Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
(По случай 200 години от рождението и 140 години от земната кончина на Ф. М. Достоевски).
На 10 февруари 2021 година се изпълниха 140 години от земната кончина на великия руски писател и християнски мислител Фьодор Михайлович Достоевски (1821-1881). През тази юбилейна за личността и живота на големия писател година се навършват и 200 години от неговото рождение. Тези две кръгли годишнини през настоящата 2021 година се отбелязват от много хора и институции в Русия и Европа, а и по целия свят, чрез различни възпоменания и чествания, научни сесии и публикации, посветени на литературното творчество и духовното дело на великия писател.
През тази юбилейна година, както и досега по повод на други кръгли годишнини, е необходимо да си припомним и за християнските идеи и водещи нравствени теми в гениалното творчество на Достоевски, за неговите класически романи и незабравими образи, чрез които писателят разкрива своите духовни виждания за Бога, света и човека, споделя своите нравствени възгледи, философски идеи и християнски послания.
Личността и делото на Ф.М.Достоевски
Фьодор Михайлович Достоевски (1821-1881) е един от духовните колоси на Руската култура и всепризнат гений в световната литература. Като писател и творец той е признат за един от най-великите автори в световната литература. Неговият талант на писател и разказвач се разкрива на първо място, по един безспорен и категоричен начин, именно в областта на художественото слово. Но също така, главно чрез проблематиката на класическите си романи и художествените образи на своите герои, но също така и чрез своята публицистика, творчеството на Достоевски придобива една изключителна сила и много по-широко значение в областта на идеите и модерната философия. Темите и идеите на Достоевски за свободата на човека и проблемите на страданието придобиват огромно въздействие върху руската и европейската култура и повлияват сериозно философските, нравствените и социално-етическите търсения на Новото време.
Духовното наследство на Достоевски, заедно с неговото литературно творчество, което само по себе си е внушително по обем, се разпростира не само в областта на художествената литература и изящната словесност, но също така и в областта на философията, антропологията, психологията и етиката. Ф.М. Достоевски като писател е автор на общо единадесет романа и на приблизително още толкова повести и разкази, сред които най-важно значение за разкриване на неговите идеи, а и за световната литература като цяло, имат петте негови зрели творби : романите „Престъпление и наказание“, „Юноша“, „Идиот“, „Бесове“ и „Братя Карамазови“.
Руският писател е признат за изтънчен психолог и познавач на човешката душа, но също така той има важно място и определяща роля в руската и европейската философска култура като публицист и мислител през втората половина на ХIХ век. Погледнати от този ракурс, и оценявани от тази духовна перспектива, водещите теми и идеи в творчеството на Достоевски, които разкриват неговите литературни, етически, художествено-естетически, обществени и политически възгледи и позиции, придобиват една подчертано философска дълбочина и идейна наситеност, които носят дълбоко християнски смисъл и характер. Достоевски, според убедителната оценка на Николай Бердяев, е християнски писател и християнски мислител, който се вълнува от съдбата на човека в този свят, но и от историята на европейската цивилизация и съдбата на човечеството в модерната епоха. (1)
Християнските идеи и творческия път на Ф.М. Достоевски
Разкриването и тълкуването на тази дълбока религиозно-философска страна в творчеството на руския писател, и проникването в християнския смисъл на идеите на Достоевски, се дължи до голяма степен на представителите на руската религиозна философия от края на ХIХ и началото на ХХ век. „В творчеството на Достоевски, според авторитетното мнение на проф. Василий Зенковски, с голям замах, широта, дълбочина и всеобхватност се разкрива изначалния замисъл на руската етическа мисъл относно „тайната на човека“ и на Богочовека Христос, която блести като най-прекрасно украшение на Руския Логос. Цялото му творчество не е нищо друго освен „етическо оправдание“ и прослава на християнството и православния месианизъм, пронизани от духа на „етическия максимализъм.“(4)
