От печат излезе книгата на богослова и журналист Сандра Керелезова „По пътя към Тавор”, в която са събрани есета и интервюта, посветени на християнската вяра, публикувани през последните години в редица издания.
Предлагаме ви среща с автора на книгата. Със Сандра Керелезова говорим за богословието, вярата, литературата и съвременния човек.
– Сандра, първо искам да Ви поздравя за публикуването на книгата. Издаването на съвременна богословска литература винаги е голямо събитие, особено за родната ни действителност. Няма как да не започна с тривиалния въпрос как се роди идеята за съставянето на сборника?
– Много благодаря, бих казала обаче, че моята малка книжка не е нещо ново. Реших да събера в нея текстове, които вече са били публикувани през годините, основно в интернет портала Православие.БГ. Идеята да ги събера накуп, в хартиено издание, е надеждата, че така могат по-лесно да стигнат до хора, които не четат православни сайтове, но е възможно да прояват интерес към размисли за християнското учение. Всъщност книжката излиза от издателство („Парадокс“), което може би за първи път застава зад подобен тип литература, посветена на християнски теми, за което съм им признателна.
Сборникът включва 23 текста и е разделен условно на три части.
Първата е посветена на празници и светийски истории от православния календар. Има и няколко текста, засягащи богословски проблеми като гледната точка на християнството към учението за прераждането, за произхода на злото, и третата част съдържа няколко интервюта с хора на изкуството и литературата, както и с академични преподаватели.
Мисля, че тези текстове отразяват и моите първи лични „открития“ за християнското учение.
Първото е радостта на християнския празник. Всеки празник от църковния календар е тайнство, в което сме поканени на среща с Бога. Всеки християнски празник носи в себе си надежда, която не е от този свят. Ето например, знам какво е чувството, когато на домашната трапеза на Рождество има празни столове, които тягостно подсказват за зейналата празнота в дома от загубата на любими хора. Но когато си спомниш, че сте се събрали да чествате идването именно на Онзи, Който страда, за да премахне окончателно жилото на смъртта, това е неизразима утеха, която отново настанява радостта в сърцето ти.
Важни за мен са и историите на светци от различни векове, които ги разкриват като пълнокръвни хора, с техните индивидуални характери, а не застинали, еднопластови образи. Това ме подсеща за казаното от един румънски духовник, отец Теофил (Пъръян) в негова проповед, посветена на бившия разбойник свети Мойсей Мурин: „В Патерика на едно място, което разказва за живота на св. Арсений Велики, се говори за това, че един монах, който познавал и св. Арсений, и св. Мойсей Мурин, и знаейки, че св. Арсений бил вглъбен човек, необщителен, а св. Моисей – тъкмо обратното, попитал Бога кой от двамата аскети е по-благословен пред Неговия взор – мълчаливият или общителният… И една нощ той имал видение: монахът видял по Нил да плават два кораба – на единия бил св. Арсений, а над него бил слязъл Светият Дух; на другия кораб бил св. Мойсей. Светецът бил придружаван от ангели, които го хранели с медни пити. И така дошъл отговорът – и двамата били чисти и праведни в Божиите очи. Защото всеки се е подвизавал според своя нрав. Затова нека всеки следва Божия път такъв, какъвто Господ го е създал, според природата му“.
И не на последно място – винаги ме е вълнувал въпросът за несправедливото страдание и свързаните с това духовни кризи и колебания, които преживява християнинът. Затова мисля, че като християни е добре да подхождаме към невярващите не с назидателен упрек. Ето, например, днес много хора се интересуват от източните учения. Ако на такъв човек му кажеш: „Това ще те погуби!“, няма да постигнеш много, даже нищо.
Има шанс думите ти да стигнат до сърцето му, ако му споделиш защо именно в Христос, в личната връзка с Него, си намерил истинската свобода, така че нищо друго повече да не ти е нужно.
Не става дума за това да спестяваш истината, но е важно по какъв начин ще я поднесеш. Оттук нататък вече е въпрос на личен избор на отсрещната страна да отвори вътрешните си врати за Божията благодат. Оказва се, че днес воденето на нормален диалог е същински подвиг, да проявиш търпение и добронамереност към събеседник, който не застъпва твоята позиция, очевидно е трудна задача включително и за нас, християните. В социалните мрежи бързаме да се разприятелим, да се блокираме. Разделенията по актуалните теми за ваксините и коронавируса го показаха много ясно.
– Не можем да се оплачем, че днес имаме доста повече издания – интернет и печатни, които са на богословска и църковна тематика отколкото преди години. Наводнява ли се пазарът с такава литература? Какви са Вашите наблюдения не просто като автор, но и като журналист, който години наред работи в редица православни медии?
– Ако погледнем към мащабите на издателската дейност в други православни страни, например Румъния, ние сме назад. Но, слава Богу, има български издателства, които предлагат на читателите стойностни християнски книги, както за по-широка аудитория, така и богословски заглавия с академична насоченост.
Ще спомена Фондация „Комунитас“ и издателство „Омофор“, които се трудят от години в тази посока и благодарение на тях можем да четем на български едни от светилата на съвременната богословска мисъл.
В последните години има и отделни митрополии, които започнаха свои издателски програми. Чудесно е, че има и активни енории из страната, които успяват да издават книги. Имаме и немалко стойностни сайтове и периодични издания. Радостна съм, че към днешна дата съм част от редакторския екип на едно от тях: списание „Християнство и култура“, което тази година ще чества своя 20-годишен юбилей…
Според мен обаче не са достатъчно заглавията, които да показват чудото на вярата чрез личния опит.
