Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Достигналите до нас древни източници посочват, че Християнството в древна Галия се разпространява още през първи век. Според западната традиция Галия (земите на днешна Франция) първоначално получава светото Кръщение с проповедта на св. Мария Магдалена, св. Лазар Четверодневни и неговите сестри светите Марта и Мария[1].
Някои учени позовавайки се на второто послание на св. ап. Павел до Тимотея смятат, че апостол Кресцент, който бил пратеник на св. Павел, служил в Галия. Някои пък смятат дори, че самият апостол Павел е стъпвал в земите на древна Галия, по-специално в долината на Рона, една от областите с голямо присъствие на гръцки малцинства идващи от Мала Азия, Фригия и Сирия[2].
Първите данни, изключвайки преданието, за съществуването на Християнството в Галия, се появяват в края на I и началото на II век при гонението в Лион, започнато от Марк Аврелий (177 г.)[3]. Езическите жители се надигнали срещу християните. При гонението мъченически загиват четиридесет и осем християни. Сред тях имало и деца и младежи.
Църквата в Лион била втора по влияние след тази в Рим в Западна Европа, в този период. Първите епископи в града са св. Потин (паметта му се чества на 2 юни), който загива мъченически при гонението на Марк Аврелий и св. Ириней Лионски. Според житието на св. Потин[4], той бил изпратен от папа Аникетий[5] да възвести християнската проповед на галите. Св. Потин се установява в Лион и основава местната Лионска църква, като нейн водител е почти двадесет години. Деянията на св. Потин за включени от Евсевий Кесарийски в неговата църковна история[6] и се смятат за едни от най-красивите творби в древната църква. Наследник по трон на св. Потин, както вече споменахме, е св. Ириней Лионски, родом от Смирна, ученик на св. Поликарп Смирненски.
Евсевий Кесарийски пише, че св. Потин бил „телесно слаб, трудно дишал от телесна слабост, но бе украсен от Духа за ревност (по Бога бел. прев.) и бе преследван от жаждата за мъченичество. Самият той бе привлечен към съдията изнемощял и от старост, и от болест, но опази душата си, за да възтържествува Христос чрез нея”[7].
Според изследователите едни от първите проповедници на християнството в Галия пристигнали по море от Марсилия и тръгнали по поречието на река Рона[8]. Църковният историк Евсевий Кесарийски говори за писма, написани в Галия, по времето на св. Ириней Лионски. Както при спора в Британия, така и в Галия се появил раздор в Църквата заради празнуването на Пасхата. По онова време различните общности празнували на различна дата. Към края на II век папа Виктор[9], се опитал да универсализира празнуването на Възкресение Христово. В споровете св. Ириней се намесва, за да възстанови мира, защото се било стигнало дори до заплахи за отлъчване от Църквата. Епископите на Галия се появяват отново открито и в спора с Новациан[10].
Св. Ириней Лионски
Преди да пристъпим към по-задълбочено изследване на християнската проповед в Галия, би било редно да се спрем на живота на един от най-изтъкнатите й епископи, а именно св. Ириней Лионски.
Св. Ириней, епископ Лионски бил родом от Смирна, ученик на св. Поликарп Смирненски, проповядвал за Христа и пазил вярата от еретици. След мъчения бил посечен с меч в 210 година при царуването на Септимий Север. През време на своето служение той пише множество съчинения, от които са съхранени различни фрагменти. До наши дни са достигнали в цялост само две: „Опровержение и победа над мнимия гносис“ или „Против ересите“ и „Доказателство за апостолската проповед“. Книгата „Против ересите“ представлява полемика с гностиците и Маркион, който по време на епископството на св. Ириней представлявал най-голяма опасност за християнството. В нея св. Ириней доказва, че Старият и Новият представляват едно цяло, свързани от приемствеността на Божието откровение. Редом с дискусията с гностиците, св. Ириней засягал въпроси от екзегетически и догматичен характер, и особено въпроси на библейската сотириология. В противовес на гностическия дуализъм, той я интерпретирал като изцеление на тварите и приобщаването им към божествения живот. „Първородното Слово низхожда в творение (твар, ц.сл.), т.е. създание (телесно), и се обема от него, и, от друга страна, творението приема Словото и възхожда към Него, възхожда по-високо от ангелите, и става Божий образ и подобие (също там, V, 26,3).
Други градове във Франция също са имали за епископи светци и дори мъченици, въпреки че гоненията срещу вярата в Галия са сравнително малко, отколкото в други региони на Римската империя[11]. Така например такива епископи светии са св. Виктор Марсилски, св. Сатурнин Тулузки, св Симфориан от Отен, св. Марсел от Шалон-сюр-Сон и Валериан от Турну и др.