Според редица изследователи на литературното дело на големия мислител от гледна точка на идеите и основното философско съдържание творчеството на Достоевски може да се раздели на три основни периода, през които преминава и своеобразната трансформация на неговите възгледи и идейни убеждения. Първият ранен период от писателската дейност на младия Достоевски обхваща времето между 1845 и 1849 година, през който той е част от руските литературни кръжоци и социалистически кръгове и е привърженик на идеите на френския социализъм. През този период младият писател е под идейното влияние на Белински и се интересува от социалните причини за човешкото страдание. Вторият период в идейната еволюция на Достоевски започва със съдебния процес срещу групата на Петрашевски и обхваща времето на заточението и следващите десет години от живота на Достоевски (между 1849 и 1859 година), през който той преминава през множество трудности и изпитания. През това време на скиталчество и странстване руският мислител не се занимава активно с писателска дейност, но преживява един дълбок процес на „прераждане на убежденията“, духовен катарзис и преоткриване на християнството. Този период, според Достоевски, не е загубено време, защото той опознава отблизо руския народ и натрупва ценен психологически и духовен опит. (10)
Следващият втори период от литературното и публицистично творчество на Достоевски обхваща времето между 1859 и 1966 година, който се явява наситен с нови идеи и произведения и е логичен преход към последния – трети зрял период. През 60-те години на ХIХ век, руският мислител се занимава активно с публицистична дейност, чрез която подкрепя реформите на император Александър II в руското общество, насочени към премахване на крепостното право и възприемане на европейските норми за свобода и равноправие. Това е време на бурни идейно-политически спорове в руското общество, към които Достоевски не остава равнодушен.6 Чрез своите публицистични изяви и смели обществени позиции Достоевски следи и коментира текущите исторически събития на своето време и анализира критично политическите процеси. Той взима отношение към международната политика и разсъждава върху типичните за руската философска традиция въпроси за ролята на Русия в европейската цивилизация. (10)
Достоевски подобно на друг от бащите на руската религиозна философия – Владимир Соловьов, се измъчва духовно от това, че християнството, което от две хиляди години се разпространява сред европейското човечество, не е проникнало дълбоко в съзнанието на модерните хора и не определя в пълнота тяхното нравствено поведение. Именно руските философи, сред които най-вече споменатият Владимир Соловьов, но съо така и Василий Розанов, Димитрий Мережковски, Сергий Булгаков, Николай Бердяев, Семьон Франк, Борис Вышеславцев и Николай Лоски, са тези, които показват ясно, и разкриват убедително, дълбоките философски послания, духовни корени и християнски идеи в творчеството на Достоевски. Руските християнски философи подчертават типично руската проблематика, но и дълбоко християнската постановка на житейските религиозно-философски и екзистенциални проблеми, които големият писател поставя в центъра на своето творчество. Това са на първо място общочовешките проблеми за вярата и неверието, за съмнението и страданието, за престъплението и наказанието, за доброто и злото, за свободата и щастието, за любовта и трагизма в човешкото съществуване. (9)
Тези въпроси са дълбоко философски и същевременно религиозни по своя характер, а не само чисто социални, политически или повърхностно-идеологически проблеми на времето. Чрез своето творчество, и най-вече чрез проблемите на своите големи романи, Ф.М.Достоевски поставя тези вечни въпроси именно в тяхната дълбочина като разкрива общочовешкото им значение и универсално измерение отвъд преходните и конюнктурни проблеми на политиката и социалната философия. (10)
