Начало / Uncategorized / „Постоянната молитва е само началото на духовния живот“ – Беседи за монашеството

„Постоянната молитва е само началото на духовния живот“ – Беседи за монашеството

Исихазмът е духовно явление, квинтесенция на аскетическото предание в Православната църква. Чрез него човешката душа се изпълва с Божията благодат и получава своята същност. 

Мъчениците отдават живота си на Бога и в един миг влизат в Рая. В исихазма обаче човекът се опитва да се освободи от земните грижи, за да живее непрекъснато в присъствието на Бога, да изпълва душата си ден след ден с Божията благодат. Чрез Иисусовата молитва, практикувана в исихия, ние сме в непрекъснат контакт с Божията благодат, както говори св. Григорий Палама. 

Не всички трябва да ставаме отшелници и отшелнички, но всички трябва да използваме разумно времето, което Бог ни е дал. 

Св. Софроний винаги ни е говорел за този принцип в подвижническия живот: ако човек се ограничава до това, което е абсолютно необходимо, тогава Бог му дава скъпоценния лукс да има достатъчно време за духовна работа. Той ще може да посвети почти цялото си време на работа върху отношението си с Бога, усъвършенствайки се в Неговия страх, докато не стигне до славното и мирно пристанище на непорочната Христова любов, която прави човека нетленен. 

Всички имаме определени задължения в нашите манастири и понякога те могат да бъдат много обземащи. Понякога дори може да работим по дванадесет часа на ден, но когато това е поради необходимостта от живота, всичко е благословено. Ако използваме правилно времето си за необходимото, Бог ще ни даде още повече и ще имаме време за всичко, от което се нуждаем за спасението си. В исихазма се стремим да стоим непрестанно в Божието присъствие, призовавайки Неговото свято име с ума в сърцето си, и ако вложим цялото си доверие в Божието провидение, ние получаваме това благословение да пребъдваме в Неговото присъствие, където и да сме, и каквото и да правим. 

Но не трябва да забравяме това, което ни казва отец Софроний: „Не мислете, че ако придобиете непрестанна молитва, вие сте станали съвършени и святи. Постоянната молитва е само началото, а не съвършенството на духовния живот“. След тези думи размишлявах върху тях и осъзнах, че наистина постоянната, непрестанната молитва е само началото, защото призовавайки непрестанно името на Бога, ние просто изповядваме, че без Него не можем да направим нищо т.е. придобиваме основния дар на духовна нищета, която е първата стъпка по лествицата към божественото съвършенство, изобразено в Блаженствата: „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно“ (Мат. 5:3).

– Как можем да избягаме завинаги от духа на този свят, който се опитва да ни съблазни по всяко време? 

– В практиката на постоянната молитва ние ограничаваме достъпна на мислите, нашепвани от врага и на всички впечатления от този свят, които атакуват нашия дух. Врагът мрази духовното дело на исихията и иска или да го предотврати напълно, или поне да го замъгли, така че да лиши човека от неговата голяма духовна полза. Той знае, че няма по-красив път към освещението от постоянната молитва. Ние спираме всяка мисъл и всяко впечатление, което идва отвън, не само като призоваваме името на Христос, не само като се противопоставяме на мислите чрез молитва, но и чрез изграждане на духовно състояние у нас. Това носи такава сила на сърцето ни, че мислите на врага просто отскачат, понякога дори преди да ги видим какви са. Усещаме приближаването на мислите на врага и сърцето е нащрек, събужда се и затваря входовете на сетивата и на цялото същество на човека, защитавайки го. Човекът става като подводница, в която  нито една капка вода не може да проникне. Това духовно състояние е най-добрият положителен начин за предпазване на човека от всяко чуждо влияние, за поддържане на духа му, потопен в Божия Дух. 

– Защо несигурността е толкова присъща в живота ни? 

– Нямаме нужда от сигурност. Несигурността, на която сме свидетели в живота си, е налице с определена цел – да ни научи на голямо тайнство. Всеки път, когато падаме, ние се смиряваме, защото имаме чувство на опустошение, но ако приемем това смиряване, Господ ни дава благодат да се изправим. Не оставаме изправени, но отново падаме и отчаяно трябва да научим пътя, като вървим отдолу към висината на Божието присъствие, към радостта да бъдем в Неговото присъствие и да се наслаждаваме на Неговата благодат.

Това е пътят, който върви от тъмнината към светлината, от смъртта към живота, от запустението към блаженството да бъдеш съединен с Господа в Духа. 