Според достигналите до нас сведения в района на Нарбон[12] и частта на Галия по-близка до Британия има повече от тридесет епископски центъра. Местните епископски събори се провеждат под водителството на архиепископа на Арл и на тях присъствали духовници от цяла Галия и дори от Британия. Според учените броят на епископите нараства и до края на III век. Църквата в Галия успява да се организира добре, особено през време на управлението на св. император Константин Велики. До IV в. обаче Галската църква така и не се обособява като отделна поместна църква, подобно на Антиохийската или Александрийската.
Създаване на монашество в Галия
Монашеството в Западна Европа е познато още от самото си създаване, като движение на вярващи, желаещи по-усилен подвиг. На Запад монасите се учат от св. Атанасий Александрийски, който живее в изгнание в Тревес, Галия, отивайки там през 335 г. Св. Атанасий познава св. Антоний Велики и от него научил много за монашеския подвиг и уединение.
IV в. е времето, в което монашеството намира благоприятна почва за развитие в Галия. Някои учени отдават това и на всеобщото, по онова време, оживление и интерес към монашеския подвиг. За основоположници на монашеството в Галия се считат двама светии – св. Иларий от Поатие и св. Мартин от Тур[13].
Св. Мартин бил ученик на св. Иларий, който се научил на монашеското дéлание в Мала Азия. Още в зараждането на манастирската култура в галските провинции се развили множество аскетични форми на живот, макар че примерът на Изтока не достигнал онази интензивност, която е белязала ранния монашески живот в Рим[14].
Скоро около св. Иларий се събрала цяла монашеска общност, която впоследствие станала благодатна среда за развитието на монашеството в Галия.
Св. Мартин, епископ на Тур
През 371 г. св. Мартин, против волята си, бил избран за епископ на град Тур. Гражданите били много въодушевени от начина на живот на светеца. Понеже Мартин отказвал да бъде ръкоположен за епископ, то хората си послужили с благочестива хитрост, като му казали, че го молят да дойде и да се помоли над тежко болен човек. Според една от версиите, когато Мартин разбрал истината, се опитал да се скрие в една барака за гъски. Птиците обаче започнали да издават звуци и да вдигат шум, което улеснило хората да го открият[15]. Като епископ св. Мартин обръща много внимание на евангелизацията на местните хора, които били езичници. Той разпространил Св. Писание, както и бил изключително милосърден към бедните и се грижел много за болните и гладните. Поради тази причина бил наречен Милостивият. Когато св. Мартин бил ръкоположен за епископ, той не забравя и своите монашески обети и се премества от града в манастира Мармутие, който основал недалеч от Тур. Известно е, че този манастир имал строги правила и типик.
Св. Мартин оставил след себе си множество ученици. Той, по думите на доц. Румен Бояджиев, заел своето достойно място в църковната история на Галската църква, като един от първите и главни основоположници на монашеството в древна Галия. Той основава и първите по-значими монашески средища в Западна Галия – манастирите Лигюже[16] и Мармутие[17]. Монасите, възпитани в духа на св. Мартин, носят древните отци на Църквата.
Един от големите духовни плодове на св. Мартин е прочутият православен манастир и мисионерски център – Лерин. Манастирът бил основан през 410 г. и дело на св. Хонорат, бъдещ епископ на Арл. Манастирът е служил като духовна школа на епископи и църковни автори, монаси, духовници и мисионери, като св. Фауст от Риец, св. Евхерий Лионски, св. Викентий Лерински, св. Иларий и Цезарий Арлски и св. Паткрик Ирландски. Манастирът приема през 660 г. молитвеното правило за духовен живот на св. Бенедикт Нурсийски. През 732 г. монасите били избити при завладяването на острова от сарацините и духовният живот в манастира запада. В края на X в. манастирът е възстановен и духовният живот в него възобновен. От XV в. започва упадък в обителта и през 1786 г. преустановява дейността си. През 1791 г. сградите са продадени[18].
Но да се върнем отново в IV век. За живота на манастира може да бъде открита информация в житието на св. Хонорат, както и в едно творение на св. Евхерий Лионски. Според тези източници повечето монаси са живели общежитийно, докато по-опитните са се подвизавали в отшелничество или в отделни килии около манастира. Примерът на монашески живот в Лерин се разпространява из цяла Югоизточна Галия. Пример за такъв живот на св. Роман и Лупицин. Друг важен център на монашеството по онова време е и манастирът „Св. Маврикий” от Агона.