Руските литературни критици и религиозни философи в началото на това философско осмисляне на творчеството на Достоевски започват да разглеждат неговата фигура и литературно дело заедно с това на Лев Толстой и да анализират художественото им присъствие в руската култура като на водещи автори и големи руски класици. Макар и двамата да разкриват и въплъщават в своите романи проблемите на руската култура, и да разбулват по свой собствен начин дълбинните пластове на руската душа, то между тях съществува и едно коренно различие при основната идейна постановка и изразяване на философските търсения на руското съзнание. Докато, според руските християнски мислители, в историческите романи на Лев Толстой се застъпва по-скоро една линия, повлияна от нихилистични и анархистични идеи, то Достоевски в своите светогледни устои е преди всичко християнски хуманист и християнски реалист, който поставя по един нов и радикален начин въпросите на християнската вяра и християнската съвест, за свободата на личността и любовта към Бога и ближния. Това са вечните или „проклети въпроси“ за вярата и неверието, за доброто и злото, за религията и съмнението, за свободата и смисъла на страданието, за живота и смъртта на човека в тукашния свят и в духовния свят на Божието царство на правдата. (6:391)
Самият Достоевски като автор и писател се отличава с една задълбочена интуиция и изострена чувствителност към въпросите за смисъла на човешкия живот като изследва изключително задълбочено нравствените и психологическите проблеми на между-човешките и между-личностните отношения. Той се вълнува от идейно-философските въпроси на своето време, коментира проблемите на социалното и политическо устройство на човешкото общество и държавата и следи културните събития в Европа и Русия. (10)
Всички тези теми присъстват по един или друг начин в неговото литературно и публицистично творчество, но в центъра на същинския интерес на младия Достоевски като писател, хуманист и мислител, е преди всичко съдбата на човека. Този хуманистичен и дълбоко християнски мотив на публицистиката и художественото му творчество присъства от самото начало на неговата литературна дейност и постепенно се задълбочава и разширява като основна насока във всички негови разкази, повести и романи. Тези теми се откриват както в ранните му творби като „Бедни хора“, „Записки от мъртвия дом“ или „Записки от подземието“, така и в класическите му романи. В последните зрели творби на гениалния писател като „Престъпление и наказание“, „Идиот“, „Бесове“ и „Братя Карамазови“ тази антропологична проблематика придобива познатата и характерна за Достоевски сериозност, дълбочина, драматизъм и класическа форма, които разкриват в пълнота дарбата на руския класик и показват убедително ненадминатия му талант на християнски философ, антрополог и психолог, на художник и публицист. (10)
В творчеството на Достоевски, предимно в първите му романи и в по-ранните му произведения, преоблавават хуманистичните и социални идеи на европейската модерна философска култура и присъства предимно един психологически интерес към човешката индивидуалност. В този ранен етап от своята литературна дейност той сякаш използва, като художествена техника за изграждане на образите, метода на фотографията за целите на едно предимно външно описание на характера на героите и изследване на физиономията и изражението на лицето. Докато в големите романи след „преображението на убежденията“, което преживява по време на каторгата и в периода след заточението, започват да го интересуват все повече вътрешния свят на човека и духовния образ на личността. В зрелите класически произведения и в по-късните си творби, Достоевски вече сякаш прилага по-скоро като метод за изграждане на образа една своеобразна духовна иконография на вътрешния образ, която се занимава с тълкуване на вътрешния свят на личността. Това е човекът, изправен пред големите въпроси за драматизма и смисъла на живота, за неверието и вярата в Бога, за свободата и страданието, за тайната на злото и смисъла на щастието. Писателят изследва дълбочината на вътрешния духовен мир, вътрешните скрити пластове на човешката душа, духовната борба в сърцето на човека като ги обрисува на фона на суетата на външните условности на цивилизацията. Този преход от изследване на „душевния“ и „външния“ човек към проникновено тълкуване и разбиране на „духовния“ и „вътрешния“ човек, и то в един подчертано християнски, екзистенциален и персоналистичен смисъл, превръщат Достоевски в най-великия психолог и писател в световната литература.
