Начало / Uncategorized / Четвърта неделя на великия пост – Йоан Лествичник

Четвърта неделя на великия пост – Йоан Лествичник

Кръстник на книгата „Лествица“ – един от фундаменталните трудове в изумителната библиотека на християнството – е авва Иоан, игумен на Раитската обител на Синайския полуостров.

В писмо до игумена на Синайската обител (на трийсетина километра от Раитската) – също Иоан – той казва:

„И тъй, надяваме се в Господа скоро да получим и да целунем очакваните от нас скъпоценни напътствия, които могат да служат като непогрешимо ръководство за истинските Христови последователи и като стълба, утвърдена дори до небесните врати (Бит. 28:12)“.

Иоан Лествичник (579-649 г.), наречен още “Схоластик” заради забележителната си ученост и ораторски талант, е византийски монах и богослов, живял по времето на император Ираклий (575-641) – еретик монотелит, кръстник на кан Кубрат (605-665), който реформира администрацията и губи светите земи и Египет. Висш аристократ по произход, авва Иоан не парадира с образованието и забележителната си култура, а през последните години от живота си смирено става игумен на Синайската обител “Св. Екатерина” на планината Хорив, където Моисей вижда неизгарящата къпина, разговаря с Бог и получава скрижалите с Декалогоса (десетте Божи заповеди).

В “Св. Екатерина” днес се пазят едни от най-забележителните православни икони, сред които и Синайският Пантократор с Богочовешкото лице.

Преди да стане игумен на манастира, Иоан Лествичник прекарва 40 години в отшелничество. По време на тази анахореза Мохамед се премества от Мека в Медина (Хиджра – 622), с което започва ислямското летоброене, а император Ираклий дава на кръщелника си и монотелит като него – кан Кубрат – титлата “патриций” (635). Светът претърпява известно сътресение и вече не е същият, но това все още не се усеща в Синайската обител.

И така стигаме до момента, когато Иоан Раитски праща писмо на Йоан Синаит с молба да напише ръководство за усъвършенстване на монаси, въз основа на богатия си духовен опит. Над планината Синай (Хорив) витае старозаветен дух. Сякаш Моисей все още е горе, пред неизгарящата къпина, и получава от Бог скрижалите. Затова и личния си път към небесата монасите виждат като старозаветната стълба на Иаков (Израил) – патриарх на избрания народ, който преди Христа е бил еврейският, а след Него – християните, преродени в Кръщението и събрани в Църквата. Оттам и името на тяхното ръководство – “Лествица” (стълба) – и прозвището на неговия автор – Лествичник.

Молбата на авва Иоан Раитски е строго конкретна и прагматична. Тя прилича на молбата на Шарл-Жан-Франсоа дьо Пон, който през 1789 пише до своя приятел Едмънд Бърк в Англия с молба да му изложи мнението си за печалните събития във Франция, добили по-късно гражданственост под името “Велика френска революция”. Бърк му отговаря с три писма, като последното от тях (1790) се разраства до размерите на книга и тази книга остава в историята на философията като “Размисли за революцията във Франция” – фундамент на консерватизма и задължително четиво за всички, които се изкушават да се занимават с политология.

По същия начин и авва Иоан Раитски, когато е искал от авва Иоан Синаит да му изпрати ръководство за монаси, едва ли си е представял, че това ръководство ще се превърне в една от най-важните книги на християнството – “Лествица”.

Исихазмът на св. Григорий Палама (1296-1359), когото чествахме през втората неделя на Великия пост, е силно повлиян от Лествицата, а самият той е основа на Православието, затова не е чудно, че една от неделите на Великия пост – четвъртата – е посветена именно на св. Иоан Лествичник.

Как така една книга за монаси става най-популярно и обичано четиво за всички християни – не само духовниците, но и миряните. Признавам, че когато за пръв път посегнах към нея, бях твърде обезсърчен, защото очаквах ръководство за строг монашески живот (и книгата е парекселанс това) – живот, който няма нищо общо с живота на светските хора, още по-малко пък с живота на нас, светските хора от последните времена, къпещи се в сигурност, предсказуемост, обществени грижи и граждански права. И наистина Лествицата е за монаси, но принципите на възхождането към Царството Божие са едни и същи навсякъде. Самият Иоан Синаит го казва още в самото начало, в първото стъпало (1:21):

Някои хора, които живеят в света нерадиво, ме питаха: “Как ние, живеейки с жени и заплитайки се в светски грижи, можем да подражаваме на монашеския живот?” Аз им отговорих: “Всичко добро, каквото можете да вършите, вършете; никого не укорявайте, не ощетявайте, не лъжете, пред никого не се гордейте, никого не мразете, посещавайте църковните събрания, бъдете милосърдни към нуждаещите се, никого не съблазнявайте, не се докосвайте до чуждо нещо, бъдете доволни от вашите жени. Ако постъпвате така, не ще бъдете далече от Царството небесно”.