След преместването си в Галия св. Йоан Касиан[19] поставя също основите на два манастира. Единият е мъжки, а другият женски[20]. Едно от основаните монашески братства от св. Йоан – това на епископ Кастор от Апт (Прованс) създава трактата „Instituta”, което представлява безценен наръчник и духовно ръководство с наставления за монашеския живот на Запад.
Трябва да се каже тук, че всички тези основани манастири, в своята уредба и типик, приличали много на древните палестински и източни обители. Въпреки това в Галия монашеската дисциплина така и не била напълно уредена. Така например имало монаси, които смятали, че дадените при монашеското пострижение обети не били вечни, а временни. Монасите могли да преминават от манастир в манастир; някои се връщали към светския живот и се женели; давали обети за нестяжание, труд и послушание. В галското монашество обет за целомъдрие (по онова време) давали вдовците и девиците, желаещи да посветят себе си на Бога[21]. Въпреки това положение на монашеството в историята на Галската църква ще видим, че има достойни примери за истински подвижници и монаси, положили множество труд и усилия да се доближат до Бога и да получат обожение и вечен живот.
Богословски спорове и борба с ересите
Както повечето Поместни църкви и тази в Галия не е лишена от борба с еретически учения и заблуди. През първите векове в своето закрепване Галската църква активно се бори против арианската ерес[22]. Епископите в Галия изповядвали Никейския символ на вярата. Друга ерес, която се разпространява в Галия е ереста на Присцилиан от Авила[23]. През 385 г. Присцилиан е обявен за еретик, но негови последователи продължават да проповядват в римските провинции на Испания и Галия до края на VI век. През 380 г. епископите от Испания и Галия се събират на събор в Сарагоса, където приемат осем канона и осъждат като ерес прицилианството.
Меровингската династия
В тази част на нашата история за християнската проповед в Галия трябва да кажем, че един от преломните моменти за Поместната църква в Галия е настъпването на династията на Меровингите. Това е династия от френски крале, които са управлявали територия обхващаща днешните земи на Франция, Нидерландия и Германия в периода V-VIII век[24].
Франките в началото на V век, редом с други германски племена, живеели по бреговете на Рейн. В средата на V век те се промъкнали в северна и средна Галия, където удържали натиска на римските легиони под началството на Сиагриус и на весготите[25]. Според Михаил Поснов през 480 г. под началстването на Хлодвиг I франките успели да отблъснат римските легиони и затвърдили своята власт в северна и средна Галия. Хлодвиг разширил владенията си за сметка на алеманите[26] и вестготите[27]. След това той завладява Тюрингското и Бургундското, а също така и Баварското кралство.
Настъпването на тази династия крале съвпада хронологично с периода на монашески възход и проповед в Галия от страна на Църквата. Този развой на политическата ситуация се отразява и на Православната църква там. Сливането на келтско-римското население с това на франкските нашественици се улеснява и от покръстването на самия франкския крал Хлодвиг, който се отрича от езичеството и приема православието през 498 г[28]. Той бил кръстен от св. Ремигий от Реймс.
Според свидетелството на св. Григорий Туронски, за когото ще говорим малко по-късно, крал Хлодвиг бил кръстен през 496 г. на празника Рождество Христово. Кръщението на краля обаче не означавало кръщение на целия галски народ, но само на част от поданиците. Кръщението на краля на франките направило силно впечатление на неговите съвременници и изиграло голямо значение за последващата история на Западна Европа[29]. До наши дни са достигнали писмата на светия епископ Авит Виенски[30] към крал Хлодвиг. В своите писма св. Авит изказва радостта си от приетото от Хлодвиг решение да се кръсти и да предпочете православното вероучение пред еретическото (в онова време аринството все още се разпространявало из Галия). „Божественото Провидение намери в теб повелителя и ревнителя на нашия век. Правейки своя избор за себе си, ти решаваш за всички ни. Твоята вяра е наша победа (vestra fides nostra Victoria est)”[31].
След приемането на вярата Хлодвиг проявил милосърдие, като освободил затворници и пленени. Според достигналите до нас сведения той основал не един манастир, както и построил множество православни църкви. Такава например е църквата на светите апостоли Петър и Павел в Париж.
Хлодвиг I бил женен за бургундската принцеса Клотилда. Тук ще направим малко отклонение, за да споменем повече за св. Клотилда, която произхождала от германсото племе бургунди, който към V век навлязло в територията на Римската провинция Галия и се поселило край река Рона[32]. Хловдиг изпраща свои посланици до вуйчото на св. Клотилда Гундобад, за да поиска нейната ръка. Двамата се женят през 493 г.
