Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Ето време благоприятно за самосъбран вътрешен живот, за духовно разведряване, укрепване и възхождане.
Дава ни се възможността на дълбок аналитичен размисъл, сами да се видим, къде сме, и какво сме и да вземем мерки да станем това, което трябва да бъдем. Към тоя необходим процес от четири седмици майчински ни подканя Църквата чрез тротагелното: „Покаяния отверзи ми двери, Жизнодавче!“
В дните на светата Четиридесетница пред нас се чертае всичката трагедия на грохналото и изнурено ветхозаветно човечество, подслаждана от светлата надежда за обещания Изкупител, Който ще му дарува сили и средства за спасение. В тия изключителни дни душата ни се оглежда във величието и красотата на подвига, който ни доближава до Бога, и за нашите натъжнени духовни очи се разкриват просторите на вечното копнение по изгубения рай… И ние се усещаме нищожни и като безпомощни деца, боязливо, ала настойчиво простираме немощните си ръце към източника на живота и спасението – Бога, за да получим от Него даровете на вярата ни и в благия Му промисъл.
В духовния процес, който съставлява същината на великопостния подвиг, се различават три степени: покаяние, очищение и съвършенство. Покаяние за греховете, очистване от страстите и съвършенство в мира и любовта.
Покаянието е основа на нов живот. Съзнанието, че грехът, като отклонение от Божиите заповеди, като престъпление пред Божия закон и непослушание на Неговата воля, събужда в човешката душа скръб и страдание и чрез тях я довежда до разкаяние за извършения грях от който се отвращава с решението повече да не го повтаря, а да избегва изкусителните му примамки с усилията да стане нов, чист и свят живот, украсен с добродетелите на вярата и благочестието.
Покаянието, като трепет на душата пред вратите на рая: „Как ще вляза в Твоя чертог, Спасе?“ пробужда заспалите, подтиснатите и пренебрегнатите нравствени сили към духовна работа: плач за милост, прощение и помощ, тъй като сълзите довеждат човека до духовна чистота. Плачът е благодат за каещия се, понеже сълзите имат очистителна и възродителна сила. Както след дъжд въздухът е пречистен, природата освежена, слънцето грее и топли по-нежно и мило, така и пречистената от сълзите на покаянието душа е по-бодра, по-крепка от сълзите на покаянието душа е по-бодра, по-крепка и по-настъпателна и издръжлива в борбата със злото, греха и беззаконието.
Очищението е нравствено и логическо заключение от процеса на покаянието. Затова покаянието и очищението са неразделимо свързани помежду си. Трябва да отречеш нещо, за да се освободиш от него, а очищението е освобождение от страстите, които причиняват падението – греха. Покаянието мистически довежда до отричане, или отказване причините и следствията на греха, а очищението активно довежда до унищожението на греховните извори и стимули, за да може по тоя вътрешен път на духовна самосъбраност чрез самопознаване и самоопределяне да се дойде до прага на съвършенството и да се усили религиозно-нравствения възторг на душата за възход по лествицата: „От земли на небо…“
Съвършенството е идеалът на покаянието и очищението, защото, след плача за отеческа милост (блидният син, митаря и пр.), за божествено прощение (хананейката, разбойника и пр.) и за спасителна благодат (горчивият плач на Петра, след отричането, Савел на път за Дамаск, Мария Египетска и пр.) настъпват великите моменти на всеотдайното служение на Бога, което е изпълнение на повелението му: „Бъдете съвършени, както ес ъвършен и Небесния ваш Отец“ (Мат. 5:48).
Съвършенството е безкрайно, както е безкраен Бог. То поглъща всички постижения на покаянието и очищението и все пак се чувства незадоволено и неудовлетворено, защото няма безгрешен човек, та ако ще и един ден да е живял на земята. Поради това съвършенството е безспирен подвиг до деня, в който Всесъвършеният ще каже: „Стига, ела, влез в радостта Ми“.
