Начало / Uncategorized / Духовна зрялост – слово на Българския патриарх Кирил

Духовна зрялост – слово на Българския патриарх Кирил

„И Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенствуване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово, докле всинца достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство, та да не бъдем вече младенци, люлеени и увличани от всеки вятър на лъжливо учение, по лукавството на човеците, по хитрото изкуство на измамата, а с истинска любов да растем по всичко в Оногова, Който е глава, – Христос, от Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите й, нараства, за да се съзижда в любов” (Еф. 4:11-16).

Кой ли растеж не е бавен? Вижте земеделеца: хвърли семето в земята и търпеливо чака да произрасте злак и после пълен клас. Животът, затворен в семето, има своето развитие, докле стигне до зрялост. Така е и с човека: ражда се, минава през младенчество, детство, юношество и стига до зряла възраст, която е връхната точка на неговото земно съществуване и творчество. Такъв е законът на естеството и в своя естествен живот човек му е подчинен.

Бавно и постепенно е и всяко развитие на духовните сили у човека, устремен към усъвършенстване. Кой отведнъж е постигнал зрялост на силите и на способностите, на талантите и на призванието си? Няма такъв човек, колкото изключително големи да са неговите дарования. Голямото дарование, което е Божията залог за бърз напредък, ще съкрати пътя на собственото си усъвършенстване, но и то има сой път и трябва да го измине. Всяко дарование има свой собствен път, дълъг или по-къс – той е неизбежен, за да докосне то своя възход и връхна зрялост. Безплодно завършват дарованията, които не са намерили тоя свой път, или са го занемарили, или са се опитали, поради кичлива и самозадоволяваща се надменност, да го съкратят. Всеки човек на науката, на изкуството, на техниката и на всяка друга творчества вещина постига своето призвание, следвайки пътя на необходимото узряване, докле стигне до зрелостта на плодовитостта – на творчеството.

Така е и с усъвършенстването на моралните сили, на добрите сили на волята. Тук растежът е даже бавен, защото той среща много повече и по-силни противодействия, отколкото срещат, и то също така неизбежно, другите устремени към зрялост и усъвършенстване духовни сили и способности. Защо е тъй? Защото срещу стремежа към морално усъвършенстване не стоят, както при другите случаи, пасивни сили, а твърде дейната сила на злото, която се противи на всеки напор към растеж и възход. На желанието на човека да бъде по-добър, по-скромен, по-отстъпчив, по-приветлив, по-малко себичен и по-братолюбив се противи преди всичко вътрешната негова морална раздвоеност, причината на която св. ап. Павел сочи във вътрешния закон на злото[1]. Колкото и да са убедителни съображенията на разума в подкрепа на едно такова желание, раздвоеността на личността затруднява твърде много превръщането на желанието в деен и съзнателен стремеж. А не е ли вярно, за което вековете свидетелстват, че твърде често хората най-трудно признават това, което най-вече заслужава признание? Защо ли е така? Защото трябва да признаят истини, които ги задължават с лични усилия да по-съвършен живот. Просто отбягват мисълта за морални напрежения, а оттук иде и нежеланието да признаят задължителни за себе си истини, които са път към духовно и морално издигане и усъвършенстване. Такава е силата на моралната раздвоеност на личността. „Защото плътта желае противното на духа, а духът – противното на плътта; те се противят един другиму, за да не правите онова, що бихте пожелали”[2].

Така е и с духовния растеж във вярата. И той не достига отведнъж зрялост, а има своите възрасти, през които минава, според духовните дарования и съдействието на Божия Дух, за по-дълго или по-кратко време. Тоя растеж, веднъж наченат, трябва да продължи, за да се завърши нормално в зрялост.

Християнинът има призванието да достигне „до пълната възраст на Христовото съвършенство”, т.е. до състоянието на мъж съвършен. Това е неговата духовна зрялост. Сам Иисус поръчва на Своите: „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец”[3].

