Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
При изграждане на своето отношение към държавата в съвременния свят Православната църква се обръща към класическите Евангелски истини за отношението между духовните реалности на Божието царство и земната държава, към своята хилядолетна традиция и актуалното си служение в света в условията на днешните обществено-политически реалности.
Отношенията между Църквата и държавата в съвременните условия на обществено развитие, на демократично гражданско общество и плуралистична политическа система, предполагат наличието и изпълнението на някои основополагащи условия и изисквания както от страна на институциите на държавната власт, така и от страна на представителите на Църквата. Тези изисквания и условия изразяват както християнските традиции и евангелски принципи, така и специфичния демократичен дух на съвременните модели на партньорство между държава и църква и са особено важни за утвърждаване на църковно-каноничните, конституционните и международно-правните норми относно свободата на съвестта и вероизповеданието.
В нашия посткомунистически социокултурен контекст – главно за страните от Източна Европа, тези основни принципи имат и своето важно място и особено значение за преодоляване на негативното наследство от времето на тоталитаризма и антицърковната политика на войнстващия атеизъм. При установяването и изграждането на съвременните отношения между Православната църква и държавата е необходимо да се спазват утвърдените канонични традиции, но и да се усъвършенства правната и институционална уредба според днешното конституционно и международно право. Ето защо, изглежда смислено да си припомним някои основополагащи принципи и азбучни истини за изграждането и поддържането на нормални, балансирани отношения между Църква и държава, които са валидни в днешното демократично политическо и правно пространство.
Отношенията между Църква и държава – основания, традиции и съвременни предизвикателства
Основните принципи на класическото християнско разбиране и богословско учение за отношението на християните и Църквата към държавата и зачитане на нейните функции в обществото се коренят в Евангелското учение на Иисус Христос и Свещеното Писание на Новия Завет. Това християнско разбиране се основава върху Христовите думи от Евангелието: “Отдавайте Кесаревото кесарю, а Божието Богу” (Мат. 22:21; Марк 12:17).
В тези евангелски слова можем да разпознаем класическото разбиране на Църквата и съвременните фундаментални принципи на конституционните норми и международно-правните актове за отношението на държавата към религиозните свободи, за свободата на съвестта и вътрешната автономия на Църквата в областта на вероизповеданието и духовния живот.
Евангелски и новозаветни принципи
В Евангелието има два момента, в които Иисус Христос изразява ясно своето отношение към земните власти или “царството на Кесаря” (Матей 22:21; Марк 12:17). Първият случай е при отговора на Христос на въпроса дали следва да се плаща данък на държавата. Този въпрос Го провокира да разкрие Своето отношение към властта на римския император – “кесаря” (цезаря), която по това време се разпростира в земите на Израилския народ. Вторият случай е когато Христос е изправен пред представителя на тази земна власт – прокураторът на римската провинция Палестина Понтий Пилат (Йоан 18:33-38).
В първия случай Христос разкрива Своето отношение и разбиране за властта на земния владетел, като я разграничава ясно от поклонението на Бога. По този начин Той отхвърля както езическото обожествяване на земния цар, така и тогавашната старозаветна юдейска теократична идеология за несъвместимост между властта на Божието царство над народа и властта на земното царство на римския кесар. Това Евангелско учение на Спасителя е в основата на християнската доктрина и традицията на Църквата, в които съществува разбирането за държавата като за “Кесарево” или земно царство, което се определя и разглежда в противовес и разграничаване от Божието царство, но не му противоречи.
Земното царство обхваща друга, по-различна и ограничена реалност, а Божието царство или царството на Духа, е универсално и не се ограничава от земните граници. Божието царство на Духа според думите на Иисус Христос “не е от този свят” (Йоан 18:36), докато царството на кесаря е земно политическо царство и обхваща земната държава. Държавата си служи с принудителната сила на политическата власт (imperium), докато духовната власт на Църквата е по-скоро авторитет (auctoritas), който се основава върху истината на Евангелието и силата на Божието слово и предполага задължително свободата на личността и доброволното съгласие на вярващите, които я приемат въз основа на своето съзнателно убеждение.
Традиционното християнско разбиране и учение на Църквата за нейните отношения с държавата се основава върху принципната Евангелска истина и богословска постановка, че държавата и Църквата са две отделни реалности. Те са различни и разделени, но не са непримирими и не си противоречат помежду си (Послание до Римляните 13:1-7).
Държавата и Църквата имат свои специфични задачи, различни функции и сфери на компетентност в границите на собственото си служение за благото на отделната личност и на обществото като цяло. Те са различни институции, но не и непримирими една спрямо друга и могат да си взаимодействат в границите на своите правомощия ако спазват принципите за взаимно уважение и равноправно партньорство.
