Начало / Uncategorized / Доц. Павел Павлов: Важно е децата да ходят на църква и да станат по-почитащи ценностите хора

Доц. Павел Павлов: Важно е децата да ходят на църква и да станат по-почитащи ценностите хора

На празника Сретение Господне богословът доц. д-р Павел Павлов в интервю за дневния блок „Добър ден, България“ на Радио „Фокус“ говори за традициите на празника, както и за съвременните предизвикателства пред българина.

– Българската православна църква чества Сретение Господне – един от четирите празника, посветени на Божията майка, голям християнски празник. Сретение означава „среща“, но още за нея ще ни каже доц. Павел Павлов – богослов и преподавател в Богословския факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“.

– Честит празник!

– Честит празник! Разкрийте ни повече за празника, повече за Сретение Господне.

– Днешният празник е един от великите или големи празници в календара на православната църква. Той е свързан пряко с Рождество Христово или от т.нар. неподвижни празници, т.е. винаги е на една и съща дата, 40 дни след Рождество Христово. Смисълът на този празник е, че богоизбраният народ още в Стария завет е представял пред Господа всяко първородно момче на 40-тия ден, като е носена и малка жертва, с която да бъде откупен един вид от Господа младенецът. По същия начин и света Богородица, след като родила Спасителя и като изминали тези 40 дни, тя отвела Богомладенеца в храма, да го представи като всички първородни момчета от богоизбрания народ. Там се получава една много интересна среща, защото Господ направил така, че праведният старец Симеон, който по старо църковно предание знаем, че се усъмнил някога, че девица може да зачене и да роди син, да живее много дълго и да може първи да посрещне в храма родения Богомладенец. Така станала и тази среща, откъдето идва и името на празника – Сретение Господне. Там присъства още един старозаветен персонаж, така да кажем – това е пророчицата Анна.

Затова и православната църква почита и празнува това събитие в два дни.

Самият празник и на 40-тия ден след Рождество, а утрешният ден е посветен конкретно на тези двама възрастни праведници, които търпеливо и чинно изчаквали да се роди Богоспасителят и те да се срещнат с него. Праведният Симеон тогава ще каже: Сега отпускаш твоя раб, Владико, според думата си смиром, или вече той може да си отиде от този свят, защото много дълго е живял в това очакване за тази среща. В най-общи линии е самият смисъл и историческото ядро, върху което се изгражда и този празник.

– Значи от тук е останало това майката да носи детето на 40-тия ден в църквата, който всички спазваме?

– Така е. Свързана практика в православната църква с този празник е на 40-тия ден след раждането на всяко детенце православната майка се представя в храма, където се чете една специална молитва, а младенецът пък за първи път влиза в храма. Често пъти православните християни на 40-ия ден от раждането кръщават и децата си и това наистина е и първата среща в храма на новороденото със свещениците, самата обстановка в храма, с богоизбрания народ. Така че оставя много сериозни следи това събитие и в днешната практика на църквата.

– Вие споменахте, това е първата среща, в която малкото бебе влиза в църквата след раждането си. Сякаш в България – поне аз съм с такива впечатления, че повечето българи чак към годинката на детето правят кръщене, по-малко сме тези, които преди това. Според вас откъде идва това разбиране?

– Според мен по практически съображения, за да може детето да поизрасне. Особено когато са и по-млади родителите, имат нужда от малко повече време, за да могат да свикнат със ситуацията, че се е родило дете, има един своеобразен стрес в семейството. Например аз имам пет деца. Първите дечица са кръстени на шест месеца – просто така се случи, такова беше и времето. А следващите три са кръстени на 40-тия ден след раждането. Т.е. това го приемам по-скоро от практически съображения. Хората не могат да се приготвят, не може да се избере и удобен ден, това трябва да е неслучаен ден, това трябва да е някакъв празник, да могат да се съберат хората, в църквата да има Света Литургия, за да може да посрещне новокръстеното дете като нов член на църквата. Изобщо, има много съображения, които трябва да се напасват, за да се случи това.

Но иначе старата традиция е да се кръщават на 40-тия ден.

Нашите предци, мисля, че в по-голяма степен са се опитвали да съблюдават тези неща. Вярно е, че те са живеели в по-големи общности и е имало повече подкрепа, но така или иначе, и днес има достатъчно хора, които се опитват да спазват това старо предание и да кръщават децата си на 40-тия ден.

– Споменавайки децата, как да ги учим да са християни, влизайки в храма – поведението в църквата и дори как да се прекръстват?