С приемането на Православието Хлодвиг се отличава от други германски крале, като тези на готите и вандалите, които са привърженици на арианството, осъдено от християнската църква като ерес още на Първия Вселенски събор в Никея през 325 г. Приемането от Хлодвиг на християнството, изповядвано от повечето му поданици, заздравява връзките между романизираните гали и техните германски завоеватели. Според някои учени отказът му от традиционното езичество отблъсква много от останалите франкски князе и отслабва военните му възможности през следващите няколко години.
Въпреки добрите намерения на Хлодвиг не всички негови действия и практики са били напълно в духа на християнството. Въпреки това времето на Меровингската династия е една от най-плодовитите от към православни светии. Такива светии има сред царските съветници и двор, членове на кралското семейство. Такива са например, както вече споменахме, светите кралици Клотилда, Радегунда и Батилда, които развиват и женското монашество в Галия, като основават манастири, към които се присъединяват и те самите в края на своя живот[33].
Св. Цезарий от Арл
На един от светите епископи в по-късния период от развитието на Галската църква ще обърнем внимание. Това е св. Цезарий от Арл, който е роден около 470 г[34].
Според достигналите до нас данни за живота на св. Цезарий той се родил през 470 г. в района Шалон-сюр-Сон, Франция. Починал е през 542 г. Той е един от най-важните предстоятели на църквата в Галия и един от известните проповедници на Словото Божие. В своето служение св. Цезарий се противопоставя на полупелагианството.
Когато е на 20 години той става монах в манастира на о-в Лерин, който е един от най-големите центрове на християнската проповед по онова време в Галия. Впоследствие е ръкоположен за йеродякон и йеромонах, а след това става игумен на манастир, разположен на малък остров до река Рона, край Арл. Впоследствие св. Цедарий е избран за архиепископ на Арл[35].
Св. Цезарий бил голям проповедник и бил надарен със дар слово, някои от неговите проповеди са запазени след неговата кончина дори до наши дни. Запазено е и свидетелство на св. Цезарий за начина на причастяване по негово време. Според свидетелството мъжете трябвало да измият ръцете си преди да получат тялото Христово, а жените, да поставят върху ръцете си специална кърпа[36].
Св. Цезарий организира няколко събора т.н. Вестготски събори. Първият е проведен в Агд или Агата през 506 г. На този събор биват приети 47 канона, свързани с църковната дисциплина в Галия. Каноните поясняват повече за живота на духовенството и миряните в галия. От този събор интересен е канон 7, който забранява на духовниците да продават или отчуждават събствеността на Църквата[37].
След това се провеждат редица събори, като Втория събор в Оранж[38] и Втория събор във Везон[39]. Сам крал Хлодвиг I оргазинира съборите и въпреки че присъства на всички, той следи то близо решенията на епископите.
През периода V-VI в. епископите започват активна борба с безбожието, което се разпространило в тяхната църква. Това се дължало от една страна на постоянните смени на владетели, както и противопоставянето с множеството непокръстени езически или ариански германски племена. Въпреки това в този период сме свидетели на светии като св. Ремигий от Реймс[40], св. Елегий от Нойон[41], св. Алдуин от Руан[42], св. Деодат от Каор[43], св. Леодегар от Отун[44] и св. Григорий от Тур[45].
Интересен момент е да се спомене, че до VI в. Църквата в Галия се разпространява и укрепва, въпреки че има изпитания. През този период нова вълна на мисионерство идва в страната. Този път това се прави от монасите от Ирландия и Британия.
Св. Герман, епископ Парижки
Св. Герман е роден близо до град Отун (Аутун), Галия през 496 г. Родителите му се казвали Елевтерий и Евсевия. Докато е още малък той се учил при своя братовчед свещеника Скапилион. В житието на светеца се разказва, че той бил особено усърден по отношение на богослужебния живот и редовно посещавал утринните богослужения[46].
През 530 г. той бил ръкоположен за свещеник на 34-годишна възраст от епископа на Отун Агрипин. След това бил назначен за игумен на манастира „Св. Симфориан“ в същия град. Като игумен той се отличавал със строг монашески живот и с голяма милосърдна дейност. След това бил определен за епископ на град Париж, като наследил на трона предишния епископ Евсевий. Това става около 536 г. Според житието на светеца той бил неуморен и смел в своите усилия да прекрати междуособните борби и да ограничи порочността на френските крале, въпреки че не успява да промени техния живот в голяма степен.