Възможно ли е такова съвършенство и не поставя ли Иисус на човека един недостижим идеал? Разбира се, то не е възможно, защото не е по човешки сили, както и Псалмопевецът казва: „Видях предела на вяско съвършенство, но Твоята заповед е безмерно широка”[4]. Словото определя високото достойнство на човека като богосиновство: „Всички сте синове Божии чрез вярата в Христа Иисуса”[5]. И тази божественост на човешкото призвание е далечен идеал. Но ако човек не може да бъде в съвършенството на своя небесен Отец, понеже тая мярка е надчовешка, той може и трябва да приеме от същността на Божието съвършенство и тя да определя насоката и целта на неговите стремежи към усъвършенстване. А то значи: човек може да стане Божий син.

Иисус, Синът Божий, ни сочи Себе Си като цел на нашите усилия за духовно усъвършенстване. Можем ли да я достигнем? Каква надменна мисъл! Нея може да роди тъмното съзнание за човешките духовни сили, но не и ясното виждане на моралната ни ограниченост.

И все пак Иисус е съвършеният образ на нашите духовни усилия за усъвършенстване. Търсим ли такъв образ? – „Ето Човекът!”[6], подир когото трябва да вървим.

Ала по тоя връх се не достига лесно. Зрялост във вярата и в нейната мъдрост, която издига живота, се достига с богопредана постепенност. Докле сме още плътски и живеем в раздвоеност между вярата и стихиите на света, ние сме младенци в Христа. Така бе писал св. ап. Павел на коринтските християни, сред които някои постъпвали „по човешки”, отдавайки се на завист, раздори и разногласия: „И аз, братя, не можах да ви говоря като на духовни, а като на плътски, като на младенци в Христа. С мляко ви нахраних, а не с твърда храна, защото не бяхте в сила да я приемете, па и сега още не сте, понеже сте още плътски. И наистина, щом има помежду ви завист, раздори и разногласия, не сте ли плътски и не постъпвате ли по човешки?”[7]. Храната на маденците във вярата не може да бъде твърда, защото те още не са свикнали с такава храна.

Но младенческата възраст трябва да бъде надживяна. Не може християнинът да спре на нея или на полупът в своето духовно развитие, защото той ще загуби призванието си, а заедно с това и живота си. „Всякой, който се храни с мляко, не е опитен в словото на правдата, защото е младенец; а твърдата храна е за съвършени…[8]” Словото на правдата е законът Божий. Да остане ли християнинът за всякога неопитен в Божия закон т.е. в познаване и прилагане на всички задължения на вярата? Познаване на първите начала на Божието слово е недостатъчно, за да се различава добро от зло. Към такова светия апостол се обръща с увещание: „Затова, като оставим първоначалното Христово учение, нека се стремим към съвършенство”[9].

Млечната евангелска храна не е достатъчна за оногова, който е минал младенческата възраст във вярата, но тя е истинско Божие слово. На младенците, на тия, за които може да се рече, че са скоро родени в Христа, се дава мляко, ала то е недостатъчно за един нормален растеж.

Дали млякото на евангелското учение е приспособяване на това учение към слабостта на неопитния в духовния живот човек: дава му се малко и подправено, за да може да го понесе? В никакъв случай. Словото Христово не може да се пригажда  към слабостите на човеците; наопаки – то е силно да излекува човешките слабости. Затова е и възвестено от Спасителя. Да се подправя това слово, за да бъде по угода, вкус и сила на човеците значи да се направи то недействено, защото няма вече да бъде слово Христово, в което има светлина на истината[10] и живот[11].

Неопитните в духовния живот трябва да имат пред очи цялото съвършено учение на Христа – върха на техните стремежи, към които трябва с постоянство да се стремят. Неподправеното словесно мляко се дава на новородените младенци, за да растат за спасение, след като са вкусили, че Господ е благ[12]. Оттук нататък те трябва да напредват в словото, усвоявайки в живота си все повече и по-дълбоко евангелското учение. Пътят на духовния напредък ще ги води през много трудности към възход. Християнинът трябва да възлезе нависоко, без да се самоизлъгва с условни и неистински висини.

Нависоко трябва да възлезем всички, защото такъв е пътят Господен т.е. пътят на нашия духовен растеж. Бавно или по-бързо, вярващият върви все нагоре. Види ли, че пътят не е нагорен, трябва непременно да спре и да разбере, дали по погрешен път не е тръгнал, или погрешно ходи. Очевидно, където няма нагорен път, няма напредък и възход има застой в духовното развитие, в евангелския растеж.

