Начало / Uncategorized / Св. Максим като духовен наставник и богослов

Св. Максим като духовен наставник и богослов

На 21 януари св. Православна църква чества тържествено паметта на великия подвижник за Христовата истина и защитник на чистотата на вярата на Вселенската църква преподобни Mаксим Изповедник. Това е един от най-големите и почитани църковни отци и авторитетни учители на Православието, запечатал верността си към Христа и Църквата с мъченическия подвиг на изповедничеството.

Въз основа на житието на светия подвижник, написано от неговия ученик Анастасий, който го съпровождал неотлъчно в трудностите на заточението, и на превъзходните богословски съчинения на самия св. Максим, Църквата е запазила светъл спомен за неговото дело и го почита усърдно като изряден учител, духовен наставник и небесен покровител на устремилите се към духовна чистота, свещено целомъдрие и придобиването на съвършеното добродетелно познание за Христа.

Активната богословска и учителска дейност на преп. Максим Изповедник се разгръща и протича на фона на нестихващите христологически и оригенистки спорове на Изток, които се преплитат помежду си в сложни и трудноразрешими богословски проблеми и вълнуват Църквата още от VI в. ­ от времето на император Юстиниан Велики (527-565) и Петия вселенски събор (553 г.).

В манастира, в който се усамотил, св. Максим прекарва няколко години в духовно подвижничество и упорит труд, като тук написва първите си трудове и създава някои от най-важните си богословски съчинения.

Според съвременни православни богослови като прот. Йоан Майендорф и проф. Димитру Станилое в тази обител преподобният Максим започнал усилена богословска работа и поставил началото на борбата с новопоявилите се ереси, като се заел със задълбоченото изучаване и оборване на богословските и философските причини за появата на тези заблуди и лъжеучения.

Той открива връзка между моноенергизма и метафизиката на оригенизма и някои елементи в Ареопагитския корпус, които са неоплатонически по своя характер и се разминават с принципите на християнската богословска онтология, основана на богооткровеното учение на Църквата за Бога и битието на тварния свят. По точно светият отец открива, че в основата на неправилното учение за природната воля, която е присъща на човешкото естество, лежи погрешно и неясно метафизическо учение за движението на естеството.

От своята обител св. Максим води също активна църковна кореспонденция по различни богословски въпроси с редица епископи и духовници, които го търсят като съветник и компетентен богослов за разрешаването на различни проблеми от догматически, екзегетически и духовно-аскетически характер. Според изследователите така се появява едно от първите и най-важни съчинения на преп. Максим Изповедник „Върху различни трудни места у св. Григорий Богослов и св. Дионисий Ареопагит“, което съдържа отговорите на въпроси, поставени от тогавашния епископ на град Кизик Йоан и други православни духовници.

Заради своето благочестие, висока образованост и духовна чистота св. Максим си спечелва уважението на всички и е избран за настоятел на обителта и духовен наставник на монасите. Като учител и настоятел на монашеското братство той пише серия от аскетически богословски съчинения, като по-важните от тях са: „Слово за подвижническия живот“, „Глави за любовта“, „Глави за Домостроителството на Сина Божий“, „Тълкувание на Господнята молитва“, „Мистагогия“ и много други послания и духовни наставления, в които събира и обобщава аскетическото учение на отците-пустинници и подвижници на благочестието. С това светият отец разработва творчески аскетическото учение и наследството на отците за нуждите на Църквата и своите духовни чеда.

С това преподобният отец си спечелва широка известност и уважение из целия православен Изток, а съчиненията му стават неизменна част от духовното наследство на Църквата. Историческите извори и свидетелства говорят за светия подвижник като за „Авва Максим“­ настоятеля на Хрисополския манастир, и като такъв той бива почитан и приеман в целия православен Изток, в Северна Африка и на Запад в Римската църква.

Според историческите сведения през 626 г. манастирът на св. Максим е нападнат от авари и перси, които по това време нахлуват в Източната империя от север и югоизток и опустошават околностите на Константинопол. Св. Максим е принуден да напусне своята обител и да поеме пътя на изгнаничеството и странстването, за да разпространи истинското православно учение из цялата Вселенска църква и да подпомогне борбата срещу монотелитството, което от Константинопол се разпространява из целия Изток.

През Йерусалим, Египет и Северна Африка, където през 645 г. организира епископите на Църквата на поместен събор и оборва бившия патриарх-еретик Пир, преп. Максим Изповедник се насочва и достига до Рим. Там под председателството на папа Мартин на голям и авторитетен събор през 649 г. православните епископи отхвърлят еретическите заблуди на монотелитството и осъждат вероучителните изложения на императорите. За тези свои действия светият отец е арестуван и осъден през 654 г. от императорския съд на заточение и изгнаничество. Той отхвърля увещанията на императорските служители да се отрече от православното учение и да приеме еретическите мнения. Заявява с думите от Евангелието, че няма да се отрече от Спасителя пред човеците, а ще Го признае и изповядва истински пред тях, за да бъде признат и той от Христа пред Небесния Отец (Мат.10:34). С това мъжествено изповедание на православната вяра св. Максим завършил през 662 г. земния си път мъченически, а учението му било възприето тържествено на Шестия вселенски събор през 681 г. като истинското вероучение и вероизповедание на Църквата.

Автор: доц. д-р Костадин Нушев

За Ангел Карадаков

Виж още

Пожар пламна в планината край Рилския манастир

Пожар е възникнал днес в планината край Рилския манастир, съобщава Нова телевизия. Огънят тлее върху ...