Св. Герман активно участва в някои от Поместните събори в Галия, като например в Третия и Четвъртия събор в Париж, състояли се през 557 и 573 г. Участва и във Втория събор в Тур през 566 г.
Житието разказва още, че св. Радегунд (паметта й се чества на 13 август) го моли за защита от жестокия си съпруг крал Хлотар I (от рода на Меровингите)[47].
Св. Герман не само, че проповядвал на своя народ, но извършил и множество чудеса. С молитва епископът изцелявал осакатените, болните и мъчените от нечисти духове. Славата му на чудотворец се разпространила из цялата тамошна страна и всеки предмет, който той благославял хората изпращали на болни и страдащи и те се изцелявали. Милостинята той никога не забравял и помагал на всички. Ако имал възможност съдействал дори и на затворниците, както и за освобождаването на робите, незевасимо от тяхната националност. Той насърчавал почитта към местните светии, а също така се стараел за благоукрасяването на богослужението.
На агиографите св. Герман е известен и като литургист. Той написва свое последование на Божествената литургия, известна още като Галска литургия, използвана в земите на Галия (днешна Франция) преди въвеждането на римския обряд от времето на Карл Велики и папа Адриан I. За първоначалния произход да този тип литургия се смята, че е заимствана от Марковата литургия, служена в Алексадрия или от литургията на св. Йоан, служена в Британия[48]. В допълнение трябва да кажем, че днес този чин на св. Литургия е отслужван в някои православни енории във Франция, част от Сръбската православна църква, Руската православна църква зад граница и Румънската православна църква.
Св. Герман основава манастир в Париж известен днес като Saint – Germain – des-Prés. Светецът се преставя пред Бога на 28 май 576 г. Погребан е в параклиса „Св. Симфориен“ в предверието на църквата „Св. Винсент“. През 754 г. светите му мощи са пренесени във вътрешната част на храма. Тогава именно става и преименуването на църквата на името на св. Герман.
Към края на VI в. във франското кралство влизали Галия и Германия с изключение на местата, заети от фризи и сакси[49]. След кончината на крал Хлодвиг I франското кралство било управлявано от неговите наследници, но се разпаднало на 4 части. Най-големият му син Теодерих завладял източната част с резиденция Мец; а в западната част владели другите трима сина: Хлодомир, Хилдеберт и Хлорат, които живели в Париж, Орлеан и Суасон. Хлотар обединил отново всички царство през 613 г[50].
Историята на християнската проповед и живота на Галската църква е описан подробно от св. Григорий Туронски[51][52]. Освен историята на християнството в Галия, той пише и друга книга[53] – „Животът на отците”. Трябва да споменем, че в тази книга той представя, както пише преводачът Росен Миланов, „картини от друго измерение и е живо свидетелство за различен мироглед, с различни стойности и идеали, въплътен от конкретни личности на конкретно място и в конкретен исторически момент”[54].
Ирландски мисионери
През VI век монаси от, развиваща се по онова време, Британска църква стъпват обратно на континента, за да просветят отделилите се от вярата в Галия. Първите такива мисионерски пътувания са документирани през 590 г., като един от най-известните мисионери в Британия и Ирландия св. Колумбан пътува към сърцето на Галия[55]. Св. Колумбан пристига в Галия и заварва ситуация на пълно отчуждение от вярата. Той основава манастир, а след това се среща с местния владетел Гундобад от Бургундия. Според сведения на историците въпреки че бил арианин Гундобад тайно симпатизирал и подкрепял православието и се радвал на добри отношения с православното духовенство[56]. Животът на св. Колумбон му помага много в успеха на неговата мисия. Неговия скромен, честен, безукорен живот, както и този на неговите монаси послужва като постоянен и жив укор, който респектира варварите[57].
Светецът влиза няколко пъти в остри пререкания с Теодорих II, защото не може да понесе разпуснатия живот, лишен от християнски добродетели и престъпления. След дълго странстване св. Колумбан и монасите с него се заселват край езерото Констанс, в днешна Швейцария. Въпреки че законите на тамошната страна били християнски св. Колумбан се натъква на езически нрави, обичаи и традиции[58]. Там светецът останал три години, а след това се отправил към Италия, където бил радушно посрещнат от Теоделинда (починала през 628 г.), ломбардска кралица. Тя открива в лицето на св. Колумбан силен съюзник срещу арианството, което се разпространявало в онази земя. Там светецът основал манастири и през 615 г. починал.
В основаните от него манастири монасите преписвали книги и изучавали езици. Благодарение на св. Колумбан монашеството в Галия било възстановено и както пише В.Г. Васильевский, там се появили тълпи от монаси и монахини.