Към висини сме ние упътени, към висини, които имат безусловно значение – те и днес и утре са висини. Те измерват пълнотата на духовните сили на човека и ценността му днес и утре не само в християнското общество на вярващите люде, не само в Църквата Христова, но и във всяко друго общество.

В живота винаги стоят по всички друмища и стъгди съблазните на правдивитевисини, но опитният в духовния живот и укрепналият в мъдростта на Христовото слово не се оставя да бъде повлечен от тия съблазни. Има хора, които се радват на временните и условни възходи повече, отколкото на истинското и трайно възлизане нагоре – към ценността на една издигната личност. Бързопреходни са тия висини, защото не са действителни. Вижте такъв човек: високо е на пенливия блестящ гребен на висока вълна. А след малко? Вълната е отминала, отминала е и висотата на самоизмамника. Да бъдем зорки, да не би измамни висини да ни прелъстят и условното да вземем за безусловно, случайното да счетем за наше собствено и то неизменно и постоянно. Тая е най-голямата съблазън за ония, които искрено искат да растат в Христа, но се обзират на страни, примамвани от изкусителните гласове на обикновения безвъзходен живот.

Към твърдата храна на благочестието трябва да привиква всеки християнин, да не се лишава от нея, защото ще се лиши от сили за растеж към зрялост. Тя е и здрава храна за възмъжаване и безусловно е необходима за  състоянието на мъж съвършен.

Наистина твърдата храна може да се стори за духовно неопитните много сурова; пък и такава е всъщност докле човек в постепенното и непрестанно развитие не привикне към нея и не узнае превъзходната й сила и благост – защото мъдростта на спасението е блага.

Веднъж Иисус разкривал на събраните около Него ученици върхове на словото, на които трябва и те да възлязат. Говорел Той за себеотречението, което трябва да надмогне себелюбието и заради Христа трябва да надделее и най-здравите и близки родствени връзки. „Като чуха това, учениците Му твърде много се чудеха и думаха: кой тогава може да се спаси?”[13] Не бе ли това твърдо слово и за тях, които Сам Иисус избра? Но с това слово, което у тях разкри своята животворна сила, те достигнаха голяма висота на духа и прославиха името Христово с пълна себеотреченост.

Друг път Иисус разкриваше на слушателите Си непостижимата тайна на Своята спасителна за човеците саможерства: „Аз съм хлябът на живота… Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него”[14].

„Тогава мнозина от учениците Му, като чуха това, казаха: тежки са тия думи! Кой може да ги слуша?”

Наистина тежки бяха думите Иисусови, които откриваха една непостижима тайна за Неговия живот у Бога. Поради това някои от многото ученици Го напуснаха. За тях върховете на духа бяха твърде високи и маловерието им ги върна от нагорния път към безтревожните низини.

„Тогава Иисус рече на дванайстеттях: да не искате и вие да си отидете? Симон Петър Му отговори: Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи да вечен живот, и ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий”[15].

Тия думи за вечен живот бяха храна за Христовите ученици, която със силата си им даде живота на духовното съвършенство. Така те станаха учители на вярата и проповедници на мъдростта. И докато на новородените в Христа предлагаха словесно мляко на евангелското учение, напредналите учеха на мъдростта Христова, както и светия апостол казва: „Мъдрост проповядваме между съвършените, ала мъдрост не от тоя век, нито на преходните властници на тоя свят”[16]. Тая мъдрост е твърда храна, която ние, вярващите, трябва да приемаме за наша духовна насита, за сила в растежа ни към зрялост.