Чрез цялостната си литературна и публицистична дейност Достоевски постепенно се превръща в един от водещите авторитети за общественото мнение в Русия и става уважаван писател в Европа независимо от полемиките с другите идейни направления на социализма, нихилизма и анархизма. Той е самобитен и оригинален мислител и не се вписва в шаблоните на водещите идейни направления на тогавашната философска, обществена и политическа мисъл, а заема свое заслужено място в руската и европейската култура. Превръща се в една от ключовите фигури в християнската религиозна и философска мисъл на своето време и става изразител на идейните търсения на руската религиозно-философска мисъл, която се обръща към Бога и вярата в Христос и се стреми да намери отговори на житейските и социални въпроси на времето в светлината на християнството и дори в духовното наследство и мистиката на Православието. (4)
Християнството и хуманистичните идеи на Достоевски
Християнството, според Достоевски, е в центъра на европейската култура и цивилизация и има основно място в духовното израстване на отделния човек и обществото като цяло. Според Достоевски християнството е жизнена основа и същинска цел, движеща сила и най-висш идеал за човешката личност и основа за човешките отношения в обществото. Постепенно от идеите на хуманизма и социализма, които са свързани със западния европейски просвещенски светоглед, Достоевски преминава към по-дълбоките духовни проблеми на човешкия живот и екзистенциалните въпроси за вярата, смисъла на живота и целта на човешкото съществуване. Ключов и преломен момент за това преориентиране, или „прераждане на убежденията“, както самият писател определя тази своя идейна трансформация, е присъдата, която той получава като участник в социалистическия кръжок на Петрашевски и времето на неговото заточение в Сибир където се запознава с живота на заточениците и каторжниците. Този духовен прелом е причина за преосмисляне на живота и задълбочаване на мисълта за смисъла и целта на човешкия живот, за Евангелските истини и мястото на политическите идеи и социални проекти за външно преустройство на обществото и държавата. (10)
Цялата тази християнска философска позиция се разкрива най-вече през третия и последен – зрял период от творчеството на писателя, през който на бял свят се появяват най-важните му творби. Това е времето на големите класически романи, наречени от изследователите по аналогия с библейските източници на вдъхновение на автора, „петокнижието“ на Достоевски. Всички те са написани между 1866 и 1880 и са проникнати с библейски и християнски идеи, теми и сюжети, което придава на тяхното съдържание и проблематика една изключителна динамичност, дълбочина, общочовешко измерение и духовен драматизъм. (3)
Според Достоевски ако хуманизмът и социализмът се откъснат от християнството те не могат да постигнат своите цели, които са истинското братство между човеците и достигането до съвършената християнска любов между хората, заповядана от Иисус Христос. В този именно закон за свободната любов към Бога и ближните може да се постигне и истинската справедливост за всеки отделен човек и за всички хора. Безбожието и неверието водят до крайности и противоречия, които пораждат егоизъм или безчовечна тирания. (9) Те водят до дехуманизация, която може да доведе както до безчовечността на крайния индивидуализъм, който убива личността в рамките на егоизма и самолюбието, така и до крайностите на безчовечния и безличен колективизъм, който е готов да пожертва отделната личност заради илюзорните, идеологически и абстрактни идеи на социализма. Съблазните на безбожието и материализма, също така, според Достоевски, водят до пагубните последици на атеизма и земното щастие, при които на мястото на истинската вяра в Бога и на истинската вяра в човека се поставя мечтата за „светлото бъдеще“ на „земния рай“, които съблазняват съзнанието на масите и водят до утопията за изграждане на една земна тиранична организация, отнемаща свободата на човека. (2)
Тези атеистични идеи се доближават до библейската идея за вавилонската кула или до изкушенията на дявола в пустинята, който предлага на Христос да поведе масите като превърне камъните в хлябове, нахрани гладните с материална храна и да ги завладее чрез съблазните на материализма. Тази антихристиянска съблазън е отхвърлена от Спасителя като изкушение на материализма и заблуда на земното царство на материалното благополучие, което да се възцари с цената на отнемане на свободата на човека и организиране на масите в една принудителна тиранична система на тоталитарна държавна власт. (1)