Тук трябва да споменем и за мисионерската мисия на св. Григорий, папа Римски в Галската църква. След като станал папа той възобновява мисионерската работа на Църквата сред нехристиянските народи в Северна Европа. Неговата работа е засилена повече в християнизирането на Британия, но има и няколко мисионерски групи, които заминават за земите на днешните Нидерландия и Германия[59]. В едно свое писмо, запазено до нас, той забранява на френските крале да слагат ръка върху основания от св. Колумбан манастир. Св. Григорий се обръща и към кралицата на франките Брунхилда. Той я моли да покровителства мисионерите отиващи към Британия[60].
Карл Велики и Великата схизма
До VIII век множеството германски племена чули благата вест на Христовото спасение и започнали поетапно да приемат християнската вяра. Първи сред приемниците на вярата са кралете. Така се появява и династията на Каролингите[61]. Появата в историята на Карл Велики довежда до нов етап Галската църква. Кралят се стреми за установи „Нова Византия” или „Нова Свещена Римска империя” в Западна Европа. За това той се съюзява и с папата в Рим, за да създаде модел на достойно християнско общество, върху което бъдещите поколения биха могли да надграждат, както политически, така и религиозно[62].
През 787 г. във Византия бил свикан Седмият вселенски събор, който осъдил иконоборческата ерес. Решението на борбите с иконоборците били важни, както за Църквата, така и за Византия, която била отслабена както в международно, така и във вътрешно отношение. На решенията на този събор се възпротивява Карл Велики и съставя свое богословско съчинение озаглавено „Libri Carolini”[63], като той изказва мнение против иконопочитанието. Според съчинението е забранено поклонението към иконите, забранено е паленето на свещи пред тях, както и това, че Никейският събор несправедливо анатемосва и отлъчва всички онези, които не почитат иконите[64]. През 794 г. Карл Велики свикал своя събор във Франкфурт, на когото били „отменени” решенията на Никейския сбор. Кралят не считал Седмия вселенски събор за вселенски, но за поместен тъй като на него не присъствали духовници от Франция. Амбициите на Карл велики били той да се нареди до византийския император в правото за свикването на събори.
През 800 г., на Рождественската литургия в Рим, папа Лъв III коронясва Карл Велики за император – титла, която не се използва на Запад от абдикацията на Ромул Августул през 476. Тя гласи: „Carolo Augustо, a Deo coronato, magno et pacificо imperаtori viva et Victoria!”. Макар че титлата подчертава независимостта на Запада от Константинопол, Карл Велики започва да я използва доста по-късно, страхувайки се, че тя ще го постави в зависимост от папата.
Според някои от историците именно тези стъпки за обединение между кралската власт и папството, както и за създаването на втора своего рода византийска империя и някои богословски различия довеждат до окончателната Схизмата от 1054 г. между Източната и Западната църква.
Заключение
Макар и во кратце да се запознахме с историята на християнската проповед в Галия, трябва да имаме предвид, че Галската църква е една от древните поместните православни църкви в Западна Европа. Подобно на църквата в Британия и тази в Галия бива отделена от Православието по много и най-различни причини. Все пак трябва да кажем, че в днешно време, организираните множество православни общности, епархии и диоцези във Франция, Нидерландия и Германия позволяват православното почитание към светиите, отслужването на древния чин на Галската литургия, както и възраждането на древната православна църква в Галия. Дали ще станем свидетели на пълното възраждане на Православието по онези земи предстои да видим, но със сигурност вярата все още е жива в свободолюбива Франция.
Автор: Ангел Карадаков
Списание „Светодавец“, бр. 5/22 г.
БЕЛЕЖКИ:
[1] Jones, Monk Nicodemus – THE CHURCH OF THE GAULS. PART 1 – https://orthochristian.com/7364.html
– актуално и достъпно към 21.01.22 г.
[2] Пак там.
[3] Lejay, Paul. „Christian Gaul.“ The Catholic Encyclopedia – https://www.newadvent.org/cathen/06395b.htm
– актуално и достъпно към 21.01.22 г.
[4] „Saint Pothinus, Bishop of Lyons“, The Fathers, Historians, and Writers of the Church, W.B. Kelly, 1864, p. 103
[5] Той бил епископ на Рим от 157 г. до 168 г.
[6] Книга 5, глава 1.
[7] Евсевий Кесарийский (Памфил) – Церковная история – V,29 – https://azbyka.ru/otechnik/Evsevij_Kesarijskij/tserkovnaja-istorija/5 – актуално и достъпно към 10.03.2022 г.
