отрича от мнозина.
– Какъв е примерът на св. Паисий? Към какво ни кара да насочим поглед, по какъв път трябва да вървим?
– Св. Паисий ни дава пример на саможерствена любов към ближния. Той не остава безразличен и безучастен към участта на своите сънародници и братя в Христа, подложени на пагубното влияние на народоотстъпничеството и нравственото падение, произтичащо от незачитане на достойнствата и дарованията, които Бог е излял над цял един народ – независимо, че преминава през тежкото изпитание на робството. Такава загриженост и безпокойство за ближния можем да открием във всички светии, чийто живот е подражание и следване на Христос във всичко.
И днес св. Паисий звучи актуално. Той ни призовава да се борим с невежеството, неграмотността, апатията. Предисловието към неговата История е също толкова полезно и днес, посочвайки ни огромното значение на това да изследваме и да познаваме своята история и живота на нашите предци, за да се поучаваме и да имаме по-голяма яснота в своята визия за бъдещето.
Ако днес бихме разговаряли с преп. Паисий и му зададем този вечен въпрос – по какъв път трябва да вървим – убеден съм, че той би ни отговорил кратко и ясно: Да пребъдваме в Църквата, да пазим като най-скъпо съкровище православната си вяра и да я въплъщаваме в дела на любовта към Бога и ближния.
– Въпреки че гробът на светеца не е известен, както и все още не знаем дали има св. мощи, поради това може би и е трудно да се създаде напълно и богослужебна похвала към светеца. Как днес се молим на св. Паисий?
– Това не е единственият случай, при който Църквата е прославила някого като светец без да е известно мястото на неговото погребение и без да са открити светите му мощи. Това в никакъв случай не е пречка за съставяне на житие въз основа на известните факти от живота на светеца, както и на богослужебно последование в негова прослава. Също така липсата на свидетелства за чудеса не е пречка при прославянето на някого като светец.
На 26 юни 1962 г. Св. Синод на Българската православна църква обявява преподобния отец Паисий Хилендарски за светия като взема предвид богоугодното житие и подвига на йеромонаха Паисий, както и запазената в българския православен народ благоговейна молитвена почит към него. Служба на преп. Паисий е съставена от Левкийския епископ Партений във връзка с канонизацията на светеца. Изградени са храмове на негово име. Почитта към него се изразява и в именуването на много обществени места: улици, площади, учебни заведения и др. на неговото име. На много места са поставени негови паметници. Оригиналът на неговия ръкопис, съхраняван в библиотеката на Зографския манастир, е обект на почит от множество поклонници, които посещават светата обител.
Особено впечатление прави големият интерес към отбелязването на кръглите годишнини чрез различни инициативи на различни места в страната в продължение на цялата 2022 година.
– Кой момент от „История Слвянобългарска” Ви е направил най-голямо впечатление и е оставил отпечатък?
– Особено ценна за мен е последната глава от „История славянобългарска“, в която са събрани имената на българските светии и на кратко е описан техният живот и подвиг. В тези редове св. Паисий е представил най-прекрасните цветове на православната духовност на нашия народ, най-добрия плод, който е пренесъл българския народ в духовната житница на Небесния наш Отец.
С Неврокопския митрополит Серафим разговаря Ангел Карадаков.