Богословско разбиране за отношенията Църква-държава в съвременното православно социално учение
Какво може и следва да прави Православната църква в тази връзка и кои са особените актуални задачи пред нея в рамките на съвременната обществено-политическа ситуация? Как тези актуални задачи се осмислят и рефлектират в перспективите на специфичната историческа и културна традиция на Източното православие? Как модернизацията, демократизацията и европеизацията на православните страни в Източна Европа се отразяват върху съхраняването и обновлението на традициите за отношение между Църквата и съвременната правова държава!?
Нужно е да напомним, че днешното общество е коренно различно, както от реалностите на теократичната монархия на Византия, така и от тези на политическата система на Руската империя или в контекста на България на правната уредба на Третото Българско царство (1978-1947) и нормите на Търновската конституция.
Някои съвременни православни духовници и богослови в тази връзка днес изтъкват, че Православната църква в страните от Източна Европа, намираща се пред лицето на съвременните политически и държавно-правни реалности, е изправена пред едно много сериозно изпитание и фундаментално предизвикателство. То се изразява в необходимостта Православната църква да преформулира своето традиционно или византийско “симфонийно” разбиране за отношенията си със „ свещената християнска империя“ или старата монархическа държава по посока на новите институционални отношения със съвременната демократична правова държава. От усилията да извърви успешно този път ще зависи конструктивното вграждане на Православната църква в съвременния европейски модел за партньорски отношения с държавата или нейното латентно присъствие като контра-културен и консервативно-ретрограден фактор в процеса на демократичното обществено развитие. Необходимо е едно ново усилие за сериозно преосмисляне на евангелските истини, историческите традиции и съвременните реалности в областта на отношенията между държавата и Църквата.
Основни принципи за отношения между църква и държава
Основните принципи и условия за съвременни демократични и балансирани отношения на партньорство между държавата и Църквата бихме могли да формулираме в три основни пункта и да ги представим по следния начин:
- безусловно и категорично уважение, гарантиране и спазване на основните човешки права и религиозни свободи както от страна на държавата, която ги е възприела в своето законодателство като универсални ценности и европейски правни норми и стандарти, така и от страна на Църквата;
- поддържане и стриктно спазване на принципа на върховенството на закона като фундаментална основа на демократичната правова държава и неотклонното му прилагане в областта на религиозните свободи, отношенията с Църквата и църковните дейности в обществото;
- изграждане на балансирани отношения на партньорство между държавата и Църквата, при които се запазва и не се нарушава институционалното разделение между тях, различието на техните специфични сфери на политическа и религиозна автономия.
Всички тези съвременни отношения на сътрудничество между Църквата и държавата се изграждат и основават върху принципите на свободата на личността, свободата на съвестта и вероизповеданието, зачитането на човешките права, върховенството на закона и поддържането на справедлив обществен и правов ред, ориентиран към общото благо в едно съвременно, демократично и европийско плуралистично гражданско общество.
При изпълнението на очертаните условия за изграждане и функциониране на балансирани и равнопоставни партньорски отношения между Църквата и държавата в едно демократично гражданско общество е необходимо както църковните служители, така и държавните власти и институции да полагат сериозни усилия за поддържането на справедливия правов ред, основан върху свободата на съвестта и човешките права и да преодоляват някои сериозни предизвикателства от културен, исторически и политически характер.
Съвременни предизвикателства и перспективи
Политическата история на отношенията между Християнската църква и държавата през ХХ век показват ясно, че само в условията на правовата държава и стриктното зачитане на човешките права и върховенството на закона светските принципи за отделяне на Църквата от държавата и обособяването на политическата от религиозната сфера не водят до нарушаване на свободата на личността, съвестта и вероизповеданието. В политическата система на тоталитарната държава, където отсъства това зачитане, отделянето на Църквата от светската държава води до потисничество и отнемане на свободата на личността, насилие над съвестта на вярващите и дискриминация на религиозните общности от държавата.
За православните страни и за местните православни църкви в Източна Европа едва след т.нар. “демократични революции” от 1989 година се открива шанс за едно по-свободно изграждане на отношенията с демократичната правова държава в духа на възприемането на универсалните принципи и норми на естествените човешки права. Западните християнски изповедания подготвиха в своята борба срещу нацизма и движенията на десния тоталитаризъм в Европа по-добра основа за възприемане на фундаменталните принципи от Всеобщата декларация за правата на човека на ООН (1948г.) и Европейската конвенция за защита на основните човешки права и свободи, а Католическата църква се придвижи окончателно към тази нова християнска култура на човешките права след Втория Ватикански събор (1962-1965г.) и приемането на своите нови доктринални документи (Dignitates Humanae, Gaudium et Spes и др.).
За Православната църква, едва след колапса на комунизма в Източна Европа, се откри възможността за свободно, самостоятелно и позитивно интерпретиране на доктрината за човешките права и възприемане на нейните принципи в духа и контекста на православно-християнското богословско учение и църковната социална доктрина. Посткомунистическата ситуация, разбира се, предлага и други възможности за традиционалистко и изолационистко “възраждане” и ревитализиране на традицията. При нарастване на ролята на религията и Църквата в публичния живот тези възможности могат да доведат да конфронтиране с модерните политически и правни принципи и ценностите на съвременното демократично общество. Подобни опити и проекти водят до своеобразни фундаменталистки форми на фанатична религиозна психология и нетолерантна религиозна култура.