[8] Пак там – Lejay, Paul. „Christian Gaul.“The Catholic Encyclopedia…
[9] св. Виктор, папа Римски остава в църковната история със своя стремеж да обедини църквите в празнуването на Възкресение Христово. По негово време по-голяма част от Църквата чествала Христовата Пасха в деня от седмицата, в който Христос възкръснал – неделя, но църквите в Мала Азия празнували Великден на 14-ия ден на месец Нисан от еврейския календар, който можел да се пада в различен от неделята ден.
[10] През 250 г., Новациан, известен като римски антипапа, бил подготвян да стане следващия епископ на Рим (след смъртта на папа Фабиан), но през март 251 г. бил избран Корнелий за наследник на папския престол. След това трима южноиталиански епископи избират Новациан за епископ и той започва борба против Корнелий. Година по-късно, през 251 г., започва голяма борба между Новациан и Корнелий. Докато Корнелий иска да приеме отцепилите се епископи в покаяние, Новациан има радикална позиция.
Основаната от Новациан църковна община на Новацианистите e считана за еретична от Църквата. На един събор през есента 251 г. Новациан е низвергнат от Корнелий и 60 епископи. Няколко месеца след това започва отново гонение на християните и Новациан напуска Рим.
[11] Jones, Monk Nicodemus – THE CHURCH OF THE GAULS. PART 1 – https://orthochristian.com/7364.html
– актуално и достъпно към 21.03.22 г.
[12] Нарбон е първата римска колония извън Италия. Основана е през 118 г. пр. Хр. в тогавашна Галия като Колония Нарбо Марциус (Colonia Narbo Martius). Днес град Нарбон се намира на корабоплавателния канал Canal de la Robine и има връзка с канала Canal du Midi и близкото Средиземно море. Градът има около 51 300 жители (2007 г.).
[13] Васильевский. В.Г. „Лекции по истории средних веков”. Т. II – История франкского государства, стр. 286.
[14] Бояджиев, Румен. Ранно Западноевропейско монашество. С. 1996 г. стр. 67
[15] Св. Мартин Милостиви от Тур – историята на един от най-известните западни светии – https://dobrotoliubie.com/2020/11/18/%D1%81%D0%B2-%D0%BC%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B8%D0%BD-%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%B8-%D0%BE%D1%82-%D1%82%D1%83%D1%80-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0/-
актуално и достъпно към 21.03.22 г.
[16] Основан през 360 г.
[17] Основан от св. Мартин вече като епископ на Тур. В този манастир броят на монасите достигнал 80.
[18] Abbey of Lérins, monastery, France – https://www.britannica.com/topic/Abbey-of-Lerins – актуално и достъпно към 21.03.22 г
[19] Това се случва около 410 г.
[20] Бояджиев, Румен. Ранно Западноевропейско… стр. 69.
[21] Васильевский. В.Г. „Лекции по истории средних веков”. Т. II – История франкского государства, стр. 287.
[22] На Първия вселенски събор (325) арианството е обявено за ерес.
[23] Римски богослов, важна фигура в развитието на ранното християнство на Пиренейския полуостров.
[24] Фишер, Кристиян (1911). „Merovingians“. In Chisholm, Hugh (ed.). Encyclopædia Britannica. Vol. 18 (11th ed.). Cambridge University Press. pp. 172–172.
[25] Поснов, Михаил. „История на Християнската църква”, т. II, стр.24.
[26] Алеманите са западногермански племена, които са споменати за първи път от древноримския историк Дион Касий през 213 година след Хр. За техен произход се приема тезата, че представляват обединение на различни рейногермански и свебски племенни групи в района на реките Рейн, Майн и Лех. По-късно, като съюзници на Атила, те взимат участие в неговите походи и в Битката на Каталаунските полета през 451 година.
[27] Пак там.
[28] Jones, Monk Nicodemus – THE CHURCH OF THE GAULS. PART 2 – https://pravoslavie.ru/7365.html
– актуално и достъпно към 21.03.22 г.
[29] Васильевский. В.Г. „Лекции по истории средних веков”. Т. II – История франкского государства, стр. 243.
[30] Св. Авит е бил епископ на Виена. Славата му се дължи отчасти на поезията му, но и на ролята, която играе като секретар на бургундските крале. Паметта му се чества на 5 февруари.
[31] Пак там… стр. 244. Преводът е на автора на статията.
[32] Гърбов. Павел. „Жития на светите Вероника, Геновева, Клотилда и Радегунда” СИ. С. 2012 г. стр. 94.
[33] Пак там.
[34] Паметта му се чества на 27 август.