Достоевски разбулва изкушенията и съблазните на атеизма и материализма, защото той е християнски реалист, който поставя на преден план истината за свободата на човека като Божие създание и уникална личност. Той изследва духовните закони на свободата и търси истината за човека, който свободно се отнася към Бога и свободно общува с Него или свободно се отдалечава от Своя Създател и тръгва по трудния път на заблудите и тиранията като „блудния син“ от Евангелската притча на Спасителя. В своите романи той изгражда правдиви и сложни образи на реалистични персонажи, които са прототипи на реални човешки характери или са интересен художествен израз на реални житейски ситуации. Чрез своите герои писателят се опитва да разкрие определени истини за духовния живот и да изгради определени духовни човешки съдби и типове личности, които са въплъщение на различни нравствени идеи. Това реални житейски и екзистенциални ситуации на съвременния човек, който търси истината и щастието, стреми се към доброто или изпада в заблудите на някои философски идеи и идеологии на новото време. Това могат да бъдат както идеите за свръхчовека на Ницше, така и идеите на материализма и нихилизма. (3)
Пътят на човека към Бога в романите на Достоевски
В центъра на идейното пространство и художествено творчество на Достоевски е човекът. Той се интересува от „загадката“ и „тайната“, която представлява всеки човек и счита че тя може да бъде разгадана само в светлината на истината за Богочовека. Още в началото на своята литературна дейност младият Достоевски си поставя за цел да изследва тази духовна тайна за предназначението на човека и смисъла на човешкия живот и да се посвети на нейното разгадаване. Писателят приема, че независимо от трудността да се проникне в дълбините на човешкото съзнание и да се познае в пълнота неизследимата тайна на човешката личност само по пътя на това познание може да се утвърждава истинския хуманизъм и човекът да бъде наистина човечен. Достоевски изследва тайната на човека и се стреми да разбере загадката на човешката личност като се интересува не от абстрактната идея за човека, а от конкретния човек и неговите духовни търсения. Него го вълнуват вътрешните противоречия на човешкото съзнание, духовните търсения и терзанията на съвестта, които изграждат същинската човешка участ в този свят. В своите романи Достоевски подхожда като психолог и антрополог към изследването на човека. Като писател той се интересува от различните типове човешки характери, но най-вече го интересува човекът, който търси истината и правдата в живота, отстоява своето достойнство като свободно същество и живее в една напрегната духовна атмосфера на нравствен избор между доброто и злото. (5:306-320)
Без да проповядва дидактично или да изпада в морализаторство, както например подхожда Лев Толстой в своето литературно и религиозно-философско творчество, Достоевски успява да изрази и да разкрие по убедителен начин християнската истина за човека, за неговата свобода и за неговата участ в този свят. Той показва убедително чрез своите герои и класически романи, че истинският път на човека в този свят е пътят на свободата, която е тежък кръст и страдание в следването на Христос, но същевременно това е пътят на достойнството на човека като богоподобна личност и път към истинското щастие и блаженство. Писателят разкрива по убедителен и драматичен начин и съблазните на лъжливия и фалшив път на неверието и безбожието, на материализма и бездуховността, който е път на страха, принудата и тиранията. Тези два пътя са пътят на Христа и пътя на антихриста. Христос ни призовава да приемем и да носим мъжествено своя кръст като свободни и отговорни личности, да се отречем от себелюбието като отхвърлим изкушенията и съблазните на безбожието и лъжливите идеологии за земното щастие и земния прогрес на цивилизацията без Бога и без Христовия закон на любовта. (9) Това е труден и трънлив път на следване на Христовия идеал, на борба с греха и злото на първо място в собственото сърце и след това в междучовешките отношения. Само по този път може да се постигне истинско братство и свобода между човеците и да се постигне справедливост и солидарност в обществото. Без Христос и Христовите заповеди за любовта и братолюбието не може да се изгради хуманно общество, основано върху свободата и братолюбието, върху правдата и справедливостта. Без Христос може да има само антихристиянско общество, основано върху тиранията на земната власт и идеологията на „великия инквизитор“, който иска да отнеме свободата на човека в името на материалното благополучие и земното щастие, но като утопичен „земен рай“ без Бога и без Божията истина и правда, без Божията любов между хората. (5:306-320)
Особено място в това отношение в творчеството на Достоевски заема романа „Братя Карамазови“, който се явява идеен връх и най-зрялата християнска творба на писателя. Чрез литературната трактовка на философските проблеми на модерната епоха, поставени от етиката на хуманизма или политическите търсения на социализма, но най-вече чрез въздействащия и жизнено-правдив подход към духовните и екзистенциални проблеми на модерния човек, руският писател се превръща в една от водещите и най-значими фигури на европейската култура в края на ХIХ и началото на ХХ век. (1)