Ала пълна зрялост без раждане от Бога се не достига. Иисус бе рекъл на Никодим: „Истина, истина ти казвам: ако някой се не роди свише, не може да види царството Божие”[17]. А това ново раждане е от вода и Дух, то е духовно, защото „роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух”. Пълната зрялост е раждане от Духа в за духовен живот. Кой може със собствени сили да се роди отново за живот в Духа Божий и да бъде наследник още оттук на царството Божие? Потребно е раждане свише – със силата на Духа Божий. Тогава духовният живот на християнина се оплодява преизобилно „с любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание”[18]. Какви прекрасни плодове, натежали от истински живот! Затова родените от Бога и достигнали тая духовна зрялост ще видят царството Божие. Те го виждат – то е в тях, според казаното от Иисуса: „Царството Божие вътре във вас е”[19]. Те носят в душата си това царство, радват му се, отразяват го навън като светлина на собствените си души, възвестяват го с делата си, с които славят Бога[20]. Понеже то е царство на правдата, мира и радостта в Светия Дух[21], което е „не в думи, а в сила”[22], с могъща сила те отразяват в света неговата правда, мир и радост. Но те ще наследят и царството на бъдещия век, според Божиите обещания.

„Всякой, който вярва, че Иисус е Христос, от Бога е роден”[23]. Тоя е първият признак на богораждането: вярата в Иисуса като обещания Спасител на света. Какви убедителни доказателства ни дава св. Евангелие и цялата досегашна история на църквата, като благодатно царство Божие, и на християнството, като учение и сила за възраждане и спасение, че в Иисуса Христа „телесно обитава всичката пълнота на Божеството”[24]! Какви доказателства за божествеността на Христовото учение може да се вземат от всекидневни опит на човеците, които чрез това учение стават „нова твар”, хора с нов ум и ново сърце, копнеещи за „ново небе и нова земя”[25]! Как всичко старо е отминало; как всичко е станало ново[26] и непрестанно се обновява в развитие към все по-пълно съвършество!

Една възродителна среща с Христа понякога е достатъчна, за да възкликне сърцето в неизречимо прозрение: „Ти си Христос, Синът на Бога Живий”[27].

Но до дълбочината, до спасителната жизнена сила и до изкупителното действие на вярата се не стига, освен чрез Духа Светаго: „… никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго”[28]. А Духът е в света като постоянно действаща сила за богопознание и богораждане. Той оплодява словото, което се сее по цяла земя по незнайни пътища. И неведома за човеците вяра пламва в хиляди души, което се узнава по тяхната светлина. Тъй стават по-близки до човешкото разумяване думите, които Иисус каза на Никодим при оная нощна беседа на божествени откровения: „Вятърът духа, дето иска, и гласът му чуваш, но не знаеш отде иде и накъде отива: тъй бива с всекиго, роден от Духа”[29].

Оплодената от Духа вяра в Иисуса Христа вселява в човека Самаго Бога: „Който изповядва, че Иисус е Син Божий, в него пребъдва Бог, и той – в Бога”[30]. Такава е зрелостта на вярата: общение с Бога, което прави вярващия способен за делата на духа и на царството Божие. А който ражда такъв плод, той побеждава себе си и света, тъй като стои над света във и извън себе си.

„Защото всякой, който е роден от Бога, побеждава света; и тази е победата, която победи света: нашата вяра”[31]. Какво бе това далечно прозрение в бъдните векове, победени от вярата Христова? То бе пророческо видение на изпълнените във всемира ширина думи Иисусови: „Дерзайте; Аз победих света!”[32]. Но то бе от Божий Дух вдъхновено прозрение в самото ядро на вярата Христова, че е силно да побеждава света. Можеше ли тая вяра, която издигаше човека до самоотреченик от света, да не бъде по-силна от света, както той с всичките си стихии се проявява у човека и извън него? Роденият от Бога не е пленник на света: нито умът, нито сърцето, нито цялата му душа са свързани със света като грях. Пленникът, неволникът не може да воюва и да побеждава, защото по-силният го е победил, пленил и оковал. Ала свободният е всякакго на бран за свободата си; със свободата си той побеждава, и с победата си става все по-свободен. Такава е борбата с греха: едного пленява, другиго освобождава. Зависи от вярата. Които имат вярата на родени от Бога, те побеждават света. Това е вяра съвършена.