Ето защо, Православната църква е изправена в днешно време пред едно сериозно предизвикателство и изпитание да положи усилия за преодоляване на останките от старите традиционалистични – византийски или цезаропапистки, политически и правни концепции, които водят до сливане на държава и Църква и пречат за създаването на съвременни балансирани отношения между тях. Те са несъвместими с универсалните норми за индивидуалната свобода на личността в публичната сфера и свободата на съвестта в областта на религията и вероизповеданията.
В съвременната епоха тези архаични модели от времето на традиционното моноконфесионално общество са несъвместими и с принципите на демократичната правова и неконфесионална държава и социо-културните реалности на плуралистичното гражданско общество. С други думи, за да се обърне с лице към съвременните политически реалности, Църквата в традиционно православните страни на Източна Европа трябва да преосмисли и преодолее някои страни от старата византийска “симфонийна” парадигма за отношения с държавата. Тази формула за „симфонията“ е унаследена от Източно-православния имперски модел на сакралната монархия и най-вече да превъзмогне свързаните с него цезаропапистки стереотипи.
Наред с това са необходими системни усилия за възприемане на модерната договорно-правна парадигма на равноправни между-институционални отношения с държавата и възприемане на балансирано отношение към концепцията за човешките права чрез преоткриване на нейните християнски корени в учението за достойнството на човека като свободна и богоподобна личност (Битие 1:26-27) и принципите на християнския хуманизъм.
За някои по-консервативни кръгове в средите на Православната църква и отделни политически защитници на Православието, интерпретиращи го само като алтернатива и контрапункт на Запада или на модерната цивилизация, това може би представлява своеобразен културен шок и сериозно предизвикателство. Промяна в дискутирана посока би била “посегателство” или “предателство” срещу унаследената традиция и архаичното наследство от миналото. Но в някои свои форми това наследство се възпроизвежда в настоящето чрез своеобразни светогледни стереотипи и политически парадигми, които са отглас от старите привички да се прибягва към “меча на кесаря” за разрешаване на вътрешноцърковните и религиозно-верски въпроси. Такива подходи пречат за създаването на съвременни, равноправни и балансирани отношения на Църквата с държавата в съвременното общество.
Всички тези общи принципи и бегло очертани тенденции могат да се наблюдават и очертаят в конкретния социален, политически и културен контекст на различните поместни православни църкви с различни особености, специфики и вариации. В определени проблемни насоки те се наблюдават в отношенията на Руската православна църква с държавните власти в съвременна Русия, в страните от Европейския съюз или в особена форма за православната църковна диаспора в Западна Европа и Северна Америка.
Принципите на взаимодействие между църквата и държавата са особено важни в частност и за България и за изграждането на отношенията между демократичната правова държава и Българската православна църква (БПЦ) като религиозна институция на “традиционното” по Конституция (чл.13, ал. 3) “източно-православно изповедание” в Република България. През последните години след влизане в сила на новия Закон за вероизповеданията (ЗВ) и пълноправното членство на страната в Европейския съюз, някои решения на Конституционния съд по важни въпроси за ролята на държавата и границите на църковната автономия, последователните усилия от страна на държавата да прилага специалното законодателство за религиозните общности за целите на “преодоляване на разкола и разделението в БПЦ” в духа на конституционните принципи за отделеност на Църквата от държавата, се изграждат и оформят основите на съвременната система за отношения, сътрудничество и партньорство между църковните власти и държавните институции в редица области на обществения живот в условията на демократична публична среда и европейска правна рамка за гарантиране на човешките права и свободата на религиозните общности.
Автор: Доц. д-р Костадин Нушев
Богословски факултет, СУ „СВ. Климент Охридски“
Използвана литература
Nushev, К. Christliche Sozialethik und Sociallehre der Kirche. Grundprinzipien und Orthodoxe Perspektiven. – In: Die Gesellschaftliche Rolle der Kirche. Konrad Adenauer Stifftung, Sofia, 2016, SS.14-22.
Нушев, К. Православието и правата на човека. – в: Сб. Хармония в различията. (ред. Жоржета Назърска, Светла Шапкалова), Издателство: За буквите-Описменехь,С., 2015,с.с.101-108.
Нушев, К. Религиозното образование в българското училище – традиции, проблеми и перспективи в национален и европейски контекст. – в: Сб. Хуманизъм. Наука. Религия. Религиозното образование и възпитание в институционален и конфесионален дискурс. С., БАН, 2018, с.24-35.
Нушев, К. Христиjанската слобода и предизвиците на неолиберализмот во врска со темата за христиjанското образование и современа Европа. Современото христианско образование. Состоjби, предизвици и очекуванья. Асоциация на професори по наставниот предмет Етика во религиите „Просветление“, Скопие, 2018, с.с.49-63.