И тъй, покаянието, очищението и съвършенството продължават да изгаждат духовния храм на човека до края на земния му живот, като негови неизбежно необходими опори и благодатно живителни сили. Обаче, тяхното спасително проявление трябва по-интензивно да се изразява и по-дълбоко и осмислено да се подчертае през светата Четиридесетница, за да получи душата в пълнота великата радост на Пасхата Господня, която е крайъгълният камък на спасението и съвършенството.
Великият пост чрез покаянието, очищението и съвършенството освобождава душата от робството на греха и я възвръща в свободата на спасението. Историята на Израил, който по зова на пророка и законодателя Мойсей се изтръгна от непоносимото египетско робство е предобраз на служението, което трябва да извърши душата на фараоните и през Червеното море и пустинята с труд и лишения стигна в обедотаваната земя, тъй и християнинът, като торече мисления фараон (греховните въжделения и суетните усилия и борби в подчинение на зловредните страсти), трябва да влезе чрез пост и молитва в небесния Йерусалим. Израилевото четиридесетгодишно пътешествие и странстване в пустинята е отричане на тъмната сила – процес на покаяние и очищение от езическите обичаи и нрави на Египет, от грубата материализация на живота и възхождане към завета на Авраама, Исаака и Якова. Православното четиридесет дневно молитвено постене и всеотдайно служение на духовни подвиг за синовно послушание на Божията воля е победа над преходното и земното и въвеждане във вечното, небесното през силата, славата и величието на Христовото възкресение…
Великият пост е нравствения праг и духовната двер пред входа на Пасхата Господня. Той е съществена необходимост за вярата и благочестието, защото ни дава средства и сили да се освободим от световните вериги, които държат в пленничество душата ни, която като фокус съсредоточава всички лъчи, произхождащи от света. Великопостните последования и методите на мистичното – църковно и домашно изживяване на тия великопостни служби и телесни ограничения – много ни помагат в борбата с изкушенията на света. Да се откажеш от изкушенията на света значи да обърнеш опакото на фокуса т.е. да обърнеш очите си навътре и там да се вдълбочиш. Светът е движение на страстите, а отричането от света е съсредоточеност на душата в себе си, събиране, твърдост, вътрешна сила и красота. Оставена безконтролно и безотговорно в движението на света, душата се погубва във водовъртежа на стастите му, тя е вече вън от своето естество. Покаянието и молитвата, изливани в сълзите на смиреното и съкрушено сърце, могат да извадят душата от водовъртежа на страстите, да я върнат , своя си, за да заеме своето първоначално място. И понеже само сълзите на покаянието и молитвата могат да възвърнат чистотата на душата, понятно е и защо светата ни Църква е тъй дивно устроила канона и правилото на Великия пост, чрез които благодатно ни улеснява да се очистим от начистото в света и в одеянията на духовната сила да се олечем за пасхална радост…
Да влезем, прочее, в тайното светилище на великопостните служби за покаяние, очищение и съвършенство с митаревото смирение, с разкаянието на блудния син, със страха и благоговението на немощта ни пред праведния Божи съд, с нестихващия копнеж на душата за царството Божие, разкрило в сила и дадено в слава и величие в непостижимото Възкресение Христово, за да получим изобилно пасхалната благодат за душевна чистота и духовна красота, като истинско достояние на Божието милосърдие.
Нека Светата Четиридесетница – светли дни на духовно озарение – бъде за всички, които се именуват християни, както е благословила Църквата ни, реално и постижимо най-благодатно време за спасение чрез покяние, очищение и съвършенство, да бъде извор за истинско Богопознание и Богослужение и тогава нашето молитвено и въздържателно странстване в нейните предели ще ни донесе благите плодове на вярата и благочестието, които са единственото драгоценно съкровище на истинския духовен живот.
Български екзарх Стефан
Списание „Народен страж“, 1 март, 1939 г.