За Авраам е писано: „Видиш ли, че вярата съдействаше на делата ме, и чрез делата вярата стана съвършена?”[33] Вярата ражда дела, делата усилват вярата. Това е жива и следователно творческа вяра – вяра, която действа чрез любов[34]. В зряла възраст на своя духовен живот християнинът има такава именно вяра, която непрестанно се украсява с благоуханните цветя на добродетелите, оплодява се със зрели и благи плодове на живот, оживява се от неотстъпна победа нас греха със словото на правдата и на любовта. Такива победители са родените от Бога.

„… Знайте и това, че всякой, който върши правда, е роден от Него”[35]. Защото правдата е законът Божий. Които живеят в бащиния дом, подчиняват се на бащината воля, а тя е законът на тоя дом. Които у Бога живеят като у свой небесен Отец, те се подчиняват на Неговия закон и в живота си търсят царството на Бога и Неговата правда, според думите на Иисуса[36]. Те своя правда нямат, но понеже следват Божията правда, праведни са в света. И каквото намислят – то е правда, и каквото изрекат – правда е, и каквото извършат – правда е, и каквото не извършат . правда е, защото са праведници. Те имат в себе си царството Божие и го търсят навред – във всяка душа, искат да го видят във всяко дело, във всички людски отношения. Праведниците търсят Божията правда, за която са родени от Бога.

Такъв е „новият човек, създаден по Бога в правда и святост на истината”[37], т.е. обновен „по образа на своя Създател”[38]. Затова праведникът е в светостта на истината. Той е извън греха.

„Всякой, който е роден от Бога, грях не прави, защото семето Му пребъдва в него; и не може да греши, защото е роден от Бога”[39]. Кой е безгрешен на тоя свят? Богоявената мъдрост казва: „Няма праведник на земята, който да прави добно, и никак да не греши”[40]. И родените от Бога могат да грешат, защото и те са човеци, но те не могат да живеят, да търсят, да се примирят с греха, да пребъдват в него и да не го познаят, когато ги наближи или да не осъзнаят, когато хитро ги препъне със своите нашироко разпънати по всички друмища мрежи, за да лови човеците. Роденият от Бога не е роб на греха[41], а си на свободата от греха. Той има дълбок поглед, за да различава доброто и злото в каквито и сложни жизнени въпроси да са примесени. И най-злепоставеното добро го привлича като съродна сила, и най-разхубавеното и прехвалено зло го отблъсква като враждебна сила. Той е свободен от закона, защото е в свободата на доброто. На закона са подчинени тия, които още не са ясновидци и творци на доброто.

„Възлюбени, нека любим един другиго, защото любовта е от Бога, и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога; който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов”[42]. Ето съвършената сила на духовната зрялост! В тая сила се раждат много превъзходни плодове на духа: и кротост, и благост, и смирение, и истинолюбие, и приветливост, и милост, и състрадание, и търпение, и прошка, и благоволение. На любовта към Бога и човеците се крепи целият закон и пророците[43], с нея се усъвършенства вярата, надеждата правдата, за да станат могъщи оръжия на светлината за победа на света. Затова св. ап. Павел боговдъхновено пише: „А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта”[44].

Човешка ли е тая най-превъзходна сила на духовната зрялост? Бог е любов; любовта е Божия сила, която се прелива в човека чрез новораждането свише. Тоя връх на любовта, който открива Христос в учението Си, не е човешки нито по могъщество, нито по величественост. Откроява се той недостижимо върху чистия и светъл фон на небето и изпълва с благоговейно смирение човека на любовта. Ала невъзможното за човека е възможно за Бога и за родените от Него. Те приемат сила за претваряне на невъзможното във възможно и стават осъществители на съвършената Божия любов, която чрез тях действа[45]. Не е ли това трудно за разбиране? И то е „твърда храна” за разума и за човека. Но от тая храна човек придобива свръхсили, а разумът тогава стига до разумяване на човешки невъзможното чрез дейността на тия свръхсили на любовта. Чрез Божията благодат истинското слово на благовестието расте и принася плод у човека и в цял свят[46].

Любовта е по-голяма от вярата и надеждата, но тя се вселява като Божия сила чрез вярата и надеждата – условията на новораждането.

Духовна зрялост без любов е немислима, защото любовта е не само една от силите на съвършенството, а е „свръзка на съвършенството”[47]; тя обединява всички духовни дарования в единството на зрялата в Христа личност, която по тоя начин вниква в съвършения закон на свободата и пребъдва в него[48].

