Начало / Uncategorized / Каноните като извор за тайнството Покаяние

Каноните като извор за тайнството Покаяние

Основна и важна стъпка в спасителния път на всеки християнин е искреното покаяние, което е не само израз на смирение и съзнание за греховност, но и мистично тайнство. В Църквата при това тайнство чрез свещенослужител, човек получава опрощение на своите грехове.

Един от изворите относно въпроса какви са произходът и същността на светото тайнство Покаяние са каноните на светата православна Църква. Ако догматите показват неопровержимостта на Откровението, то каноните, от своя страна, разкриват ,,движението в историческите форми’’.[1] Те са външното и променящото се слово на непромененото в догматите. Св. Юстин Попович ясно обрисува каква е връзката между каноните и догматите: „Св. канони, това са светите догмати на вярата, прилагани в деятелния живот на християнина. Те подбуждат членовете на Църквата към въплъщаване в ежедневието на св. догмати – слънцезрачните небесни истини”.[2]

В древната Църква се е спазвала изключителна строгост при извършването на епитимиите в покайната дисциплина на вярващите. В правилата на Анкирския събор се съдържа следното уточнение: „Виновни във волно убийство нека бъдат в реда на отпадащите, а с пълно общение да се удостоят в края на живота си”.[3]

Грехът не се е възприемал само като преустановяване на общението с Бога, но и като отчуждение и изключване от общение с църковната общност. Драматизмът, с който се приемало отстраняването на някой човек от общността, е разкрит в Didaskalia apostolorum: ,,Затуй, епископе, съди точно, подобно на всемогъщия Бог и онези, които се каят, приеми с милост – подобно на всемогъщия Бог. Укорявай, увещавай и поучавай, защото Господ Бог с клетва обеща опрощение за онези, които са съгрешили… Но когато си видял някого, който е съгрешил, бъди суров с него и нареждай, щото онези [верните] да го посочат и когато той излезе напред, нека те бъдат строги с него и дай им да го изпитат и да го държат извън Църквата; и след това нека те дойдат в храма и се молят за него… Епископе, ти му заповядай да дойде и го изпитай дали се разкайва. И ако е достоен да бъде приет в Църквата, определи му дни за постене две или три седмици, пет или седем. И така остави го да си ходи като му кажеш, каквото е право за съвет и наставление. И го укорявай, и кажи му да пребивава в самоунижение и да моли и проси прошка в дните на поста си, така че да може да бъде признат за достоен за опрощение на греховете’’.[4]

Най-съществената насоченост на тайнството Покаяние е както помирението с Бог и църковната община, така и общението с Тялото и Кръвта Христови. Може да се твърди, че акцентът е върху евхаристийната насоченост.

Ако се погледне към каноничната дейност на Св. Събори се установява, че там са описани три степени каещи се човеци[5], а в други извори се откриват четири степени.[6]

В постановленията на Първия Вселенски събор се съдържат епитимии и наказания във връзка с различни извършени грехове. Какъв е видът на наказанието се обуславя от това дали човек сам е признал прегрешението си, или някой го е изобличил. Първият Вселенски събор взема решение два пъти годишно св. Отци да се събират, за да се разглеждат греховете, които са свързани с каноническото покаяние. Относно начина на покаяние (дали да е публично или пред епископа, или свещеника) важни указания отправят св. Василий Велики и неговият брат св. Григорий Нисийски. Св. Василий предписва, „ако някоя жена изпадне в греха на прелюбодейството, то тя да не изповядва своя грях публично; относно жени, които са прелюбодействали и са изповядвали греха си движени от благочестие, или по друг някой начин са изобличени, нашите отци са забранили да бъдат публично излагани, за да не станем причина за смъртта на изобличените. Отците са заповядали да стоят наедно с верните, без да се причастяват докле не се изпълни времето на покаянието’’.[7]

Ето какво пише пък св. Григорий: ,,Такъв, който чрез обръщане лекува произволно престъпление, трябва да бъде под наблюдение от страна на тоя, който реди работите в църквата, и, според обръщането му, да се намали и продължаването на епитимията му… ако с крайно усърдното си покаяние той изпреварва времето и със старание в изправлението си превъзхожда ония, които в продължително време по малко се очистват от осквернението’’.[8]

В ,,Учение на дванадесетте апостоли’’ се съдържа богата информация за каноническото покаяние. Предписано е в събранието на клира, начело с епископа, да се обсъждат делата на съгрешилите[9], откриват се и преки указания за въвеждане в чина на каещите се. Описано е, че дяконът съпровожда съгрешилия до епископа и подобно на Иисус Христос, Който е ходатай за хората пред Бог Отец и той се ,,застъпва’’ за грешника пред епископа.[10] Каноническото покаяние е възможно повече от един път.[11] Макар епископът да е основно лице в каноническото покаяние, той има за помощник презвитер, при който се изповядват хората (πρεσβύτερος ἐπ τῆς μετανοίας). Тези презвитери приемали изповед непрестанно.