Това е пътят на нашата вечна Пасха, която живеем всеки път, когато се приближаваме до Личността на Христос. Когато свикнем да приемаме този път отдолу до място, по-близо до личността на Христос. Затова не трябва да се отчайваме или да се обезсърчаваме, когато сме паднали. Ние не оставаме в нашето падение, но се възползваме от голямата привилегия да започнем наново, с ново начало. Не бива да намалява вдъхновението ни, нито да губим това непрекъснато издигане към Божието присъствие, за да можем непрекъснато да пеем нова благодарствена песен с любов към Господа. Ние смятаме, че е голямо бедствие да бъдем в несигурност, да бъдем нестабилни и понякога запустяваме, а сърцето ни се наранява. Но това е моментът да извикаме от дълбочината на сърцето си и да изповядаме пред Бога нашата бедност и духовно опустошение. Тогава Господ неизменно ще протегне ръката Си и ще ни поведе по Пътя. Ще започнем отначало, ще получим нова благодат и ще изпеем нова благодарствена песен. 

Разбира се, не можем да избегнем качването и слизането, но можем да се опитаме да направим престоя си долу (в падението ни) възможно най-кратък. Когато сме паднали, се опитваме бързо да се покаем и използваме всички възможни средства, за да измолим Божията благодат, която остана постоянна: Господ работи върху нас. Ние сме подобно на материал в Неговите ръце и Той се опитва да ни оформи в съвършен образ на Своята доброта и слава. Важното е не дали сме паднали или изправени, а дали живеем или умираме да бъдем угодни на Господа (виж. 2 Кор. 5:9).

– Интересът към науката, изкуството или философията знак ли е за духовна празнота? 

– Зависи. В началото на нашия живот това може да е нормално, основателно търсене. Опитваме се да открием нещо съвършено, божествено във всичко, което правим. Например, ако сме художници, се опитваме да уловим вечното чрез нашето изкуство. Ако сме философи, се опитваме да влезем в метафизичния ум, за да възприемем истината. Или чрез изкуство, наука или философия, това, което се опитваме да уловим, е вечното. Вечният обаче е Личност и ние не можем да Го обхванем. Можем да Го приемем само ако Вечният доброволно ни се дава. Това правим в живота си в Христос. Вечният дойде при нас, съвършенството на Божия Агнец се яви пред очите ни. И все пак, ако станем монаси и се опитаме да обогатим живота си, обръщайки се към науката и философията, това ще донесе опустошение в живота ни, защото там няма нищо за нас. За нас животът е само в Христос. Христос е животът на света и Той ни предаде Себе Си. Съвършеният дар от Неговия живот вече ни е предложен. 

– Когато Яков се моли цяла нощ, той казва на Бога: „Няма да Те пусна, докле ме не благословиш“ (Бит. 32:26) и Христос казва: „Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят“ (Мат. 11:12). Като монаси обаче ние се отказваме от собствената си воля и се предаваме, без да „насилваме“. Това не е ли противоречие? 

– Едно и също нещо е. Постоянството в молитвата, постоянството в това да измолим Божията воля да дойде към нас, е същото като да се отдадем изцяло на Божията воля. Не мислете, че отдаването на Божията воля е някакво пасивно действие. Когато се предаваме на Божията воля, ние се уверяваме, че всяка наша мисъл и цялата ни енергия, целият ни ум и цялото ни сърце са непоклатими в твърдата ни увереност и доверие в Божията милост. Ние съсредоточаваме всички сили на душата си в тази наша решимост и се молим с това напрежение в стремеж към Бога. Това не е пасивно отдаване без никаква активност в сърцето и ума ни. То е придружено от инерцията на молитвата. Когато настояваме в молитвите си към Господа, Бог може да не ни даде това, което просим, но ако го приемем, ще усетим голяма утеха и дори ще бъдем щастливи.

Господ благослови упоритостта на Яков в молитвата и каза едно велико слово, което е останало като правило в живота на всички ни: „Отсега името ти ще бъде не Иаков, а Израил, защото ти се бори с Бога, та и човеци ще надвиваш“ (Бит. 32:28). С други думи, „защото си показал твърдо доверие в Божията милост и в Неговата помощ, ще бъдеш благословен във всичко, което правиш“. Истинската победа на Яков бе благословението да чуе Божия глас. В този момент заедно с гласа Му, той се почувствал и силен. Той се не страхувал вече от Исав и от онези, които отивали да го убият, но докато се приближавал към тях, направил седем земни поклона. Тогава сърцето на ожесточения Исав се смекчило и вместо да го убие, той паднал и заплакал. 

Следователно виждаме, че въпреки че Яков настоявал в молитвата си пред Бога, важното било, че той търсил истинския контакт с Бога и го намерил чрез смирението. На следващия ден той отново се смирил пред Исав и поради това смирение всичко се променило. По този начин, дори когато упорстваме и настояваме за определено нещо пред Бога, ние трябва да сме готови да чуем гласа Му, независимо дали Той удовлетворява молбата ни или не. Понякога може да ни се струва, че Божият глас е много странен и няма логика, но носи избавление. 