[35] Saint Caesarius of Arles – https://www.britannica.com/biography/Saint-Caesarius-of-Arles – актуално и достъпно към 21.03.22 г.
[36] Проповедь в древней Церкви. Проповедь за богослужением IV‑V вв. – https://azbyka.ru/propoved – актуално и достъпно към 21.03.22 г.
[37] Халфонд, Григори I. (2010). Archaeology of Frankish Church Councils, AD 511–768. Boston-Leiden: Brill. pp. 185–188.
[38] Проведен през 529 г.
[39] Проведен същата година.
[40] Св. Ремигий от Реймс бил епископ на Реймс и „апостол на франките“. На 25 декември 496 г. той кръщава Хлодвиг I, крал на франките. Това кръщение, довело до около 3000 допълнителни новопокръстени, е важно събитие в християнизацията на франките. Паметта му се чества на 13 януари, а пренасяне на мощите му на 1 октомври.
[41] Св. Елегий живял в периода 11 юни 588 – 1 декември 660 г. бил главен съветник на Дагоберт I, меровингския крал на Франция. Паметта му се чества на 1 декември.
[42] Св. Алдуин е роден през 605 г. в Санси, Соасон, Франция. Почива на 24 август 684 г. в Клиши, Франция. Погребан в катедралата Сен Уен , Руан. Паметта му се чества на 24 август.
[43] Св. Деодат основава манастир близо до Страсбург, Франция и служи като негов първи игумен. Почива през 679 г. Неговият празник е на 19 юни.
[44] Св. Леодегар от Отун е роден през 616 г. в Бургундия, Франция. Празникът му се чества на 2 октомври.
[45] Св. Григорий е гало-римски историк и епископ на Тур, което го прави водещ предстоятел на църквата в Галия. Той е основният съвременен източник за историята на Меровингите. Най-забележителното му произведение е неговото Decem Libri Historiarum (Десет книги по история), по-известно като Historia Francorum (История на франките), заглавие, което по-късно хронистите му дават, но той е известен и със своите разкази за чудесата на светците, особено с четири книги за чудесата на св. Мартин от Тур.
[46] Saint Germanus, Bishop of Paris – https://www.oca.org/saints/lives/2021/05/28/101558-saint-germanus-bishop-of-paris – актуално и достъпно към 21.03.22 г.
[47] Saint Germanus of Paris – https://www.britannica.com/biography/Saint-Germanus-of-Paris – актуално и достъпно към 21.03.22 г.
[48] Germanus of Paris – https://orthodoxwiki.org/Germanus_of_Paris – актуално и достъпно към 21.03.22 г.
[49] Поснов, Михаил. „История на Християнската църква”, т. II, стр.24.
[50] Пак там.
[51] Миланов, Росен. „Животът на отците”. С 2017.
[52] Св. Григорий Туронски – със светското име Георги Флоренций – е роден на 30 ноември 538 (или 539) г. в град Арверн (дн. Клермон-Феран – Франция). Той произхождал от знатно семейство, прославено и с имената на много епископи. След като още млад преживял една тежка болест, св. Григорий дал обет за служение на Църквата. През 573 (или 574) г. той бил поставен за епископ на град Турон (дн. Тур – Франция), какъвто останал до отминаването си на небесата през 593 или 594 г.
[53] Преведена е на български и все още е налична в книжарниците.
[54] Пак там.
[55] Jones, Monk Nicodemus – THE CHURCH OF THE GAULS. PART 2 – https://pravoslavie.ru/7365.html
– актуално и достъпно към 21.03.22 г.
[56] Gundobad king of Burgundy – https://www.britannica.com/biography/Gundobad – актуално и достъпно към 21.03.22 г.
[57] Васильевский. В.Г. „Лекции по истории средних веков”. Т. II – История франкского государства, стр. 290.
[58] Пак там.
[59] Squatriti, Paolo (2002). Water and Society in Early Medieval Italy, AD 400-1000. Cambridge University Press. ISBN 978-0-521-52206-9 – https://books.google.bg/books?id=KKrhJ9BbMkkC&pg=PA54&redir_esc=y#v=onepage&q&f=false – актуално и достъпно към 23.03.22 г.
[60] Пак там; Васильевский. В.Г. „Лекции по…” стр. 304.
[61] Управлявали в периода 750–887 Г.
[62] Carolingian dynasty, European dynasty – https://www.britannica.com/topic/Carolingian-dynasty – актуално и достъпно към 21.03.22 г.
[63] Васильевский. В.Г. „Лекции по истории средних веков”. Т. II – История франкского государства, стр. 355.
[64] Пак там.