Според някои църковни историци (напр. Сократ Схоластик) през 391 г. епископ Нектарий отменил това посредничество, защото се появило неодобрение сред народа заради разпространението на изповедта на една жена и хората започнали да се причастяват, без да изповядват своите грехове.[12]

Въпреки че нямало съборно решение за отмяна на този вид изповед, много епископи последвали примера на Нектарий. Имп. Юстиниан издава постановление, според което не само епископи, но и презвитери имат право да приемат канонично покаяние. През VII в. са първите категорични данни за това, че хората се изповядват публично и че се използва молитва за каещите се.[13]

През IV в. в манастирите се появява едно явление, което е свързано с Тайнството Покаяние – практикуването на публична изповед пред цялото братство. Свидетелство за тази практика се съдържат в правилата на Св. Пахомий. В Патерицѝте се открива информация, че монасите са отивали да беседват за духовния живот, за духовната борба с други монаси, без свещенически сан (монасите са нямали право да опрощават греховете) и да получават ръководство от тях. Тази традиция има своето отражение и досега. Много членове на Църквата започнали да се стремят към търсене на такъв духовник (πνευματικο πατέρες). Според св. Василий Велики не трябва да се изповядваме пред всеки, а само пред този, който може да ни излекува.[14] Същият съвет отправя и св. Атанасий Синайт.[15] Някои изследователи наричат тези духовни отци възприемници (ἀνάδοχοι), защото възприемат човек под своите духовни грижи.[16]

При налагането на епитимии са се взимали предвид Номеканонът на Йоан Постник като са се правили съпоставки с латинските пенитециали, които не оказвали пряко влияние върху тях.[17]

Йоан Постник в своя номеканон отбелязва дълбоката връзка, която се създава между свещеника и изповядващия се. Макар че през този период приемането на изповедта, се извършвала предимно от презвитерите, то някои св. Отци са изказвали мнение, че право да приемат изповед имат и монасите.[18]

Византийските канонисти засягат и въпроса за възрастта, от която децата следва да започнат да се изповядват. Според едни момчетата трябва да се изповядват с навършване на четиринайсетата си годишнина, а момичета около дванадесетата годишнина, други канонисти не споделят това, като твърдят, че децата трябва да започнат да се изповядват още на седем години.[19]

Безспорно е, че тайнството Покаяние е едно от най-сложните душевни действия, които се отразяват върху човека, тъй като е свързано с промяна на душевното му състояние.[20] Още в представите на първите християни покаянието се е разбирало като благодатно-тайнствен акт или като благочестив подвиг.[21]

В Проповедта на планината Господ Иисус Христос говори за „бедните духом“, те всъщност са смирените, които съзнават, че трябва да молят Бога за прошка на своите грехове. Смирението пред Бога предполага и смирението пред ближните,, а изходна точка за смирението е любовта – към Бога и любовта към ближните. Наред с другите тайнства Покаянието ни преобразява, защото приемайки дара на Светия дух, ставаме способни да преосмислим много житейски обстоятелства, отношенията си с ближните, както и бъдещето си. И за пореден път да се уверим, че Бог ни е обикнал. И макар понякога да Го забравяме, Той никога не ни забравя.

Автор: Любомир Бакърджиев, докторант, БФ

Списание „Светодавец“, бр. 12/2021 г.

БЕЛЕЖКИ:

[1] Евдокимов, П. ,,Православието’’, С. 2006, с. 239.

[2] Иустин (Попович), архим. Догматика Православне Церкве, 3, Белград 1978, с. 257.

[3] Правилата на св. Православна църква с тълкуванията им, т. ІІ, С., 1913, с. 609.

[4] Canon 6, ed. and transl. by R. H. Connolly, Oxford, 1929, p. 40, 52-53.

[5] вж. Schwartz E.Bußstufen und Katechumenatsklassen. Strassburg, 1911.

[6] Вж. например в творчеството Св. Григорий Неокесарийски.

[7] Nicetas Stethatos Pericanonon, ed. J. Darouzès (SC 81, Paris, 1961, p. 468), където той критикува позицията на свой анонимен съвременник: κατὰ τὴν τῶν κανόνων οἰκονομούμεν ἀκρίβειαν.

[8] Правило 5 на св. Григорий Нисийски в: Правила на св. Православна църква, с. 468-469.

[9] Const. Ap. II 47-53.

[10] Ibid. II 16. 1

[11] Ibid. II 40. 1.

[12] Срв. Socr. Schol. Hist. eccl. 5. 19; Sozom. Hist. eccl. 7. 16.

[13] Вж. Яков Едески Assemani. BO. Vol. 1. P. 479-480.

[14] Basil. Magn. Asc. br. 229.

[15] Anast. Sin. Quaest. 6 // PG. 89. Col. 369.

[16] Срв. Rapp C. Spiritual Guarantors at Penance, Baptism, and Ordination in the Late Antique East // A New History of Penance / Ed. A. Firey. Leiden; Boston, 2008. P. 121-148.

[17] Вж. Максимович К. А. Заповеди святыхъ отьць: Лат. пенитециал VIII в. в церковнослав. пер. М. 2008.

[18] Срв. Sym. N. Theol. Ep. de confess. 1. 11 // PG. 95. Col. 296.

[19] Вж. Theod. Balsam. Apocr. 50 // Ράλλης, Ποτλῆς. Σύνταγμα. Τ. 4. Σ. 484-485.

[20] Стаматова, К. Църквата – общност на любовта. С., 2008, с 144.

[21] Дюлгеров, Д., Ил. Цоневски. Православно догматическо богословие. В. Т. 1997, с. 184.

За Ангел Карадаков

Виж още

Всенощно бдение в чест на св. Патриарх Евтимий бе отслужено в Бачковския манастир

В нощта на 19 срещу 20 януари, в Бачковския манастир бе отслужено всенощно бдение в ...