Достоевски се интересува не от идеята за човека или от абстрактния хуманизъм, а от екзистенциалното значение на идеите в живота на конкретната личност. Той изследва и се интересува от аморфните и неустойчиви идеи на атеизма, нихилизма и анархизма и най-вече от психологическото въздействие на тези идеи върху съзнанието на тези, които ги възприемат. На второ място руският писател проследява поведението и поведенческите последици от тези идеи, когато те са свързани с нарушаването на естествения нравствен закон, който е вложен от Бога в човешката природа, или различните мотиви и подбуди за извършването на престъпления и различни грехове. Достоевски проследява с една уникална дълбочина деструктивното въздействие на отрицателните идеи върху съзнанието на отделния човек, но и страданието през което той преминава в търсенето на истината и вътрешния духовен мир със собствената си съвест. Идеите, и най-вече психологическия живот на идеите и техният ефект върху умовете и душите на неговите герои, са една от любимите теми на Достоевски. Той проследява вътрешните процеси на промяна на съзнанието и духовните терзания на съвестта на разколебаните в своята вяра или християнски морал съвременни личности и индивиди. Това са трагични образи, които се опитват да намерят себе си, да реализират своите идеали или да се освободят от товара на греха, който ги потиска и не им дава покой. Психологическият и антропологически интерес на Достоевски към очертаната нравствена проблематика е свързан с изследване на пагубното влияние на идеите на безбожието и самообожествяването на човека, чрез които модерният човек, обладан от неверие, рационализъм и самопревъзнасяне, се опитва да измести и подмени в съзнанието си вярата в Бога или да замести евангелските истини на Христос с някои политически и философски идеологии. Той изследва човека от гледна точка на неговото съзнание и конкретна ситуация на избор и иска да разкрие в пълнота живота на отделния човек като свободен и отговорен пред Бога, пред ближните и пред своята собствена съвест. Въпросите за човека и антропологическата проблематика са в центъра на творчеството на Достоевски, но той се интересува сякаш най-много от свободата на човека. За него най-важна е свободата на човека като дар и отговорност, като кръст, който е даден на човека от Бога, а политиката или социалните проблеми са израз на човечността и хуманизма, на законите на човешката природа и нравствения ред в света и се намират на втори план, доколкото в тях се отразяват и проектират „големите въпроси на живота“(8).
Християнската философия на свободата е едно от най-дълбоките основания и откровения в творчеството на Достоевски. За него свободата на личността се основава върху истинското самообладание (мъжество и умереност), доброволното самоограничение (въздържание), самоизправление (покаяние) и самопожертвование (състрадание и любов). (9)
В свободата човек израства като нравствена личност и се доближава до Бога и съвършената Божия любов като се уподобява на Христос и се стреми да постигне съвършенство по образа на Христовата съвършена човечност и Божествена личност.
Само чрез това превъзмогване на егоизма и самолюбието, на пожертвуванието в името на любовта и постигането на нравствено съвършенство по образа и според образеца на Христовия идеал всеки човек като свободна личност може да бъде истински добър („положително прекрасен“) като човек. А ако в съзнанието му няма място за Бог тогава свободата му няма положителен нравствен смисъл и нравствено съдържание според закона на доброто и става „всепозволеност“(произвол). Защото, както посочва гениалният мислител и творец „ако няма Бог, тогава за човека всичко е позволено“!
Основни изводи и заключение
Въз основата на този кратък обзор на някои от християнските идеи и нравствени теми в творчеството на Ф.М. Достоевски можем да направим следните по-важни изводи и заключения:
- Достоевски е истински християнски мислител и водещ представител на руската религиозна-философия и на християнския религиозен ренесанс през XIX век, които са свързани с дълбоките идеи на Богочовечеството и всеединството, на световната хармония, въплъщението на Божествения Логос и съборността на Църквата. В центъра на неговото творчество е идеята за човека и Богочовека, за Христос като нравствен идеал за човека и човчеството, за съвършенството на Богочовечеството и диалектиката на Божията любов като основа на християнството. Затова и в неговото духовно виждане за християнство се търси и постига истински синтез между Божественото и човешкото, а този синтез е Христос и неговата съвършена личност като нравствен идеал и цел за духовните стремежи на човека.