Това е. Изглежда лесно или ако не съвсем лесно, то поне постижимо за всекиго при добро желание. Тогава защо изобщо има монашество? Защо хората бягат в пустините, защо поемат непосилни обети, когато могат и в света да спазват не много сложна рецепта и да спасят душите си? Ако ми позволите едно почти скандално сравнение – в света на духовното подвизаване монашеството е нещо като висшата мода. В ежедневието никой не носи висша мода, но висшата мода дава насоките на конфекцията, в която се обличаме. Монасите полагат повече труд, но прокарват път, по който да минем. Монасите постигат висоти, от които могат да се молят за нас така, както ние не можем, затрупани от ежедневните си грижи.

Но има и друго. По Божия промисъл всеки е поставен на някакво място, където да приеме послушанието си. Със смирение, търпение и кротост всеки трябва да се вслуша в гласа на съвестта си и този глас ще му каже къде е неговото място. Ако Бог е промислил за мен да бъда в света и да се грижа за семейство, то това е моето послушание, което трябва да изпълня с покорство и любов. Ако е промислил да съм войник и да сразявам врагове на бойното поле – това е послушанието ми и само неговото изпълнение ще ме увенчае с венците на вечния живот. Да мисля себе си за много свят и да търся бягство в манастир, при положение че промисълът за мен не е такъв – това е прелест, безобразно възгордяване от моя страна; тогава не съм по-добър от фарисея, който казал: “Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци…” (Лук. 18:11). В първите години на демокрацията като че ли имаше такава мода – светски “лъвове” да се замонашват в името на популярността и славата. Някои от тях скоро се отказаха, а други отдавна не са живи. Ако не можеш да издържиш докрай, по-добре не се захващай.

Противно на нарочно насажданото в литературата и масовата култура мнение, че животът на свещениците и монасите е лек и охолен, малцина могат да го понесат. За да го понесат, трябва да са наистина призвани. Иначе обиждат Бога и ненужно измъчват себе си.

Бог те обича там, където си.

Не е нужно да се мъчиш да Го впечатлиш, Бог не се впечатлява толкова лесно и няма нужда от теб, от твоите дела и твоите подвизи. От своите дела и подвизи имаш нужда единствено ти самият, а полза ще получиш, когато подходиш към тях скромно, тихо и смирено. Така ни учат светите отци и Църквата.

На какво ни учи Лествицата? Ами на същото. Тя се състои от 30 стъпала, колкото са и годините на Христос преди да излезе да проповядва в света. Още първото е за отричането от светския живот, защото то е основата на всичко останало – да отсечеш мимолетното и илюзорното в името на вечното и абсолютното. Можеш да се отречеш от света както в манастира, така и в самия свят, като понякога второто е по-трудно, защото решилият да се подвизава в света е подложен на такива съблазни и изкушения, които на монаха са спестени. Но да не му завиждаме – монахът пък е подложен на такива изпитания, каквито ние не можем да си представим. Важното е, че и при нас, и при монасите целта е една – живот вечен в Царството Божие – и дори пътищата към нея да са много и най-различни, в крайна сметка са повече или по-малко успоредни. Може би монасите повече от нас са свикнали с мисълта за смъртта. Ние сякаш се правим, че не виждаме тази мисъл, гледаме тихомълком да я заобикаляме.

Ето как авва Иоан завършва Лествицата в нейното трийсето стъпало с думите на св. ап. Павел и св. Иоан Богослов: “А сега, след всичко казано, остават тези три, които всичко свързват и всичко съдържат: вяра, надежда, и любов, но по-голяма от тях е любовта (1 Кор. 13:13), защото с нея се именува Бог” (1 Иоан. 4:8,16).

Автор: Иван Стамболов-Сула

Източник: в-к Труд

За Ангел Карадаков

Виж още

Пожар пламна в планината край Рилския манастир

Пожар е възникнал днес в планината край Рилския манастир, съобщава Нова телевизия. Огънят тлее върху ...