Ние знаем, че истината освобождава[49], но и любовта освобождава.

Прекрасна проява на свободата е жертвата. За жертвата не всички са дорасли, а от годините за нея не всички могат да принасят жертва в еднаква мярка. Колкото жертвата е по-голяма, толкова е по-голяма вътрешната свобода, на която тя е израз. Всяка жертва на свободния човек е саможертва. Пълната саможертва иде от върховната свобода на духа.

Несвободно никой нищо не жертва – нито от себе си, нито от своето. Само свободно може да се жертва спокойствие, време, сили, здраве, дарби, удоволствия, чест, живот. Силом те могат да бъдат изтръгнати, но не като жертва, защото жертвата е израз на свобода. А колко по-голяма свобода е потребна, за да се замени спокойствието с тревога, силата с изтощение, честта с безчестие, здравето с болест, удоволствията със страдания? Каква ли свобода е била потребна за оная жертвеност, която св. ап. Павел, като говори за апостолския подвиг, описва: „Дори до тоя час и гладуваме, и жадуваме, и ходим голи, и ни бият по лице, и се скитаме, и се трудим, работейки с ръцете си. Злословени – благославяме; гонени – търпим; хулени – молим се; станахме като измет на света, измет на всички досега”[50].

Апостолите бяха мъже на жертвата, защото пребъдваха в съвършения закон на свободата. Жертвата е любов. И тъй: любовта е свобода. Който обича, той е свободен човек. Затова св. ап. Павел може да изповяда освобождаващата сила на любовта: „Бидейки свободен от всички, станах роб на всички, за да придобия по-много от тях”[51].

* * *

Кой ли може да достигне духовна зрялост в Христа? Наистина, тоя въпрос би могъл да смути мнозина от вярващите, които предпочитат да се задоволяват със словесното мляко на Евангелието и да са всякога младенци в духовния живот. А като младенци, които се хранят с мляко, те са неопитни в словото на правдата[52]. Боят се те от твърдата храна на словото Божие, но това е опасно за всеки християнин, защото спъва неговия духовен растеж, тъй че да не достигне до силата за придобиване на царството Божие. А това царство се благовествува на всички и само със сила се взима[53]. Ние всички трябва да „достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство, та да не бъдем вече младенци…”[54].

Никой не бива да изостава в духовния си растеж, а постоянно да се труди за по-пълното усвояване на словото и неговия живот, та тъъй непрестанно да се обновява, което ще рече – да расте. „Недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум, та да познавате от опит, коя е благата, угодна и съвършена воля Божия”[55]. Тоя опит трябва всеки ден да се умножава, да се разширява, да се задълбочава, с което ще се укрепи силата на духовния растеж. Всеки ден той ще бъде по-лек не само поради придобития навик, но и заради насладата, която иде от благата за всички човеци съвършена Божия воля.

И в това състояние на духа ще намира всяка утрин, всяко пладне, всяка вечер покой за сърцето си. Малко ли благо е това? Не го ли търсят всички люде, за които, без да щат, животът е мъчително поприще на постоянна и тревожна борба, на изпитания и скърби? У човека, който има дейно отношение към живота, сърдечният мир не е естествено състояние, постигнато без усилия Той трябва да отвоюва с тежка понякога бран със самото сърце. Не се достига то без себенадмогване. Колко усилия са потребни! Но когато човек го има, каква могъща крепост го пази от изменчива съдба! Виелица силно ще блъска вратите и прозорците на сърцето, за да нахлуе вътре и да разпилее богатството му. И измамата, и лъжата, и завистта, и гордостта, и клеветата ще се надпреварват да нарушат сърдечния мир на човека, да опустошат една душа, която се радва на своя творчески покой, в който зрее за вечността и нейните блага.

* * *

Зрелият в Христовата възраст е наследник на Царството Небесно, което като Божие царство той носи в душата си. Голям е той пред Бога, голям е за Царството Небесно. Няма друга преднина, освен оная, която духът дарява; няма друго големство, освен онова, което се равнява на духовната зрялост. Такъв е законът на Царството Небесно, където не може да се влезе иначе освен в нова премяна. Облеченият във всекидневните си дрехи, а не празнично, няма да влезе в празника на Божия Син. Тъй казва Сам Синът Божий[56].