- Достоевски не отрича Бога в името на човека и не допуска да се унижава достойнството на човека в името на Бога. Неговият хуманизъм е християнски и е изпълнен с духовните цанности на човеколюбието и състраданието. Той не приема атеистичния хуманизъм или безчовечната религия, а разкрива истинската християнска религия – религията на Христос, като религия на радостта, любовта, свободата и братството като същевременно отрича религията на „великия инквизитор“ – антихристиянската религия и идеологията на страха, подчинението и робството. Чрез поляризацията между Христос и антихриста, и главно чрез контрастите между образите на Христос и „великия инквизитор“, руският писател показва двете противоположни форми на религия – истинската религия на Христос, която е религия на любовта, и на лъжливата религия на антихриста като религия на материализма, на страха и безчовечната тирания. Материализмът е безсмислие и отричане на вечността и безсмъртието на човешкия дух според Достоевски, а християнството се основава върху съвършенството на Бога и съвършената истина и любов на Христос, които утвърждават свободата на личността и безсмъртието на човешкия дух.
- Достоевски изследва свободата на човека и търси отговор на трудните въпроси именно през призмата на диалектиката на човешкия свободен избор и последиците от него. Според него истинската свобода преминава през страданието, а отричането от свободата води до робство и тирания, които са унизителни за достойнството на човека като личност, която е сътворена от Бога и се стреми към съвършенството на истината и любовта. Съблазните на социализма, атеизма, материализма и комунизма предлагат решения на земните въпроси за разпределение на материалните блага и земното щастие за сметка на отказ от истинската свобода и истинското достойнство на човека. Това е едно измамно земно щастие, което се доближава до изкушенията, които Иисус Христос е отхвърлил в пустинята – атеистичните и материалистичните идеологии предлагат власт, материални блага и земно щастие, но на цената на отказ от вярата в Бога, свободата на личността и братството между хората, основани на закона на Христовата любов. Изкушенията на материализма и безбожието трябва да се отхвърлят от християните, така както и Сам Иисус Христос ги е отхвърлил в пустинята. Тази тема се разкрива в легендата за Великия инквизитор от романа „Братя Карамазови“ и показва по блестящ начин християнската философия и диалектиката на основните нравствени идеи в творчеството на великия руски класик Достоевски.
Авгор: доц. д-р Костадин Нушев
Списание „Светодавец“, бр. 11, 2021 г.
Литература
- Бердяев, Н. Мирогледът на Достоевски. С., 1992.
- Булгаков, С. Иван Карамазов как философский тип. – Сочинения. Т.2. М., 1993
- Долгушин, Д., Цыплаков, Д. Религиозно-философская культура Росии. Новосибирск, 2011.
- Зеньковский, В. Руские мислители и Европа. М., 1997.
- Нушев, К. Християнски идеи за свободата на човека и нравствения избор според представителите на Руската религиозна философия (Ф.Достоевски, Н.Бердяев и Б. Вишеславцев). – сп. Философия, том:24, брой:3, 2015.
- Пенов, Д. Към философията на религията. – В: Годишник на духовната академия, Т.VІІ, 1957/1958, С., 1958, с. 391.
- Розанов, В. Легенда о Великом инквизиторе Ф.М.Достоевского. Опыт критического коментария. – В: Мисли о литературе. Москва, 1989. 41-157.
- Лаут, Р. Философия Достоевского в систематическом изложении. Москва, 1996.
- Вышеславцев, Б. Достоевский о любви и бессмертии. – в: Сб. Руский эрос и философия любви в Росиилл Москва, 1991, с.с.364-376.
- Достоевски, Ф.М. Дневник на писателя. Т.1 и 2, София, 2021.