***

Често описваме монашеския живот като уподобяване на ангелския живот. Това е нещо изключително, защото смирението в този живот наподобява смирението на ангелите. Наистина, за такъв дар човек се нуждае от ангелско смирение. Монахът дава всичко, което има, и все пак му остава едно нещо: да бъде уподобен по смирен начин на Христос, за да Го има за спътник. Когато Господ даде най-голямата си заповед в Новия Завет („Тъй и вие, кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим“ (Лук. 17:10)). Той имал предвид и съвършенството в пътя, даден на монасите. Те жертват всичко, но все още им липсва едно нещо, за да достигнат до съвършенство: осъзнаването на тяхната негодност. Само тогава животът им ще бъде истинско подражание на ангелския живот. Ангелите са посветени на вечното славословие на Бога и въпреки това никога не губят пълното си смирение, покривайки сътворената си природа с крилете си. Тук също има прилика между ангелския живот и монашеския – както ангелите винаги пазят вниманието си към това да хвалят Бога с непрестанно прославяне и хвалебствени песнопения, така и монасите се стремят винаги да пазят внимателно своята негодност

Ние не отиваме в манастира, за да направим кариера или да постигнем нещо в този свят. Отиваме там, за да научим смирението по пътя на Христос и смирението в пребиваването като ангели на земята

– Гостоприемството подражание ли е на Христос? 

– Особено за нас монасите пътят на Христос трябва да бъде нашата основна цел във всичко. Трябва да се считаме за по-нисши от хората, които идват при нас. Трябва да ги поставим над нас и да ги почетем повече от себе си. Те идват при нас в името на Бога и когато им даваме духовна отмора, Бог е доволен и благославя живота на това място. Всичко, което правим в името на Бога има вечни измерения и вечна стойност. Св. Серафим казва, че дори веднъж човек да помете Божия дом има вечна награда. Същото е вярно ако допринесем дори малко за спасението на тези хора. Някои дори идват да изпитат Божията благодат и да придобият смирение… Ако знаехме как Бог действа в живота им, всички щяхме да бъдем изпълнени с благоговение и страхопочитание пред тях. 

– Какво можем да сторим, когато нараняваме нашите ближни неволно? 

– Опитваме се да се смирим пред тях. Не бива да сме нетърпеливи в това да ги поучаваме, защото може да е твърде много за състоянието, в което се намират. Ако ги приемем и подкрепим със смирение, Бог ще ги доведе до някого или директно към Себе Си и ще ги накара да стоят. Както казахме преди, свещениците и епископите в Църквата са граждани от втора класа, а гражданите от първа класа са хората, които идват при тях в името на Бога, за да получат тяхното служение за спасение. Наистина, „който прислугва е по-голям от онзи, който е на трапезата“ (по цитата: „Защото кой е по-голям: който седи на трапезата ли, или който слугува? Не е ли оня, който седи? Пък Аз съм среди вас като прислужник“ (Лук. 22:27)). Докато сме амбициозни и търсим власт и високи позиции ние дори не сме християни, но сме подобни на езичници. Трябва много да внимаваме, когато приемаме хора, за да не ги нараним, да не ги обидим. Те не изискват нищо от нас. Усмивката и доброто сърце са повече от достатъчни, за да се почувстват добре дошли. Отец Софроний казваше: „Тайната е да ги посрещнем топло и топло да се сбогуваме. По време на техния престой им позволете да живеят както могат и както искат. Не се опитвайте да ги поправяте. Те виждат как живеем и ще направят каквото могат, за да ни последват. Ако поучаваме означава, че нямаме смирение, освен ако това не ни е дадено (като послушание) от Църквата. Докато приемаме хората такива, каквито са, ние проявяваме смирение“. Отец Софроний казваше и още: „Когато всеки един от вас дойде при мен, вие ходихте нагоре с краката, но с времето се научихте да ходите изправени и сега можете дори да поучавате другите. Оставете хората да бъдат свободни, те ще намерят своя път“. 

Ако им проповядваме, можем да изземем делото на духовния им отец. Разбира се, не винаги е така. Можем да кажем смирено, изпълнено с любов слово за утеха, когато хората още не са получили тази своя духовна връзка с духовния си отец. И все пак са необходими много грижи, защото има голяма опасност. Свети Софроний ми каза веднъж: „Желаното съзнание за монаха е да постави себе си под всички в образа на Христос, Който постави Себе Си в дъното на обратната пирамида. Ако лесно правим забележки, ако с готовност поучаваме, губим смирението. Тайната е да дадем топло посрещане и топло отпращане, сбогуване, а Бог ще направи останалото. Внимавай да не провокираш нищо негативно в тях и те сами ще намерят пътя си. Ние не сме спасителите на света. „Дете ни се роди, Спасител ни се даде“, пеем на Рождество Христово“. 

Разговор с архим. Захариас Захару. 

Източник: pemptousia.com

Превод: Ангел Карадаков

За Ангел Карадаков

Виж още

Ловчанска митрополия издаде нова книга – „Благодатни дарове и благодатни хора“

С благословението на Ловчанския митрополит Гавриил на българския книжен пазар излезе новата книга на Ловчанска ...