Въпросът за големството в Царството Божие е занимавал и Хистовите ученици, но преди още да бъдат огрени и обзети от пълната светлина на своя Учител не са го проумявали в неговия висок духовен смисъл и са се мъчили да го разберат чрез повлияния от времето разум. Тук обаче не бива да има някаква самоизмама. Иисус никому нищо не обещава, освен онова, което може да се осъществи по законите на Царството Небесно.

Веднъг учениците се приближили до Иисуса и Го запитали: „Кой ли е по-голям в Царството Небесно?”

„И като повика Иисус едно дете, изправи го посред тях и рече: истина ви казвам, като се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството Небесно; и тъй, който се смири като това дете, той е по-голям в Царството Небесно”[57].

Каква странна духовна зрялост! Колко необикновено съвъшенство! Духовната зрялост в своето развитие към съвършенство трябва да стигне до детето: духовната зрялост има образа на детската невинност, безхитростност, безгрижност, сърдечна чистота, непосредна вяра,  пълно доверие в силния и големия – и във Всесилния. Но до такова духовно състояние се стига по пътя на зрелостта. „Ако се не обърнете и не станете като деца…” – тъй казва Христос. Трябва да се промени целият духовен строй на човека, трябва да се обърне – един дълбок преврат на душата да се извърши, за да стане човек едно дете. И тогава ще бъде зрял мъж по ум и дете за злото, както съветва и св. ап. Павел: „Братя, не бивайте деца по уми: бъдете младенци за злото, а по ум бъдете пълнолетни”[58].

Ала едно такова узряване до състояние на дете за злото не може да се извърши без смирение. Развитието към съвършенство смалява човека до дете: безхитростно, чистосърдечно, с пълно доверие да стои пред Бога и пред човеците.

Така трябва да бъде прието Царството Божие още тук от зрелия във вярата човек, за да може да влезе в него и в славата му[59].

* * *

Защо ли обаче тъй бавно растем? Дали защото сме небрежни към слушане на словото[60], или се боим от твърдата храна – от тежките думи Иисусови, които дават сили за живот и за възход, или силни ветрове духат, та разклащат богоуподобяването ни и надеждата да достигнем зряла възраст на духа, или вярата ни отмалява? И небрежността ни спъва, и трудностите на възхода ни плашат, и съблазните на тоя век ни препъват, и ветровете ни люлеят, та не сме устойчиви във вярата, в надеждата и в любовта. Но всичко това става твърде опасно за духовния ни растеж, понеже не сме здраво вкоренени в почвата на духовния живот. За всеки растеж е необходима подходяща почва. За духовния растеж почва е Църквата, както ни учи и великият св. ап. Павел: Иисус е устроил Църквата Си, като е поставил едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители – „за усъвършенстване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово, докле всинца достигнем до единството на вярата и на познанието Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство, та да не бъдем вече младенци…”[61] В Църквата християнинът има и дълбочина и ширина за здраво вкореняване в почвата на вярата, и висината на небето за светлина на познанието, и благодат на Духа Божий за оплодяване на духовния живот. Иисус Христос я придоби с кръвта Си[62] и е Нейн глава, а Църквата е тяло Христово[63]. Бог „покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко глава на Църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко”[64]. Той е основа и крайъгълен камък на Църквата[65]. Той обича Църквата Си[66] и е с нея през всички дни до свършека на света[67], тъй че и портите адови няма да й надделеят[68].

Ето здравата плодоносна почва за духовен растеж! През това богонасадено лозе, каквото е Църквата, текат пълноводни потоци на Божия благодат и поят всеки растеж. Църквата е небе на вярата – към неговата светлина се стреми духовният растеж, привличан от слънцето на живота.

Погледнете как гората расте! Всяко дърво има влага, защото гората има почвена влага; гората пази дърветата и от вятъра, който суши. Самотното дърво няма почвена влага и линее.