– Знаете ли, това е може би най-хубавото нещо, което може да се случи на един човек, на православен християнин – да отведе децата си на църква и да направят първите стъпки, да се научат. Те правят едни много интересни движения в самото начало. Много е важно да ги оставим свободни.

Децата, докато са и по-малки, имат една по-голяма чувствителност за свещеното, за църквата, за Бога. Трябва малко повече като родители и като дядовци и баби, разбира се, да се доверяваме на малките деца.

Друга е темата, че в по-големите енории, където има и повече хора на богослужение, често пъти се получава напрежение между по-възрастните групи черкуващи се християни и родителите с деца. Аз съм го наблюдавал това в много енории, дори лично имам такъв сериозен опит, знам колко е сложно всичко това да се случи. Но е много важно децата, колкото се може по-малки, да ги приобщаваме, да участват, да са радостни. Може да усещат стоенето в църква и като някаква своеобразна игра, няма никакъв проблем.

Важното е децата да ходят на църква, за да могат да свикнат, защото като поотраснат, има един друг период, в който има естествено отдалечаване.

И е много важно да са стъпили здраво още в най-ранна възраст до пубертета, за да може после, като попреминат буйните периоди, да могат да се върнат в църквата и да бъдат вече едни достойни, сериозни, зрели православни християни. Така че препоръчвам на всички – родители, баби и дядовци да упорстват в това водене на малките деца в храма. За мен това е изключителна радост и мисля, че енории, в които има малки деца, са най-щастливите.

– Да, влизат в храма по-често, да носят кръстче.

– Разбира се, да. Пак казвам, много е важно да са свободни, да не ги притесняваме. Кръстът, прекръстването ще се случи, то не е толкова сложно. В началото те правят едни много интересни движения, понякога с другата ръка. Това са изключително радостни моменти, на които трябва да се наслаждаваме.

Не трябва да гледаме с някаква такава строгост на възрастни, „изрядни“ хора и християни, а по-скоро да се радваме на това събитие, на Сретението, на срещата, на влизането на децата в храма, на това да бъдем внимателни. И да кръщаваме децата си колкото се може по-малки.

Имам предвид да не изчакваме да минат години, за да не ги лишаваме от Божията благодат, защото в църквата има не само предания, не само традиции, не само обичаи. Има и благодат Божия, която подкрепя нашите деца, укрепва ги и им дава и духовни сили, но и да станат едни по-зрели, по-стойностни, по-почитащи ценностите хора. Така че всичко това е изключително важно и днешният празник е наистина един добър повод да си помислим за децата, да се помолим за тях и да мислим и за нашата отговорност към тях.

– Доц. Павлов, насред пета ковид вълна сме, чисто в здравен аспект е криза. Говорим за увеличаване на цените, на потребителската кошница, на сметките за електроенергия. Споменахме здравния аспект. Говорим за някакви опасения чисто в международен план. Т.е. чуваме смущаващи новини и предаваме, за съжаление, но това е нашата работа, да предаваме. И насред тези условия – уповаваме ли се на вярата, вашите наблюдения какви са?

– Така е, сякаш живеем в едно много натегнато време, много тревожно. Понеже говорим и за здравен аспект, и за пандемия – моето наблюдение в последните години е, че българинът леко стана по-интровертен. Дори вече не можем да преценяваме до голяма степен – може би е и твърде рано да говорим за това как се е отразило на вярата.

Аз винаги съм поддържал тази теза, че българинът по природа е вярващ и е християнин.

Много вярвам и разчитам на тази природна доброта и природно благородство на българина, колкото и странно да звучи, може би високопарно. Не с оглед на празника, а наистина така вярвам. Но вярата и църковността се различават доста у българина. От друга страна, и в последните години виждаме как има – мисля си, че заради проблемите със здравето и с пандемията, има едно раздалечаване и разцърковяване, така да кажем, на хората. Това се случи и с работните им места, и с нормалното протичане на живота. Така че още е рано, но ми се струва, че ще имаме щети и в тази посока. Но по отношение на вярата – би трябвало кризата да укрепява хората и в такъв вътрешен смисъл ми се струва, че това няма да се отрази особено, даже по-скоро положително ще е за вярата. Но по отношение на църквоността и на тази обща радостна изразност на вярата, тук имаме огромни поражения и това е безспорно.

С доц. д-р Павел Павлов разговаря Милослава Ангелова. 

Източник: Радио Фокус

За Ангел Карадаков

Виж още

Нужни са средства за възстановяване на старинните полилеи в катедралния храм във Видин

От катедралния храм „Свети Димитър Солунски“ във Видин обявиха дарителска кампания за реставрация на  старинните полилеи ...