Затруднявам се да препоръчам например подходяща книга за вярата на един 20-годишен човек. Все още се предлага книгата на д-р Тихамер Тот „Чиста младеж“, която е писана преди около 100 години. Езикът и културата на съвременните млади хора са напълно различни и трябва да се потърси адекватен подход към тях. Много от техните въпроси не са никак лесни: за отношението на християнството към хомосексуалната ориентация, за сексуалния живот преди брака, за употребата на църковнославянски език в богослужението, но също така и сложни екзистенциални проблеми… Наскоро например ми отправиха един много конкретен въпрос – защо Бог допусна катастрофата със северномакедонския автобус, в който загинаха и малки деца. Трудно е да отговориш „правилно“ по темата за несправедливостите в този свят, над която са размишлявали велики християнски умове, от св. Василий Велики до Достоевски…
Но за намирането на път към младите разчитаме най-вече на вас – младото поколение богословски просветени хора в Църквата.
Разбира се, в такива случаи препоръчвам и художествени текстове, например книгата на Ангел Иванов „Техническа проверка“ с негови разкази и есета, защото литературата е на първо място добра или не, тя въздейства със силата си и после идва категорията „християнска“ или каквато и да била друга.
– Като споменахме медии няма как да не Ви попитам и за измеренията на съвременната християнска журналистика. Наскоро сайтът „Православие БГ” направи първи конкурс за православни журналисти. На какъв етап е християнската журналистика у нас?

– Ще е хубаво, ако подобен конкурс се превърне в традиция, защото, от една страна, това е добър стимул за пишещите на християнски теми, а от друга – е възможност за самоанализ.
В масовото съзнание професията на журналиста не се слави с добър имидж, приписва му се ролята на манипулатор, служещ на корпоративни или политически интереси, на рейтинга. Чувала съм дори мнения, че е невъзможно да съчетаеш идентичността си на християнин с журналистическата професия. Убедена съм, че не е така, имам колеги, които достойно съвместяват тези две битности и както казва един от моите събеседници от сборника –
няма професия, която християнинът да не може да освети.
Не отричам, че често си е същинска борба един по-задълбочен текст или журналистически материал на християнска тема да намери място в националните медии. Това се дължи на спецификите на времето – смислените, стойностните неща са изтласквани от повърхностното, от лесно грабващото сетивата ни, провокирани от нашите инстинкти и страсти. Разбираемо е като хора с християнски светоглед това да ни натъжава и ядосва. Но не бива да ни отчайва и да ни спира да опитваме…
Понеже стана дума за младите, преди време дискутирахме с колеги дали е добре в публичното пространство да излизат интервюта с млади, току-що ръкоположени свещеници. Притесненията на колегите бяха в посока на това, че внезапната слава може да се окаже лоша услуга за един млад духовник. Поради риска да не би да си повярва твърде много, да заболее от тщеславие, подобно на онези млади участници в някое музикално риалити шоу, които се замайват от внезапно сполетялата ги популярност и така и не успяват да осъществят потенциала на таланта си. Аз обаче мисля, че трябва да поемем този риск и да правим публично достояние историите и мислите на тези млади хора, защото примерът им е свидетелство, че силата на Христовото учение може да докосне и да преобрази живота на всеки, независимо от възраст и историческа епоха; че християнството като начин на живот не е „само за бабите“…
– Кой от текстовете в изданието бихте препоръчали най-много на читателите? Кой на Вас ви е любим?
– Може би имам любим текст – този, който даде име на целия сборник „По пътя към Тавор“, посветен на Преображение. Особено скъпи са ми и две от интервютата с двама души, които, за жалост, вече не са сред нас – музиканта Пеци Гюзелев от „Щурците“ и отец проф. Радко Поптодоров.
Разговорът с Пеци Гюзелев, месеци преди да си отиде от този свят, ни разкрива един християнин, който в своята лична трагедия на болестта успява да устои във вярата.
Това, бих казала, е библейски подвиг, на който са способни малцина днес. Разговорът пък с отец Радко бе посветен на неговия път към богословието и изпитанията му в периода на властващ атеизъм. Има един епизод, за който той споделя, че му се е наложило да спи в сградата на Богословския факултет през януари, при счупени от бомбардировките прозорци, от които вее зимен студ. Това, което силно ме удиви от разговора ми с него, е, че той продължаваше да не губи вярата и любовта си към хората, въпреки че самият той е ставал неведнъж жертва на хорското коварство, интригантство и идеологически подкована глупост.
– И накрая, може ли да ни кажете, какво би провокирало и накарало съвременния човек, а дори и съвременния християнин, да чете повече литература, да отделя повече от времето и дори средствата си за подпомагане на богословската литература у нас?
– И в момента съм част от екип, който издава християнски книги. Знам колко е труден процесът по издаването на книга, за която предварително знаеш, че ще се продаде в малък тираж. Издателските разходи са големи, трябва да се заплати достойно за преводаческия и редакторски труд (изискващи често и висока богословска компетентност).
Ако няма допълнителни субсидии, които да подпомагат издателския процес, е трудно, дори невъзможно да се разчита на продажбите. Но и с Божията помощ се намират варианти за осъществяването на тази мисия.
Не мога да упрекна читателите на християнски книги, че не отделят достатъчно средства. Тъкмо напротив, на фона на високите разходи за сметки, изобщо за оцеляване в България, както и на наличните безплатни четива в интернет, все пак те отделят бюджет да си купят книги. Обичам дежурствата си на ежегодния Панаир на книгата, защото именно там се срещам най-директно с тях, можем да поговорим, да получа обратна връзка за конкретни заглавия и за техните очаквания. Мнозина от тях идват с последните си пари от пенсии или студентски стипендии, за да ги дадат за книга. Така че надежда има!…
Със Сандра Керелезова разговаря Ангел Карадаков.