В гората дърветата се стремят нагоре – към светлината, за да живеят по-пълно. Така те достигат пълно развитие в стройност и красота.

В гората дърветата взаимно се пазят от ветрове и бури. Наклони ли се някое дърво от силния вятър, близките дървета с яките си клони ще го прикрепят, опряно на тях то няма да падне.

Не ни ли напомня гората Божията църква, в която има и влага, и слънце, и братство на любовта, та християнинът да не вехне поради духовна жажда, да има светлина на живота и взаимността на братската помощ?

Погледнете златозрялата нива! Не ни ли напомня и тя за Божията църква? За Църквата е казано: „… Вие сте Божия нива”[69]. И тя живее и стига до зрялост с влага, слънце и взаимност. Тъй и ние в Църквата живеем и можем да достигнем до зрялост с благодат, истина и любов. При такива благоприятни условия ние растем за зрялост, и нашият растеж поддъжра действието на тия условия – явява се служение за „съзиждане на тялото Христово” – на църквата Му.

Нека мъдростта на поучи:

„Да не бъдем вече младенци, люлеени и увличани от всеки вятър на лъжливо учение, по лукавството на човеците, по хитрото изкуство на измамата, а с истинска любов да растем по всичко в Оногова, Който е глава – Христос, от Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка чста спореди силите й, нараства, за да се съзижда в любов”[70].

И тъй: „Растете в благодат и в познаване на Господа нашего и Спасителя Иисуса Христа”[71].

[1] Рим. 7:22-23

[2] Гал. 5:48

[3] Мат. 5:45

[4] Пс. 118:96

[5] Гал. 3:26

[6] Йоан. 19:5

[7] 1 Кор. 3:1-3

[8] Евр. 5:13-14

[9] Евр. 6:1

[10] Еф. 1:13

[11] Филип. 2:16

[12] 1 Петр. 2:1-3

[13] Мат. 19:25

[14] Йоан. 6:48. 55$56

[15] Йоан 6:66-69

[16] 1 Кор. 2:6

[17] Йоан. 3:3

[18] Гал. 5:22-23

[19] Лук. 7:21

[20] Мат. 5:16

[21] Рим. 14:17

[22] 1 Рим. 4:20

[23] 1 Йоан. 5:1

[24]  Кол. 2:9

[25] 2 Петр. 3:13

[26] 2 Кор. 5:17

[27] Йоан. 6:69

[28] 1 Кор. 12:3

[29] Йоан. 3:8

[30] 1 Йоан 4:15

[31] 1 Йоан. 5:4

[32] Йоан. 16:33

[33] Як. 2:22

[34] Гал. 5:6

[35] 1 Йоан. 2:29

[36] Мат. 6:33

[37] Еф. 4:24

[38] Кол. 3:10

[39] 1 Йоан. 3:9

[40] Екл. 7:20

[41] Рим. 6:6

[42] 1 Йоан. 4:7-8

[43] Мат. 22:40

[44] 1 Кор. 13:13

[45] 1 Йоан. 4:12

[46] Кол. 1:6

[47] Кол. 3:14

[48] Як. 1:25

[49] Йоан. 8:32

[50] 1 Кор. 4:9-13

[51] 1 Кор. 9:19

[52] Евр. 5:13

[53] Лук. 16:16

[54] Еф. 4:13-14

[55] Рим. 12:2

[56] Мат. 22:11

[57] Мат. 18:1-4

[58] 1 Кор. 14:20

[59] Марк. 10:15

[60] Евр. 5:11

[61] Еф. 4:11-14

[62] Деян. 20:28

[63] Кол. 1:18; 1 Кор. 12:27

[64] Еф. 1: 22-23

[65] 1 Кор. 3:11; Мат. 21:42

[66] Еф. 5:25

[67] Мат. 28:20

[68] Мат. 16:18

[69] 1 Кор. 3:9

[70] Еф. 4:14-16

[71] 2 Петр. 3:18

За Ангел Карадаков

Виж още

На 19 май ще се извърши обновление на храм „Св. Николай Мирликийски“ в село Драговищица

На 19 май, неделя, в Неделята на св. Мироносици, ще се извърши чина на обновлението ...